Ели КаРон
Есето на Фарисей (42)

Нягул Кралев

Кралев прочете справката на финансовото разузнаване за имуществото на Кирил Беров в България. „И как, Боже мой, се трупа такова несметно богатство!“ — не спираше да се изумява той. „В страна, в която няма петрол, природен газ или диаманти!“

— Свържи ме с Цанев — искам да ме осведоми за състоянието на Николов! — обърна се той към секретарката си.

— Той се обади, господин генерал. Веселин Николов все още е в кома.

— Затова харесвам майора: чете мислите ми!

Кралев взе схемата на Дирекцията и заразглежда поредната реорганизация. Трудно бе да се реформира тежката машина на българската полицейска система. Помощ им оказваха европейските и американски служби: Европол, Сикрет сървис и ФБР вече имаха бюра в София. Целеше се софийския център да стане и регионален. Вече се развиваше съвместна дейност срещу трафика на хора и наркотици. Агенти на Сикрет Сървис обучаваха служители на МВР да откриват работилници за фалшиви пари, да събират и съхраняват доказателства за съда. Но за успеха бе необходима съвременна организация: нови техники, технологии и оборудване в криминалистиката; изграждане и разширяване на базата данни и координацията между звената — все неща, от което крайно се нуждаеха. Службите в САЩ бяха организирани, свързани помежду си и с извънредно широки пълномощия. Сикрет Сървис, например, можеше да изисква финансови и технологични данни, да отправя запитвания до банки и кредитни институции. И всички, без изключение, бяха задължени да предоставят цялостната си информация!

Главния секретар му нареди да търси съдействие от страна на ФБР относно случая „Беров“ и пресечната му точка с Веселин Николов в САЩ.

Кралев се сети, че не е прегледал и последните сводки за криминалната обстановка в страната. Но той все не успяваше да се концентрира. Мислите му прескачаха от тема на тема и от задача на задача.

Върна се на снощния си разговор с Петра. Кой имаше достъп до персоналния му компютър? Освен него, в къщата живееха още Павел Константинович, Алисия и Петра. Даскалови отдавна не ги бяха посещавали заради грижите си в санаториума. Неминуемо се натрапваше извода, че това може да бъде само Павел Константинович! Още по-съмнителна ставаше обстановката, ако се прибавеше изпадналия в кома Николов, след като в колата бе гръмнал един невинен детски пистолет — играчка.

Налагаше се да започне от дома си: всички улики водеха нататък. Нягул каза, че излиза, взе служебния автомобил и потегли към Бояна. След половин час си бе в къщи.

Петра и Алисия се завърнаха от Лондон и днес бяха на посещение в историческия музей. Павел Константинович отиде в санаториума: ръководеше ремонта вследствие на пожара. За пръв път от много време Нягул бе сам у дома. Струваше му се невероятно, че ще трябва да обискира себе си. Но все отнякъде трябваше да се тръгне. Реши да започне със стаята на Павел Константинович.

От малък бе приучен, че влизането там е „табу“. Той отвори вратата с леко колебание: не бе сигурен, че действа правилно. Стаята на Павел Константинович бе все така аскетична. Помнеше я от детството си, когато в редки случаи го пускаха в „светая светих“. Встрани от вратата имаше вграден дрешник. Между него и съседната стена се разполагаше легло и маса с един стол. Върху масата стоеше компютърът, подарък от Нягул за седемдесетия му рожден ден. На срещуположната стена имаше прозорец и етажерка с техническа литература. Нягул подключи към компютъра външна памет — твърд диск с обем 80 гигабайта, върху който направи запис — огледално копие на информацията в компютъра.

Слезе в работилницата на полуетажа: там царуваше същият велик порядък. Инструменти и приспособления, масла, резервни гуми и части за старата Лада бяха подредени върху полиците. До стената, укрепено с дюбели, бе монтирано електрическо табло, а под него, върху голямо старинно бюро, се разполагаше радиоапаратурата му. И тук нямаше нищо, което да навежда към необичайни занимания.

Нягул напусна владенията на Павел Константинович, качи се на етажа и влезе в кабинета си. Седна пред компютъра, прикачи външната памет, активира го и промени настройките за зареждане. Пред погледа му върху монитора се появи историческа картина, която му изглеждаше позната. Павел Константинович я бе сложил за фон на екрана си и върху нея имаше множество малки икони, чрез които той бе извел най-често ползваната информация. Пъстрата палитра на картината пречеше да се разчетат надписите под иконите. Нягул отвори експлорера и започна да преглежда файловете един по един: бяха изпълнени с научна информация, разнообразна кореспонденция, книги и справочници по математика, физика, електроника, радио- и електротехника. Имаше всякаква класическа музика, филми и сериали, свалени от пиратските сайтове. Това му отне няколко часа, но той не откри нищо подозрително. Компютърът на Павел Константинович бе също толкова подреден, както стаята и работилницата му. Почувства се уморен и, един по един, започна да затваря файловете, които бе отворил до момента.

Пред погледа му остана само монитора с картината на Димитър Гюдженов. „Цар Симеон — златният век на българската писменост“, гласеше надписът. Вгледа се с интерес в изображението, осеяно с множеството иконки. На масленото платно, чрез удивително съчетание от багри, сенки и полусенки, бе пресъздадена атмосферата около българския владетел, издигнал държавата до най-високо културно равнище. Сега си спомни, че бе виждал тази картина при посещенията си в Президентството. Веднага влезе в интернет, отвори сайта на Президентството и намери колекцията от картини. Прочете кратка анотация за художника: „роден през 1904 г. и починал през 1989 г.“ — отбеляза си наум Нягул.

На екрана му се мярна иконата с компютърни игри и той ги отвори. През свободното си време двамата с Павел Константинович играеха шах и решаваха главоломки от типа „открий гатанката“. При това играеха поотделно, но водеха статистика, без да шмекеруват и да анулират неуспешните си опити. Реши да се помае и за свое удоволствие свали две картинки за сравнение. Натисна бутона „select game“ и компютърът селектира задача № 1517, но Нягул я затвори и си избра № 1989. На триизмерните картинки се виждаха два питона на фона на порутен будистки храм. Елементите им можеха да бъдат размествани, сглобявани и разглобявани, докато се открие маскираната в композицията им загадка. Но колкото да се взираше и да прилагаше богатия си игрови опит, Нягул не можа да намери печелившата комбинация. Затвори играта и се замисли, взрян в картината върху монитора.

Информацията, която се търсеше, бе твърде конфиденциална. Петра спомена за оживена кореспонденция с някой си Стрелец. Но в такъв случай файлът трябваше да се намира в компютъра. Тя каза също, че Павел Константинович е имал достъп до сървъра на полицията. Кой, по дяволите, бе източникът й на информация? И защо му доверява подобни сведения зад гърба на Главния секретар? От приятелски чувства или защото иска той да вади кестените й от огъня? Дали да разговаря с началството и да се информира за случая Национална служба „Сигурност“? НСС бе органа, осъществяващ информационно-аналитичната дейност, координацията и взаимодействието със спец-службите. Реши да не предприема прибързани действия. Не и преди да се е убедил, че компютърът съдържа скрита информация.

В детството му Павел Константинович измисляше занимателни и необичайни игри. Двамата, например, си изпращаха тайни съобщения чрез разнообразни сложни системи за шифроване. Интереса към тайнописа, криптографията и стеганографията^[27] се бе събудил в Нягул още по това време. Беше ли използвал и сега подобни методи за укриване на кореспонденцията си? Щеше да е напълно в стила му ако я маскира в друго съобщение, в книга, филм или музика, като използва програмите, построени по метода на НЗБ (най-малкият значещ бит). Маскиран, такъв контейнер можеше да се намери само с мощен компютър и много време, с които Нягул не разполагаше.

Някаква бегла мисъл премина като светкавица на границата между съзнанието и подсъзнанието му, но не успя да се задържи там. Той започна да възстановява по асоциация провалите в паметта си: пъстра палитра… сенки и полусенки… картината на Гюдженов… да! Мисълта му се мярна отново, само за миг, но сега той бе подготвен да я залови. Беше си помислил: „ами ако Павел Константинович е сложил пред очите ми отговора на загадката“? Свърза веднага тази мисъл с картината: в многоцветния рисунък се губеха иконките, осеяли монитора. Защо я държеше върху екрана и не му ли пречеше с пъстротата си?

Нягул пак потъна в спомените си от детството и уроците по криптография и стеганография. Спомни си, че названието „стеганография“ произтича от гръцкото steganos (секрет, тайна) и graphi (запис), т.е. тайнопис. Също, че с помощта на криптографията се скрива съдържанието на съобщението, а чрез стеганографията — самото му съществуване. Задачата тук бе да се скрие именно наличието на канал за свръзка. Извличането на информацията стоеше на втори план и се решаваше с криптографски методи.

В миналото Павел Константинович му показваше различни способи за укриване на тайнописи. Даваше му исторически примери от древността, та чак до наши дни. Един такъв пример бе този с обръснатата глава на роба. В V век преди новата ера тиранът Гистий бил поставен под надзора на цар Дарий в гр. Суза. Но въпреки строгия контрол, той изпратил секретно съобщение на сродник от гр. Милет. Гистий обръснал главата на роба си до голо, татуирал съобщението, изчакал косата му да порасне и го отправил на път…

Следователно, първата му задача бе да открие има ли „съобщение“, тоест скрита информация. Но как? Нягул влезе в интернет и се зачете в статиите, посветени на стеганографията. Направи обширен обзор по темата и след като вече знаеше „азовете“ по въпроса, се върна към разсъжденията си.

Да допуснем, че Павел Константинович е скрил кореспонденцията си със Стрелец във файл-контейнер. Искал ли е с това да прикрие действията си от него? Не му се вярваше и по-точно — не му се искаше да го вярва. Бяха извървели дълъг съвместен път и чистотата в отношенията им не бе под съмнение. Значи имаше указание или белег, с който да го е насочил: най-малко в общото им минало.

Долови, че в подсъзнанието му витае нова догадка, нещо като прословутото „шесто чувство“. Защо отрече предложения му от компютъра вариант на играта и избра нов под № 1989? Асоциацията бе в пряка връзка с картината върху монитора (годината, в която е починал Гюдженов) и някакъв скрит засега нему смисъл. Ами ако?… Реши да провери догадката си. Свали отново двете картинки и като начало „съблече“ кожата на първия питон. На оголеното му тяло бе татуирано ухилено човече, с щръкнали като на таралеж коси и цип на устата. Той разтвори ципа и от устата му изскочи името на контейнера. Беше филма „Сбогом на оръжията“, по едноименния роман на Хемингуей.

Нягул съблече кожата и на втория питон. На дългото тяло на влечугото се четеше послание: „А сега открий и останалото!“.

Това вече не представляваше трудност — върна се при първия питон и „острига“ човечето. Свали скалпа от главата му и увеличи участъка с предполагаемия текст.

На голото теме бе написано името на стеганографиращата програма — speleos.com.

Нягул извади хард-диска от компютъра, облече се и се избръсна и отиде в ИКТ^[28]. Потърси лично директора му и началника на отдела по криптография — негови стари познати. Обясни с няколко думи спешността на задачата и те мобилизираха сътрудниците си. Повечето от тях бяха млади хора — компютърни специалисти, които се заеха веднага с отключването на стегофайла. Знаеше се вече, че за контейнер на скритата информация е послужил филма „Сбогом на оръжията“. Но по различни сценарии върху романа бяха снимани няколко филма със същото заглавие и един сериал: всички в компютъра на Павел Константинович! Първата им задача бе да определят кой от тях е контейнера, за да се опитат да го отворят.

В някои компютри инсталираха едно към едно паметта от компютъра на Павел Константинович, на мониторите на други вече се виеха сложни математически формули. Работата на специалистите можеше да продължи с часове, възможно и дни наред. Не бе изключено, доколкото познаваше човека си, информацията в стегофайла освен компресирана, да е и криптирана.

Нягул повтори, че трябва да го уведомят веднага щом получат първите резултати и напусна института.

Късно вечерта, директорът на ИКТ се обади и му съобщи, че са изчислили контейнера — филм под същото заглавие от 1966 г. Но при всеки опит на специалистите да го отворят, се задейства защита и файлът се самоунищожава! Търсеха начин да я елиминират, но това щеше да ги забави.

И все пак Павел Константинович имаше тайни от него…

Кралев потърси Главния секретар, изложи му случая в подробности и двамата се разбраха да информират НСС.