Ели КаРон
Есето на Фарисей (36)

Двама философи се срещат

На другата сутрин професор Радклиф закуси с Бахманов и двамата тръгнаха да се разходят в планината. Беседата им се водеше на английски език.

— Наистина ли мислите това, което пишете в есето си, професор Бахманов? — запита го Радклиф. — За необходимостта от премахване на структурно-енергетичните и биологични ограничения на човечеството?

Бахманов кокетно оправи карираното шалче около врата си и умело прикри надуваемия гумен сегмент, който бе заменил твърдата шина и крепеше изправена шията му, докато зарасте напълно спукания прешлен.

— Защо не? — оптимистично заяви той. — През новото хилядолетие ще можем да си го позволим. Като начало можем да пребиваваме на земята в състояние на cohaerentia — взаимна свързаност и съгласуваност между дух, разум и воля. Без биологичната си обвивка, чрез mediatores. Няма да е необходимо да ядем и да спим — ще ни трябва само някакъв вид енергия. Милиарди т.н. „хора“ вече няма да мислят как да се изхранят: ще се обединят и ще разходват познанията си, за да разширят хоризонта на човечеството!

— Но откъде на земята ще се намери толкова енергия? Каква ще бъде тя — енергията на бъдещите „хомункулуси“?

— Мислили ли сте за неизчерпаемата енергия на слънцето и Космоса, който ни заобикаля?

— Но защо да не поддържаме телата си вечни — с трансплантация на органи от човешки ембриони, например?

— Опитал съм се, макар и шеговито, да дам отговор на онези, които мислят, че това е възможно. Не разбирате ли, че както се изразява Тристрам Шенди, тези ембриони също ще притежават своите „духове“? Те ще имат ДУШИ, професор Радклиф! Как тогава ще решим дилемата с църквата и нашия Бог?

— Следователно, Вие сте привърженик на старата идея на Бердяев, че трябва да излезем от диаспората Земя и да се върнем в космоса при истинската си родина, в космическото четвърто измерение на истинското „не развалено“ време?

Несъмнено Бердяев има прекрасни идеи — продължи професор Радклиф. — Значителна част от тези идеи бяха развити на стотици страници от някои съвременни философи. Идеи, които той отдавна бе формулирал брилянтно! Като например статията му „Учението за прогреса и краят на историята“; или пък „Воля за живот и воля за култура“? Вижте само как простичко го е казал Бердяев в „Краят на ренесанса и кризата на хуманизма“… — професор Радклиф разтвори томчето на Бердяев, което винаги носеше със себе си и зачете:

„… Към края на новата история, в периода на криза на хуманизма, човекът преживява дълбока самота, захвърленост, изоставеност. В средните векове човекът живееше в органично цяло, в което не се чувстваше като изолиран атом, а бе органична част от цялото, с което чувстваше свързана своята съдба. Всичко това се прекъсна през последният период на новата история. Новият човек се изолира. Когато се превръща в откъснат атом, него го обхваща чувството на неизразим ужас и той търси възможност за изход чрез обединяване в колективи, за да може да преодолее и прекрати тази самота и изоставеност, които го заплашват с гибел, с духовен и материален глад. Върху тази почва, от тази атомизация се ражда и процесът на насочване към колективизма, създаването на ново начало, в което човекът търси изход от своята самота…“

— Да — съгласи се професор Бахманов, — човекът търси изход от самотата в глобализацията на култури и идеи; в науката, технологиите, производството, инфраструктурата — във всичко, което може да го сближи отново, но вече в други мащаби. Изходът от антихуманизма, който в днешно време е в основата на явлението тероризъм, се търси в обединяването на нациите и на религиите; в създаването на една всеобща културна общност, наречена Глобална цивилизация.

И приключи темата пророчески:

— Но в еона^[19], в който живеем, човечеството е уплашено най-вече от мащабите на проникване в собствената си природа и възможните последици от това себепознаване. Защото човечеството навлиза в някакъв нов и нечовешки акт на познание, очистен от всичко хуманистично и Бог да ни е на помощ, ако човекът стане сам за себе си Бог!

— А не Ви ли е хрумвало, професоре — поде нова тема професор Радклиф, — че човекът прекалено много разчита на сетивата си, пренебрегвайки територията на духа? Сетивата, както ни е известно, често заблуждават! Ще си позволя да извадя извън контекста мисълта на Хесе, че „Светилото, напуснало нашето полезрение и за нас залязващо, продължава да съществува“…

Професор Радклиф направи ефектна пауза и доразви мисълта си:

— Човекът умира, но откъде сме сигурни, че неговата еманация, т.е. душата му, не „изгрява“ на друго място и в друго измерение? Не е ли възможно земята да е един гигантски духовен инкубатор за вселената? А в крайна сметка и не единственият…

Но тук, озарен от нова мисъл, Бахманов прекъсна размечталия се Радклиф:

— Подсетихте ме, приятелю за Херман Хесе и за неговата „Игра на стъклени перли“! Мисля, че един от гениалните домисли на играта… И т.н. и т.н.

* * *

Човечеството, пакостен вирус попаднал незнайно как в окото на Бога, се опитваше да проумее субстанцията около себе си: хапваше си от нея, размножаваше се в нея, пъплеше в безкрайното нищо и си измисляше несъществуващи конструкции…

Един ден божеството щеше да потърка окото си и да го размаже заедно с цялата му популация. На негово място щеше да плъзне нов досаден мутант, но само досаден — нищо повече…