Ели КаРон
Есето на Фарисей (4)

Алисия (пет месеца по-късно)

Когато тръгна на това пътешествие, Алисия нямаше лошо предчувствие. Очакваше да прекара чудесна отпуска, пълна с необикновени преживявания. И представа си нямаше в какво се забърква: тя живееше в подреден и цивилизован свят, където убийства също се случват, но предимно в други слоеве на обществото.

Алисия пристигна на летище София с полет от Анкара. В таксито се осведоми откъде да наеме кола и шофьорът я отведе във фирма Rent-a-car. Спря се на малка, спретната „хонда“, с която сега спокойно маневрираше по шосето, изпълнено с неравности и дупки. Пътят се извиваше в плавна дъга — наричаха го „околовръстен“. Панорамен път, от който градът се разкриваше постепенно. Виждаше се колко нашироко се е разпрострял: прелестно спокоен и потънал в свежа зеленина. Но идилията изчезваше, щом погледът й спираше на групичките кичозно облечени и силно гримирани момичета, някои от които още деца, застанали в очакване на клиенти: шофьори на тирове и камиони, устремени към границата със Сърбия.

Тя бе наясно с процесите, които протичаха в България. Държавата бе в преход от общество, контролирано със сила, към общество, контролирано с пари. Безогледно се натрупваха капитали; появили се бяха корупция, черен пазар, сива икономика, безработица и престъпност… Обществото бе заложник на промяната и хаоса. Навсякъде се ширеха разруха и безразличие. Отдавна трябваше да спре притокът от „мръсни пари“, да се укрепи държавата, да започне периода на съзидание…

Страната разполагаше с огромен потенциал — хората. Те бяха образовани, интелигентни и в голямата си част надарени с тънка, граничеща с мистика, интуитивност. Самочувствието им не се градеше върху материалните неща, а върху интелекта. Отричаха всяка неравнопоставеност, бяха крайно консервативни. Дори новосъздадената „политическа класа“, заета да преобърне строежа на държавата, живееше като всички останали: пребиваваше в дискомфорт и изпълняваше ролята на „лошите“ в слаба пиеса.

Алисия бе млада жена на около трийсет години. Стройна блондинка с пепелно руси коси, които падаха като водопад по дългата й шия и заоблени рамене — чак до тънката й талия. Имаше големи синьо-сиви очи, красиво очертани вежди, високи скули, волева брадичка и трапчинки на бузите, които се появяваха, когато се засмее. Смехът изтриваше сериозното и вглъбено изражение на лицето й, а меките и малко пълнички устни откриваха два реда превъзходни равни и бели зъби.

В детството си Алисия бе преболедувала от остър вирусен менингит. Спомняше си нечовешката болка и страдание, когато в стаята й влизаше и най-лек шум или когато в очите й блясваше светлината на стетоскопа. Наложи се да й направят трепанация, за да намалят вътречерепното налягане, а на мястото да имплантират специална пластина. Това влечеше редица усложнения: да не играе в часовете по физическо обучение и да се пази от всякакви удари и травми по главата. Оттогава датираше и усещането й за раздвояване на личността: когато спеше, една част от нея сякаш оставаше будна и наблюдаваше какво се случва наоколо й. Всичко това доведе до съответния начин на живот: тя компенсира невъзможността от физическо натоварване първоначално с изучаването на чужди езици, а когато зрението й започна да се подобрява и й разрешиха да чете, започна жадно да поглъща огромната библиотека на баща си.

Болестта бе засегнала и сърцето й. Точно сега, без видима причина, отново се появи аритмията. То биеше ускорено и непрекъснато се преобръщаше в гърдите й. Спираше на всеки няколко удара, после пърхаше забързано като изплашена птица, пак спираше…

Тя чувстваше сърцето си като нещо повече от телесен орган и напоследък се улавяше в метафизични съждения. Като например, че душата („свинското куче“, както образно я наричаше баща й) обитаваше сърцето и мозъка. Кръвообращението служеше за мост между двете й обиталища. Чрез сърцето се изразяваха емоциите, които душата постоянно възпроизвеждаше, а мозъкът бе нейният преводач и говорител. В тази странна симбиоза разумът се изключваше. Той се проявяваше в екстремни обстоятелства и условие за това бе да се изчистят всички емоции. Разумът — това бе един вид изтрезняване от пиянството на чувствата…

Когато се улавяше, че действа твърде емоционално, Алисия „превключваше“ на разума и започваше да „мисли на глас“. Артикулираше мислите си сякаш, че ги изговаря и те преставаха да бъдат емоционално оцветени.

Свинското й куче подвиваше опашчица и се омиташе…