Ели КаРон
Есето на Фарисей (7)

В пограничния град (Три години по-рано)

Враждата започна преди години.

Племенницата на стареца (и негова съседка) продаде 180 кв.м дворно място непосредствено до оградата на къщата му. Мястото, дълго и тясно, дори не бе самостоятелен парцел. Новият собственик събори кирпичената ограда, която делеше двата имота, като обясни, че ще гради нова. Само че не построи ограда, а триметрова стена с „чакаща“ арматура отгоре й. Старецът се обади на сина си, парализиран след тежък инсулт и му обясни ситуацията. Снахата веднага замина, за да проучи на място какво се строи.

Всичко бе така, както го описваше старият човек. Издигаше се незаконен строеж, долепен непосредствено до къщата им. Копаеше се в основите й, затваряха се два прозореца и се навлизаше в двора. Снахата подаде жалби до общинската и областната управа. След около месец се получи заповед от Областния управител и нареждане от Инспекцията по строителен контрол да се събори незаконния строеж. Уви! Това бе само добро пожелание. Започнаха се нескончаеми преписки с общината. Накрая техническият отдел „узакони“ строежа: извърши частична промяна в застроителния план… в полза на неизправната страна. Междувременно незаконният строеж прерасна в склад и магазин.

Къщата имаше много предимства — бе в идеалния център и с голям двор. Съпругът й неведнъж бе настоявал баща му да се премести в София, но той упорито отказваше. Увещаваше ги дори след смъртта му имотът да не се продава, а „да се пази в резерв“. Обичаше къщата си и не искаше да се разделя с нея. Бяха я строили със собствените си ръце: той, жена му и единственият им син — талантлив инженер.

Щом научи, че снахата е пристигнала, съседът дойде в дома на стареца. Поиска телефона им в София и заяви, че може да закупи имота.

Снахата го изслуша внимателно. Отговори, че докато свекър й е жив, имотът няма да се продава. Съседът намекна, че наоколо обикалят разни хора и може да го пречукат. Жената бе потресена, но се престори, че не схваща намека. Каза, че човека на никого не пречи и приключи разговора.

Три години по-късно намериха стареца мъртъв на стълбището пред къщата.

* * *

Сега нещата се развиваха по набелязаната вече схема. Племенницата се свърза с братовчед от окръжния град, отговорен служител в ХЕИ. Заръча му да иде в моргата и да ускори аутопсията: близките на стареца бързали, идвали чак от София за погребението. После се заобажда на всеки половин час да пита дали патологът е приключил. Искала да знае резултата: дали наистина е инфаркт? Не, че се бъркала, но тукашния лекар поставил диагноза „сърдечна недостатъчност“…

Моргата не блестеше със санитарно-хигиенните си условия. Патологът държеше на добрите си отношения с Хигиенно-епидемиологичния институт. Той направи небрежен разрез по дължината на трупа, заши го грубо (без да прегледа вътрешностите) и отиде да празнува Ивановден. Майката и синът обсъдиха внезапната смърт на стареца и решиха да приемат хода на събитията за естествен. Формално разследването нямаше нищо да промени. Щеше само да се отвори нова, още по-безмилостна война. Но война се обявява ако ще я спечелиш. Не и ако си инвалид, прикован към леглото!

На другата сутрин следователят обезпечи превоз, за да върнат трупа обратно. Майката и синът отидоха в градската болница, където ги очакваше стара и разнебитена линейка. Шофьорът дълго се размотава и псува началството, но все пак потеглиха по заледения и разбит път към окръжния град.

След два часа и много премеждия, пристигнаха в окръжната болница. Въпреки че часът бе три (а на табелката пишеше, че работното време е до четири) в моргата нямаше никой. Медицинският персонал празнуваше Иванов ден — в това число и патологът, направил аутопсията. Тръгнаха из района на болницата да търсят някой, който да им предаде трупа. Накрая намериха санитарката на моргата. Тя го облече и им даде документа, според който старецът бе умрял от сърдечна недостатъчност. Увери ги, без изобщо да са я питали, че аутопсията е извършена извънредно прецизно. Поставиха трупа в ковчега, платиха за услугата и потеглиха обратно. Свечеряваше се, един след друг се редяха опасни завои и по обратния път трябваше да се кара внимателно.

Оставиха трупа в празната къща и се прибраха да нощуват в хотела. Страхуваха се да останат сами в нея…

На следващия ден старецът бе погребан.

Веднага се появиха прекупвачи, оглеждаха имота и непрекъснато намаляваха цената му. Най-вероятно ги пращаше съседът: къща на кюше и кола БМВ — какво повече му трябва на човек? Той бе влиятелен гражданин — секретар на местната организация на една основна партия. Кандидатирал се бе и за кмет на общинския съвет. В периода около изборите, общинарите нарушиха всички разпоредби на държавните органи за събаряне на незаконния строеж. Не бе необходимо да им се оказва натиск. Намеците се улавяха и подразбираха — ами ако им стане кмет?! Партията не спечели изборите и кметството му се размина. Но човекът имаше още много козове. Вуйчо му, например, бе гуру на секта в Австралия. Той основа български клон и построи храм за последователите й. Синовете му работеха в митницата и с тяхна помощ тирове с необмитена стока кръстосваха по нелегалните канали през границата.

Правдата, това мизерно създание, бродеше из България немила и недрага и се криеше от погледа на влиятелните люде…