Ели КаРон
Есето на Фарисей (46)

Родолюбци

Разположиха се на чакълестата плажна ивица, далеч не така приятна, както златистия, фин пясък по Черноморието. На острова настъпи тишина: туристите отпътуваха с корабчето, с което пристигнаха за карнавала. Тази сутрин океана бе бурен и големите, пенести вълни се разбиваха в прибоя една след друга. Небето бе облачно, а въздухът — изпълнен с аромат на влажни водорасли. Очакваха Павел Константинович и Нягул, които рано тази сутрин, отплаваха към западния скат на Кумбре Виеха. Целта им бе да се определи скоростта, с която скалната маса се свлича в океана.

Петра и Лия строяха на брега голям пясъчен замък. Алисия, Пърмаков и Бахманов играеха бридж на три ръце. Беше около пладне, когато откъм стръмния нос на двеста метра североизточно от тях, се зададе яхтата. Павел Константинович спусна котвата а Нягул скочи на пристана и привърза корабчето за кея. Седнаха при компанията и въпросите заваляха отвсякъде:

— Установихте ли дали скалният масив се свлича? — заинтересува се Петра.

— Според белезите от предишната експедиция и днешните ни изчисления, западният склон на Кумбре Виеха е потънал с 65–70 см в океана. Това прави два до три сантиметра средногодишно — отговори Павел Константинович.

— Представлява ли това сериозна заплаха? — Запита го Пърмаков.

— Не, ако океанското дъно е здраво и скалната маса не се срути внезапно. Но, поне засега, няма белези за вулканична дейност и скорошно изригване.

— Тогава можем спокойно да останем на острова — пошегува се Пърмаков, — да отложим разходката в океана и да продължим разговора. Снощи много ме заинтригувахте.

— Аз съм „за“ — веднага се съгласи Бахманов. Морето е бурно и не искам с Лия да хванем морска болест.

— Може пък и да си похапнем — предложи Нягул, като започна да събира багажа, разпилян върху пясъка.

Решението бе разумно: убедиха се в това, когато вятърът се усили и заваля пороен дъжд. Прибраха се бързешком в къщата, преоблякоха Лия, нахраниха я и я приспаха. После компанията се разположи уютно в дневната. Нягул повика такси и слезе до градчето, за да купи вестници. Върна се натоварен с още питиета, храни и деликатеси. Отвориха ядките, сухо мартини от хладилника и се заеха да прегледат пресата. На първите страници на вестниците, с големи букви, бе изписано името на Павел Константинович. Пишеха също и за опитите на Михаил Михайлович Филипов. Правеха се различни догадки как информацията се е озовала в България.

— Наистина, обяснете ни как секрета на Филипов се оказа у Вас? — обърна се към Павел Константинович Нягул.

— Това е дълга история, но щом искате, ще ви я разкажа — охотно се съгласи той. — През пролетта на 1900 година, моят прадядо — Константин Бирюзов, тогава преподавател по химия на взривните вещества в руската Генералщабна Академия, се запознал с професор Филипов и станал негов страстен почитател. Двамата заедно ходили в Рига, където в присъствието на специалисти, Филипов провел опит за взривяване на обект от разстояние. Върнали се много доволни от резултата, а Филипов разгласил публично откритието, веднага след което починал от „сърдечна недостатъчност“. Бирюзов допускал, че също е осъден и скоро ще бъде ликвидиран от тайните служби на Императора. Благодарение на някакъв свой студент, чийто баща бил началник на полицейско управление в Санкт Петербург, той успял да избегне участта на Филипов. Полицаят инсценирал смъртта му в пожар и организирал бягството му във Финландия. Резонно е било прадядо ми да се запита какъв е интереса му. Защо този полицай ще рискува кариерата си, за да спасява преподавателя на сина си?!

През 1939 година — продължи Павел Константинович, — туристи намериха професор Бирюзов мъртъв на Витоша. От раните му личеше, че преди да го убият е бил жестоко изтезаван. Полицията не откри убийците и случаят се потули. После в дома ни се извърши взлом и всяко ъгълче бе преровено. „Хората, влезли в жилището, са търсели нещо важно. Това са и вероятните убийци на професор Бирюзов!“ — разсъди дядо ти, Нягул.

Не знаехме причините за това злодеяние и се заехме да дирим знаци, които да пръснат светлина върху убийството на моя прадядо. Дни преди смъртта му, Бирюзов дал на дядо ти малко куфарче и той го отвори пред мен. Там намерихме дневника на Филипов, изрезки от вестници и списания, предимно руски от 1903 година и такива от американски и немски източници. Имаше и писмо, написано и адресирано до Бирюзов, лично от Михаил Михайлович Филипов…

Твоят дядо, Нягул, бе убеден антифашист и патриот. Пословичното му родолюбие се изразяваше преди всичко в практически действия, с които целеше да направи армията ни по-неуязвима и боеспособна. Той съзнаваше колко важно е откритието на Филипов за всяка от страните, участнички във войната. Сподели това със Стоян Даскалов, комуто имаше неограничено доверие и с бащата на Кирил Беров, който по тогава бе Областен управител. Стоян Даскалов бе радиофизик: обучаваше командирите и състава на свързочните поделения в дейността по осъществяване комуникациите на фронта. Двамата се заеха да възпроизведат опитите на Филипов, като за целта използваха физичната лаборатория при Академията и полигоните на армията, под предлог, че провеждат военни учения. Беров финансираше тази част от експеримента, която не можеше да мине за сметка на армията. Парите получаваше от роднина в Америка — не безкористно, разбира се, а срещу патента на изобретението.

За съжаление, Стоян Даскалов почина през 1943 година от мозъчен инсулт. Дядо ти не можеше да продължи съвместната им работа — катедрата по физика, респективно — лабораторията, бяха оглавени от друг учен.

Допускам, Нягул, че смъртта на баща ти и дядо ти не е случайна. Катастрофата по-скоро бе инсценирана. Откриха колата в пропаст край пътя, а труповете им — изпепелени…

Павел Константинович въздъхна дълбоко, наведе глава и се прекръсти:

— Предлагам от тук нататък да продължи Бахманов. Аз ще изляза да подишам чист въздух — каза той и стана, за да не гледа изумлението в очите на Нягул. А може би и за да не види Нягул сълзите, които напираха в неговите. Спря се на сто метра от къщата и се свърза през сателита с военното министерство на САЩ…

Бахманов, който досега седеше, притихнал като мишка, се размърда и погледът му се оживи. Веднага пое „подхвърлената ръкавица“, сякаш само това бе чакал:

— Прадядото на Павел Константинович, професор Бирюзов — започна той незабавно, — е водил дневник за разговорите си с Филипов, както и за провежданите в Рига опити. Но той не познавал същината на откритието, което Михаил Михайлович е пазил в тайна. Първо Бирюзов, а после и дядо ти, Нягул, са се мъчели да открият какво им убягва в записките на Филипов. Двамата със Стоян Даскалов опитали да възпроизведат експеримента, но нищо не се получило. По-късно дядо ти и Павел Константинович заминали на фронта…

Нягул мълчеше, но Бахманов продължи невъзмутимо:

— Веднага след войната Павел Константинович завършил радиофизика в Москва, механика и оптика в Ленинград и станал преподавател по пиротехника и балистика в българската Военна академия. Освен всичко друго, той бил и талантлив физикохимик. Притежавал умения, наследени от Бирюзов, като изобретателност и технически способности. Но, въпреки енциклопедичните му познания, опитите да повтори откритието на Филипов си оставали безуспешни…

Бахманов отново стана „Фарисей“: оправи шалчето около шината на врата си, изпъчи слабичките си гърди и важно заобхожда стаята.

— През 1998 година — продължи Бахманов, — пътищата ни с Павел Константинович се срещнаха. Тогава аз и Ясен Даскалов работехме по някои аспекти на антропологичната медицина. По-точно — деформирания череп на прабългарите като племенен белег. Аз съм антрополог, но ровейки се из старите гробници, се увлякох по епиграфиката. Тя стана едно от многото ми призвания — скромно уточни Бахманов и продължи:

— За да поясня за какво точно става въпрос, ще си послужа с пример от Бахтин (един от най-значимите литературоведи в световен мащаб) из областта на епиграфиката: проблема с жанровете на най-старите надгробни надписи. Например надписа „Радвай се“ като обръщение на починалия към минаващия наблизо жив. Тук веднъж приоритетна е думата като значение. В примера това може да означава: радвай се, че още си жив… че днес имаш хляб… че врагът ти умря и пр. После същата дума като деяние, воля в диалога: заповядвам ти да се радваш… препоръчвам ти… пожелавам ти… И накрая като осведомяване, комуникация: сега е момента да се радваш — после ще си умрял. Думата е бездънна: микросвят, в който аз обичам да се ровя.

От гледна точка на етнографското описание изучавам области в лингвистиката, присъщи за изследванията ми. Но съществува още една особеност в моята практика — тя е микроскопската. Става дума за това, че характерно за антрополога е да достига до по-обобщени интерпретации и по-абстрактни анализи чрез извънредно обстойно проникване в изключително малки проблеми.

И така: през 1975 година професор Даскалов ме запозна с Павел Константинович. Двамата имаха проблем с информацията, наследена от Филипов и Бирюзов. Бяха се досетили, че това, което им убягва, е в контекста на написаното. Тогава Даскалов си спомни за моите всестранни познания и се обърна към мен… Не бих могъл да им бъда полезен, ако не ми предоставят въпросните материали. И те рискуваха, за което и досега не съжаляват! — заключи патетично той.

— Разгледах внимателно текстове — продължи Бахманов. — Подложих ги на същностен или както го наричат още, „контент-анализ“. Съставих речник на ключовите думи; определих единиците на анализа и проведох пилотно изследване на текстовия масив; използувах така наречените „категории“ — съвкупност от думи, обединени по даден признак; изчислих честотата на появяване на избрани думи и словосъчетания, в контекста на употребата им; изготвих таблица на разпределенията и фиксирах наличието (или отсъствието) на някои характеристики за всеки един материал и за всички заедно; обработих разпределенията и интерпретирах данните чрез изследване на простите и на относителните честоти; поради ограничения брой текстове, сравних честотата на използване на определени думи от текстовете със средната честота на използването им в руския език, характерен за началото на ХХ век при двете професионални групи — на журналистите и на учените, писали върху подобна проблематика. И т.н. и т.н.… с една дума — преработих тонове руда и открих разминаване: неизпълнение на фонетичното намерение от страна на автора, тоест — на Филипов. Имаше неправилно поставени думи и изкривяване на замисъла, заради който бяха употребени с цел да се прикрие същността на изобретението — Бахманов извади кърпичка и избърса обилно стичащата се по челото му пот. После отново заговори приповдигнато:

— Трябва да се знае, че всеки текст се развива на границата между два субекта. От една страна съзнанието на пишещия текста и от друга — това на възприемащия го. Думите не са притежание само на автора — свои права има и онзи, който ги интерпретира. С една дума, заех се да анализирам чуждия текст, като взех предвид речевите особености на епохата, гледната точка на автора, съзнателното (или несъзнателно) изкривяване на текста в писмото, в дневника на Бирюзов и в журналистическите версии.

„Две съпоставени чужди изказвания, не значещи нищо едно за друго, ако дори съвсем малко се докосват до една и съща тема (мисъл), неизбежно встъпват помежду си в диалогични отношения. Те се допират до територията на общата тема, общата мисъл“ — цитирам Бахтин по памет.

От тези изходни позиции, аз и Павел Константинович, поотделно, но работейки с един и същ алгоритъм, изчислихме появата на категории в текста и изследвахме корелацията между категориите и съвместната им употреба. Така открихме и липсващото ни теоретично звено в откритието на Филипов. Това не стана лесно: контент-анализът изисква множество операции в качествен и количествен аспект. Павел Константинович използува множество екипи и компютърна техника в цял свят, чрез своите приятели — радиолюбители. Мисля, че на даден етап бе създаден най-мощния компютърен клъстър^[38] в света. Разбира се, никой от тях не знаеше крайната цел.

Тук Бахманов спря да си поеме дъх, да изпие чаша минерална вода и продължи:

— Новото знание, което изведохме след като изследвахме информационния масив, ни даде ключ към експеримента на Фьодоров. Това стана възможно с участието на плеяда блестящи учени от целия свят, приятели на Павел Константинович.

Първоначално Даскалов ми предостави компютъра си в санаториума, алиби и покрив в близост до лабораторията. По-късно Кирил Беров ни осигури свръхмощен сървър, необходимата апаратура, машини и съоръжения, най-съвременните технологии и финансите за проекта. За последния това не бе напълно безкористно…

По техническата част на изобретението аз съм пълен профан и невежа. Но и тук, оказва се, съм бил неоценим помощник и извор на нестандартни идеи. Такава бе и идеята, заложена в есето, която Павел Константинович е използвал, за да възпроизведе по нов път експеримента на Фьодоров. В есето си развивам философската мисъл на Хегел, която (цитирам по памет) гласи, че „… когато милиони свободни воли се обединят, за да осъществят поставената си цел, те постигат нейната резултанта“.

Извеждам тезата си чрез постулираните от мен „човешки културно-енергетични потенциали“ и техните локални подреждания в частни или общи структури. И някъде тук, измежду всички гореизложени от мен разсъждения, се е зародила гениалната идея, която Павел Константинович е съзрял буквално в написаното от мен!

С това Бахманов завърши победоносно пространното си изложение. Престана да се разхожда, седна изнемощял на дивана и се зае да пооправи карираното шалче, с което кокетно прикриваше шината около врата си.

Павел Константинович се завърна на мястото си, без останалите да го забележат. Той не удържа спонтанно бликналия смях и прихна в шепите си. Овладя се и се зае да реабилитира Бахманов:

— Радиовръзката по същество е електровръзка посредством радиовълни. Материята е обширна и опира до всички точни науки, затова няма да ви затруднявам със сложни обяснения.

Най-общо казано, лингвистичните и философски построения на Бахманов са водещи за изграждането на концепция и различни сложни устройства, посредством които енергията на взрива се преобразува в ултракъси вълни. Вълните се събират в тесни снопове, фокусират се и се прицелват по зададени от нас параметри като посока и разстояние. Изграждат се „проводници“ (подобно на частта от есето за локалното подреждане на единичните енергетични вектори), от вълни с определени изискуеми параметри. На свой ред, те се подреждат по такъв начин, че получената сумарна дължина на снопа достига хиляди километри и с многократно увеличена амплитуда. Като, забележете, в този случай се използва най-мощният източник на подобни лъчения — слънцето!

А, както пише в есето професор Бахманов: като изменяме комплекса от енергоизразходващи действия, ние освобождаваме миналото от задължението му да обуславя някакъв вид изискуемо бъдеще (например войните и бедността) поради наложените ни от природата ограничения на енергоизточници!

Тук отново се намеси Бахманов:

— Поставяте нови и неизбродни цели пред човечеството, Павел Константинович! Наистина професор Харис пише за освобождаването на духа от физиологичните му ограничения и схемите на възпроизводство, но засега това е само научна фантастика.

— А може да е първата крачка, макар и твърде малка, в правилната посока — заключи Павел Константинович.

— Може и така да се приеме, но ние с Вас създадохме и поредното оръжие за масово унищожение. Ако през Първата световна война това би било достатъчно, за да я спре, а през Втората световна война за България е било въпрос на оцеляване, то сега това оръжие е само поредния Монстър! Затова може да се каже, че ние всички, създателите на чудовището, си начесахме на воля „свинските кучета“! Колкото до приложението му за мирни цели: и атомната енергия се използва за добив на електроенергия, а наред с това съществува атомната бомба с всичките й производни! Но нека отложим дискусията и да продължим нашия разказ — скромно го помоли Бахманов (което отново не му бе присъщо напоследък).

Павел Константинович не отговори — може и той да осъзнаваше, че нещо такова вече се е случило, макар и като последица от най-добрите им намерения.

Погледите на всички се насочиха отново към Нягул. Той се бе съвзел и с внимание следеше дискурса между Павел Константинович и Бахманов.

— Навярно очаквате — обърна се той към смълчаните слушатели, — да ви обясня някои особености по случая Беров. Но защо ми се струва, че отдавна не сме били при Лия?

Янко и Петра станаха едновременно и отидоха да нагледат съня на детето. Нягул и Алисия многозначително се спогледаха и той й смигна заговорнически. Тя отиде да пооправи тоалета си, а Бахманов — да опита ордьоврите. След няколко минути всички пак седяха по местата си.

— Финансовата ни полиция и ФБР, по наша молба, се заеха да издирят къде и какво е притежавал Кирил Беров — започна Нягул. — От една страна се касаеше за уточняване мащабите и законността на неговата дейност, а от друга — какво наследява Лия, като негова изключителна наследница. Изясни се, че той е имал две офшорни фирми. Чрез единия от офшорите е управлявал търговската си дейност в страната, а чрез другия — голяма корпорация с два филиала. Единият от филиалите представлява завод в Силиконовата долина, който произвежда наночипове за нуждите на електронната и военна промишленост, ведно с научен Институт за развитие и иновативни идеи в технологиите. Другият филиал представлява модерен завод за радиотехника в гр. Манчестер, Америка и Институт за научно-развойна дейност към него. В Либия Беров е притежавал основния пакет акции на българска концесия за нефт. В България притежавал фирми за недвижимости, терени и хотели по черноморското крайбрежие, бизнес сграда в центъра на София, терен и складова база срещу двореца Враня, 1000 декара гора и земя в курорта Супер Боровец, акции, ценни книжа, сметки в български и чуждестранни банки, както и фондация на името на Илия Беров — починалия му син. Зададохме си резонния въпрос: по какъв начин Кирил Беров е натрупал такова несметно богатство: по оценка на службите — за над осем милиарда долара?

На този въпрос ни помогна да отговорим Алисия Радклиф, известен учен — балканист. Ще добавя само, че Беров е финансирал проекта на Павел Константинович, като е изработвал необходимите му уреди, апаратура и електроника в своите два завода и научни институти към тях. От санаториума е ръководил доставката и монтажа на съоръжения за нелегалната подстанция, генераторите, както и на мощния процесор — последно поколение. Продължавал е да бъде валиден и договорът, сключен от наследодателя му за патента на изобретението, който сега вече принадлежи на Лия!

Нягул отиде и седна до Павел Константинович, а той го изгледа и му кимна с благодарност. Не бе очаквал този символ на помирение помежду им — поне не толкова скоро.

— По-нататък — продължи Нягул, — направихме запитване до ФБР относно произхода на парите на Кирил Беров. Знаете, че в Америка се упражнява много строг контрол върху прането на пари. Но, оказа се, парите на Кирил Беров са били „чисти“. През 1987 година той получил огромно наследство от роднина по бащина линия — Питър Бъроуз, което се оценявало на милиарди долари и завод в Силиконовата долина. Според действащите тогава закони в България, Беров не можел да замине за Америка, за да получи наследството си. За имуществото му се грижели адвокатите на наследодателя, които продължили да са и негови адвокати. Те не разрешавали на Беров да тегли повече от сто хиляди долара годишно (огромна за времето си сума в България!) поради очаквано рязко поскъпване на долара, който през 1987 г. се търгувал по курс долар—лев, а на черния пазар за около 2 до 4 лева. С доларите си Беров започнал да изкупува парцели и апартаменти в София и страната и към 1990 година притежавал вече недвижимо имущество за около пет милиона долара. След промените в България, поради нарастването на курса долар—лев, ръста в цените на недвижимостите и множеството покупко-продажби, Беров вече бил мултимилионер в зелено. Той продължавал да разширява дейността си, като основал и сериозна фирма за недвижимости. Американските му адвокати били доволни от начина, по който управлявал парите си и освободили част от средствата по завещанието, с които Беров построил завода в гр. Манчестър. Постепенно той въвел единствения си син, Илия Беров, в разнообразните си дейности. Илия Беров завършил микроелектроника в Германия и навлязъл в бизнеса му бързо и компетентно. Освен пари, той имал и приятели в политическите кръгове в България. Очаквало се да направи блестяща кариера в политиката, но съдбата решила другояче…

Оттук с разказа ще продължи Алисия. Прилича малко на приказките на Шехерезада, но това са те — Балканите…

Алисия не чака да я подканят: Османската империя и балканистиката бяха нейните любими теми.

— В историческото развитие на Балканите има един характерен момент: тъй нареченото „Кърджалийско време“ — започна тя веднага. — Това е близо тридесетгодишен период на обществен хаос. Отделни етапи от този период са документирани от различни английски дипломати при Високата порта или „Портата“ както наричали държавната институция. За последната четвърт на 18-ия и началото на 19-ия век и за управлението на Селим III има редица проучвания от съвременниците на тези събития. Кърджалийското време създало множество ярки личности и легенди, които и до днес присъстват в историографията. Периодът е обстойно изследван от българката Вера Мутафчиева.

Алисия се озърна притеснено — за последните няколко дни аудиторията бе преситена откъм събития и информация. Но никой не изглеждаше отегчен, като се изключи Павел Константинович, който продължаваше да стои отстранено със слушалки на ушите си. След като огледа малката групичка и констатира, че внимателно я слушат, тя продължи:

— Кърджалийските години били изпълнени с насилие над местното население: с опустошителни набези на кърджалийските орди и големи кръвопролития. Дефиниция на явлението е дал Вук Караджич в „Сръбски речник“, издаден през 1818 година. — Алисия извади малка книжка, разлисти я и продължи нататък. — Определението на Караджич е следното: „Кърджалиите били турски хайдути, които се появили в Румелия след последната Немска война — 1791 г. Те били много хиляди и с тях Пазвантоглу разбил царската войска през 1796 г. Те били най-вече турци, но приемали в своята среда и християни, тъй като слабо зачитали някакъв закон. Нападали градовете и определяли сумата, която трябвало да им се заплати, за да не ги запалят и разграбят, а после ставали наемници на някой паша или на други турски първенци, които воювали помежду си. Когато някой не можел вече да им плаща, отивали при другиго… Кърджалиите се движели на коне и всички били облечени в коприна и кадифе.“ Прави впечатление колко от характеристиките на явлението, осъвременени в мафиотска опаковка, продължават да съществуват в югоизточна Европа и до днес!

Би ли ми подал чаша Пиня Колада, Нягул? — помоли го Алисия и с благодарност пое запотената чаша с ледностудената напитка. Отпи няколко малки глътки и освежена, продължи разказа си:

— Интересува ни една конкретна случка от този период, която сега ще ви разкажа. Именно тя е в основата на митичното богатство на Берови.

Алисия инстинктивно се плесна по бузата и огледа дланта си. В природата вече битуваше един охранен комар по-малко. Нягул стана и затвори вратата откъм терасата. Прозорците бяха зарешетени, но той притвори и тях, за да включи климатика. След това Алисия продължи разказа си:

— Източна Тракия се контролирала от ордите на Кара Фейзи и Индже войвода. С четата си към тях се присъединил и някой си Алтънлъ Колю войвода.

През 1799 г. се състоял прочутия Сливенския панаир — едно от най-богатите изложения в Югоизточна Европа. По същото това време кърджалиите вилнеели в околностите на Одрин с около 500–600 конника. Османската жандармерия, която вардела керваните, била десетократно по-голяма: състояла се от 6000 бойци! Недалеч от Сливен, в местността Дервент, кърджалиите изненадващо нападнали лагера на сарафите. Пленили артилерията на бостанбаши Вели Ага и с неговите собствени оръдия разбили жандармерията му. Заграбено било несметното богатство (оценено на 3 милиона гроша — невероятна за времето си сума!), което носели търговските кервани. По този повод един дипломат от кариерата, писал: „… изумлението е всеобщо, ударът засегна всички нации и ние предприемаме всякакви стъпки пред Портата, за да предизвикаме бързи мерки…“.

След големия удар, тримата главатари отвели дружините си към Балкана. Кара Фейзи, Индже войвода и Алтънлъ Колю си поделили пари, злато, бижута, скъпоценни камъни, свила и коприна и се разделили. Алтънлъ Колю взел десетина четници, натоварил съкровището на мулета и с няколко от най-верните си хора поел навътре в планината. Завел кервана до една известна само нему пещера, където скрили богатството. Било късно и останали да пренощуват край малък планински ручей. Изградили набързо стан и легнали да спят. Призори Алтънлъ Колю и хората му избили спящите четници и потеглили обратно. Бързали да се приберат преди разсъмване в четата. Там обвинили Кара Фейзи, че неочаквано ги нападнал и насила взел цялата плячка.

Алисия отпи още няколко глътки от златистата течност и продължи с лека ирония:

— Тогава не се практикували „контролни“ изстрели в главата, както го правят мафиотите днес. Двама от четниците били по-леко ранени и, подкрепяйки се един друг, допълзели до ручея. Потопили се до шия във водата и стояли така, докато кръвта спряла да тече от раните им (те трябва да са били повърхностни). Пред пещерата още се търкаляли труповете на другарите им. Двамата съблекли ризите им, изпрали кръвта, разкъсали ги и се превързали. Дори не им дошло на ум, че разполагат с топове свила и коприна! Около труповете имало разхвърляни манерки за вода и торби с провизии, а наблизо пасели осем от мулетата. Напалили огън, сгрели се и се подкрепили с храна от торбите. Нарисували с въглен върху парче плат приблизителна карта на местността и си набелязали ориентири. После прехвърлили част от имането обратно в дисагите, взели храна и вода, натоварили всичко на животните и дим да ги няма! По пътя оставяли белези и когато намирали подходящо място, разтоварвали мулетата. По картата и белезите многократно се връщали в пещерата за следващите курсове. И така пренасяли съкровището от място на място, докато следите им напълно се изгубили. Продължили тази тактика, като се придвижвали все на северозапад. Отнело им много време, за да прехвърлят Балкана. Но в едно село закупили каруца и два коня и работата им потръгнала по-бързо. За три месеца успели да прекарат всичкото имане в близост до София. Това било истински подвиг, а донякъде и късмет: по пътя им върлували много кърджалийски дружини, имало и наказателен турски аскер. Отново се наложило да търсят пещера, за да скрият богатството си. В разговори с местните хора, уж между другото, разпитвали за зли духове и таласъми и живеят ли някъде наоколо в пещерите. Така намерили подходящата пещера, където окончателно скрили целия товар. Пак направили карта на местността и, за да не се мамят един друг, я разкъсали на две половини. Естествено, те не могли да се възползват от богатството си: цяла Европа търсела следите на изчезналите злато и скъпоценности. Едва след освобождението на България от турско робство, наследниците им изровили и си поделили съкровището.

Единият от наследниците бил прародител на Кирил Беров и основател на рода според родословието, съставено от покойника. Той капитализирал своя дял от богатството в австрийска банка и заминал за Америка. Там създал лаборатория, която да се занимава с изследователски и научно-приложни разработки (в условията на пълна секретност) по поръчка на клиенти. Впоследствие, заедно с един от сътрудниците си, учредил и научно-изследователска компания. Компанията принадлежала на нейните служители, а печалбата й се заделяла в пенсионен фонд за работещите във фирмата. Системата гарантирала, от страна на служителите, пълна лоялност по отношение на клиентите, които й възлагали изследователските си разработки. Това, освен печелившата дейност и бързото нарастване на капитала, позволило достъп до ноу-хау и множество приложни изобретения. Поколенията след основателите на компанията преживели две войни и три икономически кризи. Но от всички изпитания те излизали още по-силни и по-богати. В наше време, към 1987 година, вече транснационална, компанията притежавала заводи и акции за милиарди долари, както и два научни института с над 1400 учени и специалисти.

Другият наследник бил далечен роднина на стареца, убит от Веселин Николов. Наскоро снахата и внукът му намериха съкровището, зазидано в стените на къщата. По тази причина полицията продължава да го именува още „Д.Г.“.

— Как така Николов успя да избяга от болница, в която бе пазен и лежеше уж „в безсъзнание“? — досети се да пита Пърмаков, като се обърна вече към Нягул.

— Веселин Николов бе откаран в болницата на МВР, в реанимацията и поставен под наше наблюдение. Една нощ той излязъл от кома, посъвзел се и се ориентирал в обстановката. Заплашил санитар, че ще го убие, взел му клетъчния телефон и установил контакт с депутат от Народното събрание и бивш директор на фондация „Илия Беров“. (Чрез същата фондация Кирил Беров внасял машини, апаратура, уреди, електроника и всичко останало за експериментите на Павел Константинович. Човекът, който извършвал „черната“ работа бил отново вездесъщия Веселин Николов. Канал през границата му осигурявали двамата митничари — синовете на съседа на Д.Г.) Така, чрез този свой познат, Веселин Николов напуснал болницата легално и посред бял ден, само дето не бил на бял кон! Но да се върнем на основния ни разказ — предложи Нягул.

— Хората на Алтънлъ Колю не повярвали, че Кара Фейзи е заграбил цялото съкровище — продължи Алисия. — Сред тях се зародило подозрението, че част от богатството е скрито в Балкана. Затова установили наблюдение над Алтънлъ Колю и акраните му и ги проследили до мястото, където отишли в следващата нощ. Но за изненада на всички, пещерата била празна, а наоколо се търкаляли труповете на другарите им. Това донякъде оправило положението и възвърнало доверието на четниците към Алтънлъ Колю. Той тайно преброил мъртъвците, изпоядени от горските зверове и забелязал, че двама души липсват. Вече знаел кои са и въпрос на време било да ги открие… почти един век!

Алтънлъ Колю не се примирил със загубата и дълги години, чак до смъртта си, търсил съкровището. Той основал клана Николови, а на смъртния си одър разкрил тайната на сина си. Така легендата за съкровището се предавала от поколение на поколение, та до наши дни. Когато Веселин намерил едната от двете брънки на веригата, това се оказал Кирил Беров. Тогава той преднамерено се сближил със сина му — Илия Беров и станал съдружник на бизнесмена. А може би и негов палач!

— Но каква е връзката между Веселин Николов, Кирил Беров и Павел Константинович? — запита я Пърмаков.

На въпроса му отговори Нягул:

— Николов участвал при обзавеждането на лабораторията, като поддържал връзка с Павел Константинович под кодовото име „Стрелец“. Получавал спецификации и поръчки за необходимите доставки и ги изпълнявал в чужбина, без да има личен контакт с него. Но за това ще говорим след малко.

Николов узнал от Ана адреса на семейството и когато съпрузите Берови отишли на екскурзия в чужбина, влязъл с взлом в жилището. Преровил го основно, откраднал скъпи колекции, картини и бижута и фекалирал в средата на хола (това най-вече унизило Беров). Той не целял обир, а търсел картата на местността, където първоначално било укрито съкровището. За нея му разказал подпийналия си Илия Беров, който не подозирал, че „приятеля“ му има отношение към събитията. Николов пък не знаел, че картата притежава единствено сантиментална стойност за семейството.

От известно време Павел Константинович бе свалил слушалките и внимателно следеше разказа на Нягул.

— Как установихте, че Веселин Николов нелегално е прекарвал доставките ми от Щатите? — запита го той.

— Намерихме клетъчния му телефон, изпаднал в храстите през нощта, когато той стреля по Бахманов. Проследихме хората му, канала през границата и разговорите му с депутата. Въпрос на време бе да заловим и групата му.

Един радиолюбител, с когото редовно се свързвахте, Павел Константинович, се е назовавал с кодовото име „Стрелец“. Подобен знак Веселин Николов бе татуирал на гърдите си: кръст с пречупена в двата края хоризонтална черта и изрисуван полукръг над нея. Знакът, който се превежда като „сатанински изменник“ е свързан с ритуалите на една австралийска секта. Веселин Николов опростил символа, който му е служел и за връзка с групата. Вече знаем, че бандитите са използували графити в подлезите, за да комуникират помежду си.

— Но как разбрахте за контактите ми със Стрелец, Нягул? Сигурно сте пресели хиляди радиосигнали на GPS системите? Вай, вай, вай! — иронизира го Павел Константинович.

— Налагаха се спешни действия и затова се обърнахме към информационното управление на ЦРУ. Което е по-интересно, установи се, че мнението на МИ 6 за експеримента не е било особено високо. Правилото „need-to-know“ (необходимост да се знае) означава, че достъп до дадената информация има ограничен кръг от хора — понякога това е само един човек! Кръгът и нивото на информираност се определят от значението й за националната сигурност на Обединеното кралство. А във Вашия случай този кръг е бил доста широк! — пошегува се Нягул.

В този момент светодиода, монтиран на прословутото му уоки-токи запримигва в червено и Павел Константинович стана, за да включи телевизора. От екрана тържествено се лееха акордите на американския химн. Президентът започваше извънредното си Обръщение към нацията.

„Граждани на Америка,

Позволете ми да започна обръщението си към вас с думите на Х. Мелвил: «Ние, американците, сме особени, избрани хора, ние сме Израил на нашето време; ние носим ковчега със свободите на света… Бог е предопределил, а човечеството очаква, че ние ще извършим нещо велико… Ние достатъчно дълго и скептически се отнасяхме към себе си и се съмнявахме, действително ли е дошъл политическият Месия. Но Той дойде в нас…»

Трябва да ви напомня, че ние не само сме страна с огромен икономически потенциал, значителна територия и голям човешки ресурс: ние сме свръхдържава, която носи факела на свободата по света! Това означава, че пътят, който са начертали дедите ни е верен, но това ни вменява непрекъснато да разпространяваме своята идеология и ценности, да разширяваме икономическото си и военно присъствие в света.“

Нататък в речта си Президентът направи редовния анализ за състоянието, икономическо и вътрешнополитическо, на Съюза. След това премина към горещата тема на деня:

„Ние, главите на държавите и правителствата на осемте най-големи промишлено развити страни и представителите на Европейския съюз, се събрахме на среща на най-високо равнище. В дух на сътрудничество обсъдихме актуалните въпроси на международния дневен ред, в това число и широко коментираното ново унищожително оръжие. Ние се съгласихме, че сегашната радикална промяна в света изисква незабавни мерки и действия за осигуряване на стратегическата му стабилност…“

Президентът на САЩ подчерта абсолютната необходимост от контрол над опасното високотехнологично изобретение, за да не попадне в ръцете на терористи или терористични държави. Накрая завърши с думите:

„Дълг на Америка е да противостои на агресията, където и да се случва тя. Свободата на Америка е свобода за целия свят и всичко, което касае човечеството, не ни е чуждо. От тук априори следва, че никой не може да ни ограничи в изпълнение на задграничната ни мисия. А така също, нека никой не се съмнява: Америка ще нападне първа, ако това се налага! До дни прототипът на новото оръжие ще е готов и веднага след това в ход ще са изпитанията му.“

Погледите на всички бяха отправени към телевизора. Речта на Президента на Америка се предаваше на живо в целия свят. Американският народ с тревога и упование слушаше гласа на държавния си глава. Внезапно той изчезна от ефир и прозвуча друг, непознат глас, който меко, но настойчиво заявяваше:

„Овладейте се, господин Президент! Спрете да заплашвате чужди култури, нации и религии: това повече е неуместно и недопустимо! Достатъчен е само един мощен взрив, а силата му да се стовари върху ракетните ви силози. Знаете, че това означава геосинклинална катастрофа за страната и за континента! Оправдани ли са подобни катаклизми заради егоистичните ви интереси и агресивна властова политика?“

В първия момент хората не осъзнаха, че някой прекъсва речта на президента им. После настъпи объркване пред огромните екрани на площадите и по домовете им. Постепенно започваше изтрезняването. Америка, която налагаше месианската си роля, идеология, ценности, икономическа и военна експанзия в света, трябваше да понесе и кръста си! Някъде из пътищата на кръстоносния си поход, тя се бе отклонила от ценностите, които сама изповядваше. И само добросъвестното отношение към отговорностите й можеше да доведе до резултат, съответстващ на ролята й на Месия. Или супердържавата щеше да се превърне в обикновен субект на световната общност!

* * *

Нягул Кралев не можеше да заспи. Малко е да се каже, че напоследък той сякаш живееше в кошмар!

Събитията се бяха развили горе-долу в следния порядък:

България навлезе в окото на циклона със специалния си нов статус и непредвидими последици.

От Белия дом се обадиха на Президента, а той от своя страна — на Премиер-министъра и на Директора на контраразузнаването, че е наложително незабавно да се обсъди въпрос „… важен от гледна точка на стратегическото партньорство между САЩ и България“. Съвещанието се проведе виртуално, при най-висока степен на сигурност и защита на връзката. Взеха се съответните решения и се отговори положително на американците.

После от Управлението за информация и анализ (Departament of intelligence — едно от четирите управления на ЦРУ) и Управлението по операциите на DCI, поискаха съдействието на Министерството на вътрешните работи и специално — на директора на НСБОП, генерал-майор Нягул Кралев. Поканиха го за участие в новосъздадената съвместна българо-американска аналитична група за „придобиване информация от първостепенна важност за сигурността“, при съблюдаване „правилото на третата страна“ (third party rule). Според правилото българското контраразузнаване можеше да сътрудничи на ЦРУ, но не можеше да предава информацията на трета страна, тъй като последната изхождаше от приятелска служба.

Впоследствие се изясни, че се касае за данните, укрити в компютъра на Павел Константинович. Защото, както образно се изрази представителят на ЦРУ: „За да дешифрираш код, трябва да знаеш ключа, а за да знаеш ключа, трябва да познаваш автора“. Както се оказа, генерал-майор Кралев вече се бе справил блестящо със задачата. Той бе открил „контейнера“ с компресираната информация и стеганографиращата програма. На групата за „Оценка на потребностите и системите за придобиване на информация“ към ЦРУ оставаше да отстрани защитата, да разпакетира контейнера и ако съдържанието му е кодирано — да го декодира.

Главния секретар му нареди да отиде в офиса на ЦРУ и после всичко се завъртя като на кинолента…

Павел Константинович изпревари тайните служби, огласи експеримента и „издърпа килимчето изпод краката им“. По такъв начин той стана неуязвим физически и незаменим като учен, който бе най-вътре в материята. И който, възможно, не бе казал още последната си дума.

Търсеше се начин службите да излязат от положението колкото се може по-престижно. Със завидна бързина, като се има предвид ограниченото време и обема на подготовката, камуфлажният план бе изготвен, съгласуван и приведен в действие.

Като начало трябваше временно да се отстрани от сцената Павел Константинович.

Под претекст да се установи движението на скални маси по десния склон на Кумбре Виеха, трябваше да посетят остров Ла Палма. Въз основа на белезите, оставени от предишната експедиция, следваше да се определи размера на свличането. Нягул щеше да придружава Павел Константинович из галериите на вулкана, за да узнае къде и как са сложени нишаните.

Следваше непринудена беседа с живите участници за възсъздаване изобретението на Филипов. Диалогът щеше да изясни подробности за дейността им от 1903 година до момента.

А така също: съществуваха ли и други аспекти за приложение на изобретението.

Други аспекти, както се разбра по-късно в разговорите, имаше — анихилацията! Дори само затова си струваше да дойде на острова заедно с цялата непредвидима компания.

Пребиваването им тук бе един вид лятна ваканция: придружаваха го Пърмаков с Лия, Бахманов, Петра и Алисия. Взеха под наем красива къща в близост до морето, а Пърмаков нае малка яхта, с която предприемаха обиколки край брега и до съседните острови.

Изясниха се фактите от дейността на Павел Константинович и съучастниците му при възстановката на опита на Филипов и последващия сполучливия експеримент. Всички въпросителни отпаднаха след направения ретроспективен обзор на историята и продължението й в България.

Дотук нещата се развиваха по план, като се изключи факта, че в пристана акостира испанска бойна фрегата, а на плажната ивица кацна английски военен вертолет…

Нягул стана и започна да се разхожда из стаята. Реши да отиде в стаята при Пърмаков: той май остана единствения свестен човек между тях. Вниманието му бе привлечено от необичайно раздвижване в коридора. За всеки случай взе пистолета, който не бе носил откак стъпиха на острова и излезе.

Пред вратата на Бахманов стоеше в нерешителност и се ослушваше Петра Радклиф. Преди Нягул да запита какво прави там, зад гърба му застана още някой. Обърна се и видя мъж във военна униформа с пистолет, насочен в тила му. Очите им се срещнаха и Нягул съзря воля: безмилостна, решителна и разрушителна. Преди още да се е оправил от шока, мъжът закопча ръцете му с белезници и му взе пистолета. Нягул видя Петра да отваря с ритник вратата на Бахманов. И тя носеше пистолет, при това със заглушител!

В средата на стаята, клекнал и със свалени панталони, се напъваше Веселин Николов. Фигурата на леглото зад него бе извита като дъга и неподвижна. Николов се пресегна към пистолета до краката си, но Петра незабавно изстреля два куршума в главата му. После отиде и свали завивката от лицето на Бахманов — професорът видимо бе мъртъв!

Отнякъде се взеха моряци с кофи и парцали и се заеха да почистят килима от кръвта и изпражненията. Нягул Кралев се обърна и погледна офицера, който в този момент прибираше пистолета си.

— Да вървим! — Гласът на непознатия прозвуча като изстрел в ухото му. Той се подчини: интересно му бе докъде ще се стигне. Петра се присъедини към тях и тримата едновременно влязоха в салона. Там, също с белезници, седяха на дивана Павел Константинович и Пърмаков. Нягул се настани до тях. Влезе Алисия и се нареди до него.

— Операцията приключи — обърна се Петра Радклиф към въоръжения мъж, който удари токове и козирува. — Поставете още сега двама души пред вратата на стаята. Нека корабният лекар извърши огледа на труповете и запише часа и мястото на смъртта. Поставете телата в чували и ги пренесете на фрегатата. Алпинистите и командосите се връщат с кораба, а господата и аз ще летим с хеликоптера.

Мъжът излезе и в стаята настъпи напрегната тишина.

— Какво ще правите с нас? — запита я Пърмаков. — Защо сме с белезници? На сутринта Лия ще се събуди и някой ще трябва да се погрижи за детето.

— Двамата с Лия сте свободни да отидете където пожелаете — отговори му дружелюбно Петра. — Павел Константинович и генерал Кралев идват с мен. Ще летим за Англия — обърна се тя към Нягул Кралев, — където ще бъдете разпитани и екстрадирани обратно в България. Българските служби за сигурност ще се занимават поотделно с всеки един от вас. Аз ще потвърдя — продължи Петра, — че до последния момент генерал Кралев не е знаел нищо за дейността на Павел Константинович, както и за участието на Кирил Беров в събития, за които Пърмаков също не е подозирал. Но — обърна се тя към Нягул, — ти, генерале, извърши някои недопустими за положението си в йерархията грешки!

„Слабо ти е въображението, специален агент, за възможните комбинации на службите. В създалата се ситуация толкова и най-различни варианти няма дори в шахмата!“ — помисли си вътрешно удовлетворен Нягул, а на глас заяви:

— Все пак, дължиш ми обяснение, Петра!

— Повярвай, нищо не ти дължа! — сега специален агент Петра Радклиф олицетворяваше МИ 6 и говореше като професионален разузнавач. — Сигурно се досещаш, че отдавна следим действията на Павел Константинович, Кирил Беров и Бахманов. Последният е пряк потомък на високопоставен чиновник от полицията на Санкт Петербург. Възможно е, но не притежавам доказателства, професор Бирюзов да е убит от дядото на Бахманов!

Тук в разговора им се намеси горещо Алисия:

— Не смей да скверниш паметта на Бахманов, Петра! Той бе уважаван учен, ерудит и голям космополит!

— Относно Веселин Николов — продължи Петра, без да уважи становището на сестра си — първият му опит да отвлече Павел Константинович се провали. Бяхме му поставили задача да го преведе през границата с Македония, където щеше да го поеме нашия екип.

Нягул слушаше с нескривана изненада циничните й изявления.

— Когато Павел Константинович реши да демонстрира експеримента — продължи с разкритията си Петра — аз се обадих на Веселин Николов да събере групата си и да ни последва. Срутването на основната галерия и верижните срутвания в някои от междинните разклонения, провалиха замисъла ми. Но все пак Николов и остатъка от хората му успяха да достигнат пещерата преди скалната маса да ги затрупа. Докато свестявахте припадналата Алисия и с риск да бъдат разкрити, те се бяха стаили зад врата на лабораторията. Дадох им знак да изчакат, отворих и тръгнах след вас. През цялото време ние маркирахме пътя им към изхода. Групата излезе едва след като се убедиха, че спец отрядът е напуснал района.

— Щяхте ли да похитите отново Павел Константинович? — настоя за директен отговор Нягул.

— Планът бе такъв, но Алисия видя хората на Веселин Николов и осуети изненадата.

— От кого Николов е получил указания как и къде да действа? И защо, след като е бил вербуван от Ми — 6, търсиш информация за агент под кодовото име „Стрелец“?

— Не дърпай дявола за опашката, Нягул! Не е от компетенциите на полицията да се бърка в работата на службите.

— Така е, но в схемата бях вкаран и аз! Би ли ми отговорила все пак?

— Сега това е вече без значение и ще ти отговоря. Веселин Николов е бил двоен агент: под псевдонима „Любимец“ е работил за нас, а като „Стрелец“ — за ЦРУ. Както сам разбираш, службите си имат тайни и не във всичко си сътрудничат! Колкото до втория ти въпрос: ако си спомняш, позвъних от дома ти непосредствено преди да тръгнем за рудника. Ние подозирахме в какво се изразяват опитите на Павел Константинович. Бяхме засекли с голяма точност и мястото на експеримента.

Веселин Николов е бил вербуван от Сикрет сървис по време на престоя му в Австралия — продължи Петра. — Нямал е особен избор: или ни сътрудничи, или влиза в затвора. От друга страна, финансово-икономическото разузнаване следеше паричните потоци и бизнеса на Беров във високите технологии. На Николов бе поставена задача да наблюдава Беров, Павел Константинович и Бахманов, но… не да ги убива! В крайна сметка той се оказа психопат и сериен убиец. Не е имало как да го знаем — заключи Петра.

— Но защо уби Бахманов? — Запита я Пърмаков. — Защо не Павел Константинович или някой от нас?

— Защитавайки Ана, Бахманов наруши личното пространство на психопата. Той получи, така да се каже, „специален статус“ и се превърна в негов основен приоритет.

— А как МИ 6 установи, че от моя компютър изтича информация? — запита я Нягул.

— Ти сам ни осигури достъп, когато пусна агент в дома си, та дори това да е бъдещата ти балдъза!

— Този път няма да има погребение! — прекъсна престрелката им Алисия. — Трупът на Бахманов ще отплава с фрегатата. Отчетливо помня деня, когато се запознахме: обикаляше и се преструваше, че си търси кърпичката. Виждам го и в кабинета на д-р Пешев — да работи върху есето си. Или как двамата слушаме песента на Балкана…

— Няма да има и сватба! — Нягул взе ръцете й в своите и преднамерено заоглежда всяко нейно пръстче. Годежният му пръстен липсваше, но това не го изненада. От доста време отношенията им не вървяха съвсем гладко.

Алисия видимо се затрудни с отговора. Изгледа го с известна доза скептицизъм и заяви неуверено:

— По Коледа отново ще съм в София и би могло да го обсъдим. Ти как мислиш, Нягул, има ли бъдеще за нас?

Въпреки уклончивия отговор, в очите й летяха пъргави светулки. Засмя се и на бузите й се появиха очарователните трапчинки.

„Дали всичко е било само секс?“ — запита се недоверчиво Нягул и не потвърди, нито отрече такава възможност.

Въпросът на Алисия остана да виси във въздуха. Но тя не се предаваше лесно. Разкопча най-горното копче на блузката и извади от пазвата си златно синджирче. На него проблясваше и се полюшваше красив старинен пръстен…

* * *

Павел Константинович слушаше разговорите им отдалечено. И, сякаш подчинявайки се на определена вътрешна потребност, той обяви пророчески:

— Бахманов сега ни гледа и знаете ли какво си казва? Горе-долу следното:

„Колко е малък човекът!

Съвсем не се вижда

сред зелените листа.“^[39]

— Ще продължим спиритическия Ви сеанс друг път, Павел Константинович. Сега се налага да потегляме — прекрати монолога му Петра. — На хеликоптера вече ни очакват. Станете, ако обичате и да вървим!

— Припомнете си правилото „необходимост да се знае“, Петра! — строго каза Павел Константинович и си остана спокойно седнал на дивана. — Нали то стоеше в основата на информационните нива? Време е да получите нови нареждания от Уйлям Апълби.

— Искате да кажете, че имате още козове в ръкава си? — изгледа го недоверчиво Петра.

— Имам и още как! Повече от два часа сте в информационно затъмнение. Затова правете каквото Ви казвам: свържете се с Отдела!

Петра продължи да го гледа изпитателно — озадачаваше я спокойствието на Павел Константинович. Допусна, все пак, връзката й с Отдела временно да е била преустановена. Нареди на часовите внимателно да пазят групата и се отправи към хеликоптера. Свърза се с Уйлям Апълби и установи, че винаги самоуверен, гласът му сега звучи уморено:

— Имахме проблеми с връзката, Петра.

— Какво ще заповядате, сър?

— Тримата българи и детето са свободни. На тяхно разположение лети самолет с вертикално кацане и излитане.

— Сър… — започна Петра, но Апълби рязко я спря:

— Изпълнявай заповедта, специален агент! — и прекъсна разговора едностранно.

Петра нареди на пилота на вертолета и капитана на кораба да чакат новите й разпореждания и се завърна във вилата. Обстановката изглеждаше непроменена. Заповяда да свалят белезниците на Кралев и Пърмаков и сама отключи белезниците на Павел Константинович. После се обърна възможно най-почтително към него:

— Какво става, Павел Константинович? С какви средства поставихте НАТО на колене?

— Не Ви разбирам, специален агент. Страните в алианса са равнопоставени!

— На теория — да, но…

— И на практика сме равни. Но, както Вие образно се изразихте, имам и коз в ръкава си. Предполагам, че сте на твърде ниско информационно ниво в МИ 6 и по тази причина не сте уведомена за всичко. Но затова са приятелите и аз ще Ви разясня какво се случва — заяви не без ирония Павел Константинович и, след като направи ефектна пауза, продължи:

— Уверявам Ви, че не е необходимо голямо количество енергия, за да се събори язовирна стена, атомна централа или шапката на Президента в ранчото му. Главният въздържащ момент за НАТО и великите сили е, че някой някъде на земята, притежава достатъчно устойчив нов атом. Атом с „антипротон“ — антипод на протона! Нали разбирате за какво става въпрос? Този атом няма аналог в нашия свят! Веществото е получено в Япония, в Швейцария и на още едно, неизвестно за сега място. Може да е в Америка, може да е в пустинята Гоби, а може и в земята на чукчите. Просто го има дяволския „атом“, в който вместо обикновените два електрона, около ядрото му се въртят един електрон и един антипротон. Антивеществото е бездънен склад за енергия. При анихилацията на 1 г вещество с антивещество, се получава взрив, еквивалентен на атомна бомба с мощност 10 килотона! Става дума за синтез на най-могъщия източник на енергия, което пък в съчетание с откритието на Филипов…

Вярно е, че веществото е метастабилно и засега живее няколко микросекунди, когато за практиката са необходими поне няколко дни, но въпрос на време е това да се постигне. Вече знаете за тъй наречения „виртуален инкубатор“, в който са обединени учени от цял свят и от различни области на знанието. Работим усилено по въпроса и не ни е безразлично как ще се използва подобен източник на колосална енергия! Дали човечеството е случайна флуктуация или божия промисъл ние все още не знаем, но може то да е е уникално, единствено във вселената и трябва да го съхраним!

— А как ще се свържете с този ваш чукча или японец, Павел Константинович? — Иронизира го Петра.

— Помислил съм и за това, специален агент! Как иначе щях да съм сега на острова?

Аз съм първия човек, след откривателя му, който има имплантиран комуникационен чип в главата си. Затова не ми е необходим друг начин, за да вляза в сървъра и разбия защитата на нечия инфосистема. Вие сами станахте свидетели как извърших пробив в спътниковата телекомуникационна система на САЩ. И как прекъснах речта на президента им!

— Какво говорите, Павел Константинович! — изненадано го погледна Нягул. — Кога сте имал възможност да направите операцията, без аз да забележа отсъствието Ви?

— Ясен имплантира наночипа амбулаторно. Все едно ми сложи обица на ухото.

— И защо да Ви вярвам? — заинати се Петра, силно объркана от обрата на събитията.

— Ами рискувайте! Островът, на който сега се намираме, не е единствен… Нали не забравяте, Петра, че и Вие живеете на остров? И както вече Ви казах, няма точка в света, държава, регион, укрепен бункер или личност недосегаеми. От тук нататък всеки човек ще се съобразява с другите човеци по света и те — с него. Новото правило, специален агент, се нарича LITERATUM MANES. Ръцете ни са вързани и при това завинаги! И не ме подценявайте повече, ако възнамерявате двете с Алисия да ни гостувате по коледа — шеговито й се закани Павел Константинович.

Чу се гръмотевичен шум от приземяващ се самолет и дебелите пердета на прозорците полетяха към тавана. Петра и Алисия излязоха на верандата — на двеста метра зад къщата, направо върху аутобана, кацаше изящна сребриста машина.

Пърмаков и Павел Константинович се спогледаха заговорнически и отидоха да се свържат с финансовата къща в Ню Йорк. Оттам потвърдиха, че транзакцията е осъществена. Върнаха се в хола и удобно се разположиха на дивана. Нягул тъкмо вадеше кутия бира от хладилника. Погледна ги въпросително и извади още две кутии, пържени картофки и маринована лангуста. Алисия и Петра продължаваха да разискват оживено нещо на верандата и не обръщаха внимание на случващото се в хола.

Вратата се отвори и на прага застана висок, снажен мъж, облечен в пилотска униформа. Павел Константинович, без да губи време, веднага се запъти към него.

— Капитан Манинг на разположение, сър! — представи се пилотът.

— Свържете се с командването на НАТО и поискайте направление за САЩ!

Пилотът не се изненада. Удари токове и излезе без коментар.

Времето започваше да се захлажда. Петра и Алисия напуснаха верандата и влязоха в помещението. Павел Константинович почтително се обърна към тях:

— Поканен съм от Американската асоциация на учените да презентирам някои аспекти от изобретението на Филипов. Ще участвам и в разработката на локална сеизмографска система за наблюдение на Кумбре Виеха. Нягул ще работи в неформален екип по контрола на оръжията за масово унищожение към ООН.

Пилотът влезе и му докладва:

— Получи се потвърждение от САЩ и щаб-квартирата на НАТО. Ще наредите ли да пренесем багажа Ви?

— Действайте! — разпореди му Павел Константинович.

И като се върна към добрите маниери, церемониално се поклони на момичетата:

— Ако желаят, дамите могат да летят с нас. На самолета има място за всички. Всъщност, господин Пърмаков вече го купи…

* * *

„Започва нов еон — мислеше си вече в самолета Павел Константинович, — човечеството се пренарежда в новата си координатна система. И както би казал Бахманов: върви към състояние на cohaerentia — взаимна свързаност между дух, разум и воля. Предстои му дълъг път…“