Ели КаРон
Есето на Фарисей (31)

Пред къщата на Даскалов в Бояна бе спряла полицейска кола. Щом двамата с Алисия слязоха от автомобила, от другата кола излезе едър мъж на средна възраст, с добре оформено „бирено коремче“. Мъжът бе облечен цивилно, но в него отдалеч се познаваше ченгето.

— Професор Даскалов? — попита той лаконично.

— Да, аз съм — отговори професорът.

— Налага се да дойдете с мен! — и без да чака отговор, мъжът извади сгънат лист хартия.

Даскалов внимателно прочете заповедта за задържането му и я подаде на Алисия. В заповедта пишеше, че се задържа по обвинение в „престъпно нехайство“ за изясняване обстоятелствата, при които нитроглицеринът е бил заменен с плацебо^[12].

— Налага се да отида, Алисия. Добре е все пак, че не са изпратили униформен полицай.

— Незабавно ще се свържа с Нягул и ще разбера какво става — обеща Алисия.

Професорът се качи в полицейската кола, а тя набра телефона на Кралев. Обади се секретарката му и съобщи, че генералът е на съвещание. Обеща да предаде, че го е търсила.

Алисия потегли с автомобила на Даскалов, който предвидливо бе оставил ключовете в стартера. Още преди да стигне до Лозенец, Нягул се обади, че ще я чака пред Съдебната палата. Алисия намери свободно место, паркира и седна в бистрото насреща. Нягул пристигна почти едновременно с нея. Поръчаха си кафе и тя му разказа какво се бе случило. Той внимателно я изслуша и незабавно се отправи към прокуратурата. Половин час по-късно излезе и й направи знак да се качи в колата. Спряха пред друго случайно бистро, паркираха и седнаха на маса за двама. Нягул й обясни, че в прокуратурата е подадена молба от роднините на Беров — случаят се връща за доразследване.

— Адвокатът на Даскалов се е свързал вече със съдията. Очаква се съдът да определи размера на гаранцията — завърши той.

— Нали няма нови разкрития по случая? Защо се връща за доразследване? — Алисия се изненада неприятно: считаше казуса за решен.

Нягул разказа за резултатите от експертизата и й обясни, че по тъжба на роднините на Беров, полицейската проверка се преобразува в предварително производство. Полицията ще продължи да сътрудничи на прокуратурата и следствието, до изясняване на всички обстоятелства по случая.

— И всичко ще започне отначало? Разпитите например? Знаеш ли, при мен също възникнаха нови обстоятелства…

— Не ми казвай, че отново става нещо в санаториума!

— Не, не! Но сутринта с Бахманов анализирахме писмо, адресирано до сина на Кирил Беров — Илия Беров. Писмото ни наведе на интересни обобщения…

И Алисия разказа до какви изводи са стигнали при прочета на странното писмо. Нягул взе писмото и двете снимки. Разгледа ги внимателно и ги прибра, за да ги отнесе на Русев. В криминалистическата лаборатория щяха да ги сканират, наложат с компютърен робот и да снемат пръстовите отпечатъци. Посъветва да не споменават пред никого за подозренията си, докато се извършват анализите.

— Ела да спиш тази вечер у дома — замоли я той. — Ти много ми липсваш! И най-добре е да не се връщаш в планината. Боя се, че там вече не е безопасно.

— Не мога, Нягул. Даскалов се нуждае от нашата помощ в санаториума. Всичко, което се случи до сега, е прелюдия към нещо далеч по-сериозно. В тази връзка: хрумва ми една идея за Лия…

— Права си както винаги, съгласи се с нея Нягул, след като я изслуша внимателно. Още повече, че и аз имам лошо предчувствие (той не спираше да се удивлява до каква степен Алисия отговаря на представите му за професионализъм. По рождение ли има такива способности?). Ще помисля върху предложението ти за Лия, но сега отивам в лабораторията, за да сканират снимките и да копират писмото. После аз ще върна колата на Даскалов в Бояна, а ти ще се придвижваш с моята — погледна часовника си, — чакаме се отново тук около два — два и половина часа. Обичам те!

Алисия се качи, този път в колата на Нягул и се насочи към Централна поща. Изтегли голяма сума във валута през клона на Пощенска банка и пак там потърси бизнес-указателя „Жълти страници“. Намери телефона на „Джей Кей секюрити“ и пожела да я свържат с Пърмаков. Отговориха й, че той отсъства, но го очакват във всеки момент. Алисия попита как да намери офиса на фирмата и след около десет минути бе пред сградата. Скоро пристигна и Пърмаков, който отскоро се бе върнал на предишната си работа. Поздравиха се сърдечно и тя му обясни целта на посещението си. Пърмаков се обади на шефа си и той незабавно ги прие.

Приемната бе малка и в нея се усещаше делова, спокойна атмосфера. Стаята бе обзаведена със стандартните офис мебели: бюро с компютър, телефонен комутатор, картотечен шкаф, кожена гарнитура с малка стъклена масичка и няколко стола. Зад бюрото седеше мъж на около петдесет години, с посребрени на слепоочието коси, със сериозен поглед в кафявите си проницателни очи, неестествено уголемени зад роговите очила.

Мъжът стана и любезно се представи:

— Сяров, директор на агенцията. На Ваше разположение съм, госпожице.

Алисия му подаде визитката си и непринудено се настани на стола пред бюрото. Пърмаков седна до нея.

— С какво мога да Ви бъда полезен, госпожице Радклиф?

— Имате ли достатъчно хора, за да се заемете с една спешна поръчка?

— На разположение в момента са трима детектива и г-н Пърмаков, когото лично познавате. Ако е наложително, мога да освободя още двама. Но ако работата изисква повече време и далечни пътувания, ще трябват и солидни средства!

— Това не се нуждае от коментар, господин Сяров. — Алисия извади от чантата си пачка банкноти и я сложи на бюрото. — Тук са 3000 евро като сумата е само аванс. Щом изпълните задачата си и ми представите документи за разходите, ще уредим и останалата част. На мен ми трябват само някои сведения, при това спешно!

Алисия извади от чантата си една от снимките, които Пърмаков им направи сутринта:

— Искам да проучите всичко за лицето от тази снимка. Казва се Ана Попангелова. През февруари 1998 година е пребивавала в гр. Манчестър. Нямам адреса й, но ако детективът Ви се свърже с българската общност, каквато неминуемо има в града, ще я откриете. Необходимо е да знам какво е правила там, с кого се е срещала, къде е живяла, в кои болници е лежала и т.н. Ще Ви съдействам за бързото оформяне на документите и самолетния билет на детектива.

— Да, работата е доста сериозна — констатира Сяров. — Живяла е в Англия, казвате? Значи не живее вече там? Кога е направена снимката?

— Снимката е направена тази сутрин. Но с нея и сведенията, които ще Ви дам, ще проследите действията й само в България. Ще се върнем в годините назад, колкото е необходимо. След час ще разполагам и с актуална снимка от периода на пребиваването й в Англия. Господин Пърмаков ще трябва да дойде с мен, за да я получи и да Ви я донесе.

— Това, донякъде, улеснява задачата ни, но част от успеха ще зависи от верността на изходните данни.

Сяров взе бележник, химикалка и се приготви да записва.

— Име и фамилия — Ана Попангелова. Тридесет и четири годишна, ръст приблизително метър и седемдесет и пет, тежи около 80 кг, с черни коси и светлосини очи. Особени белези няма. Квалифицирана медицинска сестра. Детето на снимката, казва се Лия, на шест — седем години, е нейна дъщеря.

Алисия уточни къде работи и къде се намира в момента Ана Попангелова, но премълча за случващото се в санаториума. Пърмаков знаеше всичко в подробности и основно чрез него щеше да се действа. Трябваше да оформят поръчка, което Алисия направи веднага. Подписа типовия за такива случай договор, получи квитанция за сумата, сбогува се със Сяров и напусна агенцията. Двамата с Пърмаков се отправиха пеша към мястото, където имаха среща с Нягул. Пътьом Алисия му разказа какво се бе случило напоследък.

Кралев вече ги очакваше в бистрото. Кимна приветливо на Пърмаков и извади, сканирани, снимките на Ана от санаториума и от Манчестър. Оригиналите бяха изследвани в полицейската лаборатория и приложени към уликите. Заключението бе, че не са снимки на едно и също лице. Нягул бе предприел допълнителни стъпки. Дал бе на графолога да свери подписът под писмото с този от показанията на Ана. Отговорът отново бе отрицателен — подписите са различни!

Алисия даде по две от снимките на Пърмаков, остави един набор за себе си и го прибра в чантата си. Договориха се, при наличие на нови факти, да се срещнат в санаториума и се разделиха.

Алисия реши да купи дрешки и играчки на Лия и подкара бавно колата, като се оглеждаше за детски магазин. На ъгъла на бул. „Стамболийски“ и „Опълченска“ видя каквото й трябваше. Паркира и влезе в магазина. Той бе добре зареден. Зае се да купува безразборно всичко, каквото й харесва: детски дрешки, говорещи кукли, кафяво мече и златисто лисиче с „дръпнати“, лукави очички. Магазинерките усетиха перспективен клиент и се надпреварваха да й предлагат стоката си. Накрая сложиха пакетите в огромен плик и я изпратиха чак до колата. Пожелаха й да дойде отново.

Когато наближи санаториума, Алисия видя голяма група хора, които сновяха с кинокамери и фотоапарати. Веднага разбра, че са журналисти, намали скоростта и обърна колата обратно за София. Още след първия завой спря на отбивката и стоя там, докато коли и микробуси на телевизии, вестници и радиа профучаваха на път към столицата.

Измина около час, преди да се върне в санаториума. Намери Бахманов и му разказа как е преминал денят й. Вечеряха, взеха по биричка и седнаха на верандата. Алисия се почувства изтощена. И това ми било почивка и лечение! Да си бе стояла у дома, в Лондон!

* * *

Вечер в планината става хладно. Алисия и Бахманов допиваха бирата си в мълчание. Всеки от тях мислеше за последните събития, които сериозно засегнаха климата в санаториума. Повечето болни го напуснаха и столовата опустя. Нямаше го предишния безгрижен живот. Липсваха карето за бридж и сбирките на приятелите. Карла се бе затворила в себе си. Посещаваше фитнеса и в останалото време си стоеше в бунгалото или на телевизия.

Д-р Пешев продължаваше да идва сутрин или следобед, но без първоначалния ентусиазъм. Беше се счупил механизмът, който правеше санаториума привлекателно място за пребиваване и лечение. Сред персонала витаеше разпуснатост и безразличие — грижите на всички бяха достатъчно и без стреса на работното място!

Алисия усещаше подтискащата обстановка, но напук на всичко, бе мотивирана за действие и се чувстваше добре. Климатът й понасяше, а динамиката от последните дни оцвети сивотата, която започваше да я поглъща.

Погледна към Бахманов. Той изглеждаше невероятно съсредоточен и адекватен. И с него се извършваха положителни промени. Нямаше го приповдигнатото настроение и постоянната еуфория, в която комфортно пребиваваше. Пред нея стоеше човек, отговорен за действията си, с реална самопреценка за събитията и участието му в тях.

— Да се разделяме вече, г-н Бахманов. Време е да си починете!

— Да, Алисия, ще взема да си легна. Денят бе труден за всички ни. Светът се оказа увеличен модел на санаториума за душевно-болни. Не намирате ли? — каза замислено той. — Много ми е приятно във Вашата компания, но аз съм възрастен човек и лесно се изморявам. Лека нощ, мило момиче и Бог да Ви пази! — Бахманов се поклони церемониално на Алисия, изчака я да си тръгне и си влезе в бунгалото.

Алисия се запита дали да прескочи до вилата. Идеята не я привлече след изпълнения с напрежение ден. Реши да вземе душ, да почете и да си легне. След малко се унесе в неспокоен сън: част от съществото й отказваше да заспи. Това бе онази част, която винаги усещаше, че нещо ще се случи: тук и сега.

Сънува млад мъж, изтегнат гол на високо ложе, подпрян на ръката си сякаш бе пано, нарисувано на стената. Подсмихваше се тънко и иронично, но добронамерено: канеше я да се качи при него. Мъжът я привличаше, харесваше го и щеше да се отзове на поканата му, но в следващия миг, въпреки усещането, че това все още е той, пред нея стоеше вече баба й.

Тя също се усмихваше и това подсилваше илюзията, че мъжът, по някакъв начин, се е преобразил. Баба й, каквато я помнеше, но силно идеализирана: с красиво лице, без бръчки и облечена като графиня, й подаде черна торбичка, завързана в горния си край. Алисия се протегна и взе торбичката. Развърза я и от вътрешността й заизлизаха бели, мазни червеи. Кои по-бързо, кои по-бавно, но навън изпълзяваха големи количества от тварите. Някои я облазваха, а други се ронеха от ръцете и дрехите й на пода.

Алисия гледаше с удивление това гъмжило, но не изпитваше особен страх или погнуса: съзнанието й игнорираше произходящото, за да я предпази. Наведе се да изтърси ларвите и видя на крака си голяма, плоска молюска. Мекотелото, с множество крачка завършващи накрая с хоботчета, се бе прилепило върху кожата й като хидра. Почувства, че отровата на молюска парализира дробовете й, че се задушава, че й става горещо като в огън. Започна да вика. Наоколо й като ехо се отзоваваха други гърла и викове. Ставаше й все по-трудно да диша — напрежението стигна връхната си точка и Алисия се събуди.

Известно време тя още се отърсваше от съня си и не схвана, че виковете се разнасяха отвън. Тропотът на препускащите хора, виковете „Пожар! Пожар!“ и тътнежът на огъня, който бушуваше зад бунгалото мигновено я накараха да се разсъни и тя изскочи навън по пижама. Още щом зави в прохода между бараките, видя че гори бунгалото на Карла. Изглеждаше, сякаш бе чудовищна карнавална илюминация. Вътре се издигаха пламъци, чуваше се пращене като от лагерен огън. Веригата от хора — от санаториума и от манастира, стигаше чак до кладенеца. Подаваха си кофи с вода и докато едната се изсипваше, друга се задаваше по веригата. Пристигнала бе и колата на пожарната: пожарникарите вече завинтваха накрайника на маркуча към аварийния кран.

Без да си дава сметка какво прави, Алисия грабна следващата кофа, изля водата на земята, затича се към прозореца и с един замах го счупи. Огънят лумна отведнъж, с цялата си огромна мощ. Тя измъкна шланга от слисания пожарникар и заоблива срещуположния ъгъл на стаята. Пожарникарят й отне маркуча и насочи струята професионално по тавана и стените — да не бие в сгърченото тяло. Двама пожарникари влязоха под прикритието на водната завеса и изнесоха Карла. Или това, което бе останало от нея…

Лекарят от екипа на бързата помощ погледна обгорения труп и сви рамене: бяха се разкарвали напразно. Алисия разбра още щом изнесоха Карла и положиха останките й на земята. При тялото се събраха братята Даскалови, Бахманов и Пърмаков. Чу се полицейска сирена — на местопроизшествието пристигна майор Цанев с експерта по палежите, следователя и съдебния лекар. Сложиха останките на Карла в линейката и тя отпътува, придружена от лекарят и един полицай.

Следователят, експертът по палежите и майор Цанев се събраха на кратко съвещание.

— Предлагам — каза Цанев, — да извикаме подкрепления. Само ние тримата няма да се справим. Необходими са експерти за събиране и фиксиране на веществените доказателства, оперативно-издирвателна група и прожектор.

Следователят се съгласи да изчакат. Майорът се обади да изпратят оперативната група, експерти за пожаротехническа и електрическа експертиза и обичайните технически и химически средства — цветни разтворители на мазнини, спирт, бензин и мазут и газ-анализатор.

Пожарникарите, които си свършиха работата и стояха безучастни, получиха указания да търсят посоката на пожара, огнищния конус и следи от запалителни вещества.

Цанев предложи да работят едновременно по две версии: че пожарът е битова злополука и че е злоумишлен палеж. По втората версия мотивът щеше да е убийство и опит за прикриването му и щяха да се търсят следи и веществени доказателства за пряко подпалване.

С това фактически бе даден ход на оперативните действия — отново в санаториума имаше труп!

Хората постепенно взеха да се разотиват и Цанев побърза да запише и разпита очевидците. Това бяха работниците от манастира, няколко от останалите пациенти и дежурния персонал. Записа имената и адресите им, кои са пристигнали първи, кой е съобщил за пожара. Интересуваше се откъде е започнало гасенето и кой го е предложил — възможно бе борбата с огъня умишлено да е започната срещуположно на леглото на жената. Не бе изключено сред свидетелите да се намира и самият подпалвач!

Накрая останаха само поемните лица, Бахманов и Пърмаков. Последният не бе обявил, че напуща санаториума и присъствието му бе напълно естествено. Ясен Даскалов, който бе отишъл да се преоблече, се върна да потърси Алисия. Намери я и кротко, но настойчиво я хвана под ръка. Поведе я към бунгалото — тя не се съпротивляваше.

— Съберете вещите си, Алисия: връщаме се в София! — заяви безапелационно Ясен. — Нуждаете се от сигурност и почивка.

Алисия бе разстроена, но остро реагира срещу поредния мъжки диктат. Категорично отказа да напусне санаториума. Съгласи се да вземе някои вещи и да се премести в кабинета на Даскалов: щеше да спи на кушетката за прегледи. Външната врата на сградата не се заключваше. Заключваха се междинните вратите на етажите и кабинетите. Прозорците бяха с тежки метални решетки и дървени капаци, които се затваряха отвътре. Тези предпазни мерки се налагаха, защото имаше скъпа апаратура, морфин и по-леки опиати, привлекателни за наркоманите. Санаториумът бе отдалечен от града, усамотен и уязвим за обири и Даскалов бе взел всички предпазни мерки. Сградата имаше дори СОТ и бе свързана с полицейския участък и пожарната команда.

Още щом се върна в бунгалото Алисия усети, че нещо не е наред. Вратата на стаята й бе затворена, а си спомняше, че я остави отворена. Чантата й бе основно пребъркана: липсваше снимката на Ана от изпращането на Феран. Нямаше ги писмото и снимката от Манчестър (копията, които й даде Нягул). Алисия отиде до леглото и пъхна ръка под възглавницата. Слава Богу! Девет милимитровият валтер, спомен от дядо й, все още бе там! Сложи го в чантата си, събра останалия багаж и тръгна с Ясен към администрацията.

След като помести част от багажа си в кабинета на Даскалов, Алисия слезе в кухнята и направи кафе. Седнаха с Ясен в столовата и той донесе две бири. „В памет на Карла“ — помисли тя и погледна масата, на която обикновено седяха приятелите. Спомни си веселата и лекомислена Карла; плахия опит на Бахманов да се запознаят — уж си търсеше кърпичката; единствения път, когато четиримата играха заедно бридж; физиономията на Карла, като им съобщи, че знае за случилото се с Беров… Алисия разбра, че санаториумът трайно се е настанил в живота й.

Най-после Ясен наруши мълчанието.

— Нещата в санаториума загрубяха, Алисия. Не разбирам какво се случва. С Беров бяхме съседи и добри приятели. В манастира са погребани близките му. Самият той бе болен и нямаше нищо по-естествено от пребиваването му в санаториума. Но големите пари носят и големи беди…

— Случилото се има по-дълбоки корени — каза замислено Алисия. Струва ми се, че започвам да напипвам пулса на нещата. Трябва ми още една брънка, още едно парченце от мозайката и всичко ще си дойде на мястото. Убийството на Карла е вулгарно и има собствен почерк. Почеркът на килъра, на серийният убиец, ако щете.

— Вярно е, че подценихме събитията. Обърка ни и ни заблуди театъра, който устрои Бахманов. Мисля, че всички бяхме подведени. Колкото до следствието — то само това и чакаше, за да приключи със случая. Кралев и брат ми нямаха интерес той да се раздухва: санаториумът едва стъпва на краката си. Утре вестниците ще излязат с големи заглавия и това ще е краят му! — възнегодува Ясен.

— Да, така е, но смъртта на Карла не бе напразна. Престъпникът ни показа, че сме на правилна следа. Той вече допуска груби грешки! Тази вечер, докато гасихме пожара, някой е претършувал чантата ми. Но „Х“ не знае, че полицията притежава писмото и снимките, които е взел и веществените доказателства са приложени към делото. Реакцията му е закъсняла, ненужна и изобличаваща.

— Но кой е този тайнствен убиец, този „Х“?

— Всяко нещо с времето си или както казва Симеон: „Когато му дойде времето“! Утре слизам в София и се заемам сериозно със случая — поне това дължа на Карла. Още повече, че тук ще е пълно с полиция. Времето на наивниците, каквито се оказахме, отмина безвъзвратно! Не може да позволим още някой да бъде убит! А сега искам да легна и да се наспя. Денят започна с погребение и завърши с убийство. Дори за мен, която съм свикнала на какво ли не, това вече е много!

— Добре, Алисия, аз ще си вървя — въздъхна примирено Ясен. Извади от левия си вътрешен джоб бележник, скъса лист и го остави на масата. — Тук съм записал номера на мобилния ми телефон. Тази нощ Бахманов ще спи в бунгалото при Пърмаков. Знаете телефоните на Пърмаков, на Кралев и на брат ми. Ако има нещо, обадете се и за минути сме при Вас. Ще предам на Кралев, че сте уморена и не искате да Ви безпокоят.

Ясен тръгна да си ходи:

— Елате, искам да се убедя, че ще се заключите. Вратата долу не се затваря през нощта. Разнасят се лекарства на болните, сестрата си почива и си вари кафе. Ако се почувствате неразположена — само й позвънете. Отстрани на бюрото е монтирано табло с няколко бутона. Белият бутон е за стаята на сестрите. Лека нощ и приятни сънища!

Отстъплението на Ясен смекчи, отчасти, гнева на Алисия. Тя заключи вратата в дъното на коридора и включи алармената инсталация. Провери капаците на прозорците, самите прозорци, заключи се и легна на кушетката. Напразно се опитваше да заспи. Пред очите й отново и отново, в забавен каданс, преминаваха кадри от пожара: сгърченият труп на веселата, влюбена в живота Карла; съдебният лекар, наведен над овъглените й останки… Беше свръх напрегната, сетивата й се изостриха, сърцето й буквално бумтеше и Алисия разбра, че скоро няма да заспи.

Реши да поработи на компютъра и отиде в кабинета на Пешев. Влезе в интернет и изпрати няколко мейла на близките си.

Отвори папката „Бахманов“ (за д-р Пешев тя бе работна) и заразглежда съдържанието й. Фарисей бе свалял от интернет музика (предимно класика) и филми — повечето американски, френски и английски. Беше организирал солидна библиотека от научни списания и книги на руски, английски и японски езици. Зачете се в най-новата му научна разработка по въпросите на т.нар. „контент-анализ“. С методите на анализа се изследваха текстове от стари вестникарски съобщения и един дневник: всички на руски език. Фарисей бе разработил сложни таблици за анализ на съставящите ги структурни единици: думи и словосъчетания.

Алисия с учудване разбра, че се касае за текстове от началото на миналия век. Непрекъснато се повтаряха имената на някой си Филипов — именит за времето си учен и на Бирюзов, негов приятел и съратник. Задълбочи се в написаното, докато усети, че неудържимо й се спи. Донесе лаптопа и прехвърли съдържанието на файловете в него — за по-добри времена, когато ще има време да ги прочете. Изключи компютъра и се върна окончателно в кабинета на Даскалов. Заключи вратата, сложи пистолета под възглавницата, легна на кушетката и заспа дълбок сън без сънища.

На другата сутрин Алисия отиде в сградата на НСБОП. Обади се на пропуска и Нягул слезе веднага. Зачервените очи и бледото му лице красноречиво говореха, че не е спал. Седнаха в най-близкото бистро да закусят и да пият кафе.

— Екипите на лабораторията работиха през цялата нощ — обясни Нягул. — Съдебният лекар установи, че по време на пожара Карла е била мъртва — в кръвта й има голяма доза морфин. Касае за убийство и заличаване на следите чрез палеж — заключи той.

— Поне не се е мъчила — въздъхна Алисия.

Нягул мълчеше, потънал в невесели мисли. Работата го притискаше отвсякъде: предстоеше реорганизация и той трябваше да даде писменото си становище. Нищо, че бе „в отпуск“ и произшествието в санаториума поглъщаше голяма част от времето му. Трябваше да намери време за среща с генерал Палиев (той бе не по-малко зает) и да се чуе с майор Цанев за резултата от пожаротехническата експертиза…

Алисия усети настроението му и набързо го уведоми за кражбата на писмото и снимките. Несъмнено бе работа на вътрешен човек. Нягул я изслуша и настоятелно я помоли (за кой ли път?) да напусне санаториума. Тя обеща да си помисли и с това се разделиха.

Отиде в офиса на „Джей Кей секюрити“, където имаше среща със Сяров. Поиска детективът, пратен в Англия да вземе подробна сводка за времето в Манчестър през месец февруари 1998 година и по-специално за 28 февруари. Справката можеше да се извърши във всяка библиотека. Обясни, че случая се развива динамично и детективът трябва да действа експедитивно. Веднага щом е готов с проучванията, да изпрати съобщение по електронната поща. Даде на Сяров e-mail адреса си и си тръгна.

После отиде в Британското посолство и поиска среща с посланика. Двамата разговаряха около час и Негово Превъзходителство обеща да придвижи молбата й по дипломатическите си канали.

Обади се отново на Нягул, за да ускори процедурата във връзка с кремацията на Карла. Жената нямаше близки и приятелите й щяха да се заемат с погребението.

Като изпълни всичките си задачи, Алисия се върна в санаториума. Овъглените греди и дъски на бунгалото, целия трагизъм на изминалата нощ, веднага изплуваха пред очите й. Беше засегнато и съседното бунгало, където обитаваше Бахманов. Тя се отправи към мястото на пожара. Двама души разчистваха площадката отпред. Оказаха се Феран и Пърмаков: Феран узнал новината и дошъл да разбере какво се е случило. Сега помагаше на Пърмаков в разчистването.

Алисия влезе в столовата и поръча обяд за тримата. Обядът се състоеше от аламинути. В кухнята не знаеха за колко човека да сготвят: близките на болните им ги отвеждаха. Ана тъкмо пущаше четири кафета. Около очите й имаше тъмни кръгове, бе недоспала и уморена след тежкото нощно дежурство. Алисия й направи знак с ръка да седне на масата.

— Старшата сестра не е ли идвала още? — запита я, докато си слагаше захар в кафето.

— Тук е от сутринта, но има извънредно много работа. Повечето болни си тръгват и трябва да се оформят медицинските им картони и документи. Напуснаха ни още две санитарки и една сестра — графикът ни за работа вече е по 12 часа. Затова Пърмаков отведе Лия в детската градина, а аз ще я взема в шест часа.

Алисия се пресегна и прекара пръсти през дългата, гъста коса на Ана.

— Имаш бял косъм, Ана! — каза зачудена Алисия и го измъкна от главата й. След това почисти още няколко косъма от дрехата й и ги пусна в пластмасовата чашка от кафето. Ана видимо се трогна от този простичък жест от страна на Алисия.

— Трябва да поспиш, Ана! Скоро тук няма да останат пациенти. Ако съдя по празните маси, те вече са си заминали.

— Само дванайсет човека са дали заявка за вечеря. Тази нощ ще дежури старшата сестра, а аз ще се наспя — обясни Ана и неволно се прозя.

Редът в санаториума постепенно се рушеше. Половината санитарки не бяха на работа. Другите идваха от любопитство.

— Сервирай ни, ако обичаш, омлет за трима, салата и кисело мляко. Аз ще отида да извикам Феран и Пърмаков — Алисия стана и взе чашките, за да ги изхвърли в кошчето.

Пътьом се отби в бунгалото. Постави в полиетиленово пликче чашата от кафето с космите на Ана. След това извика Пърмаков и Феран на обяд. Тримата седнаха смълчани около масата. Феран бе много блед и подтиснат. Не искаше да повярва, че няма повече да види Карла. Няма да играят бридж заедно и да се пререкават както преди…

Алисия набра номера на Джей Кей секюрити и се свърза със Сяров. Той й съобщи, че е изпратил доклада си по куриер в санаториума. Накратко разказа, че лице с името Ана Попангелова не е живяло в Манчестър и не се числи в градските регистри. Българската диаспора не я идентифицирала по снимката. Сутринта на 28 февруари 1998 г. в гр. Манчестър имало мъгла, а в следобедните часове е валял дъжд. Облачната покривка била плътна: дъждът валял през целия ден и през цялата нощ. На другия ден отново било облачно и дъждовито. Надвечер дъждът преминал в сняг.

Алисия пожела да сключат нов договор, според който Пърмаков щеше да й бъде бодигард.

— Няма проблеми — реши Сяров.

— Ах, да — досети се тя, — нека хората му обиколят софийските аптеки, където се изготвят лекарства по рецепти. Да установят кой е поръчвал хапчета от плацебо… Какво е „плацебо“? Ами безвредна неутрална субстанция, която се ползува за пълнеж при изготвяне на лекарства в таблетъчна форма.

След като се наобядваха, седнаха на верандата в бунгалото на Пърмаков. Алисия разказа какво е организирала, за да отдадат последна почит на Карла. Феран отиде в кухнята да донесе бира. Тя извади малък пакет и го даде на Пърмаков.

— Завеждащ лабораторията при БАН е предупреден ДНК-теста да се извърши максимално бързо и да се сравни с този, изготвен по поръчка на Беров — обясни му тя.

Феран донесе изстудените бутилки и тримата отляха по малко на земята — за Карла. Изпиха бирата в мълчание: всеки сам с мислите си. Зададе се пощальонът с вестниците. Пърмаков купи три различни ежедневника и те се заеха да ги прегледат. Навсякъде на първа страница се четяха заглавия като: „Труп в кладенеца“, „Убийствата продължават“ и други подобни. Изложеното, общо взето, бе адекватно на драмата, както се бе разиграла. Като се изключат обстоятелствата около среднощните подвизи на Фарисей и приятелите му…

Допиха си бирата и Пърмаков пое към града. Феран се върна при пожарището да кърти овъглените, пропити с вода греди. За него това бе като детска играчка — мускулестото му тяло дори не се прегъваше под тежестта на чамовите трупи. Само в работата, където изливаше насъбралата се в него ярост, Феран намираше спокойствие.

Към седем часа вечерта в санаториума отново настъпи паника. Ана тичаше като обезумяла от човек на човек и питаше дали някой е взел Лия от детската градина. Всеки вдигаше рамене — никой не знаеше къде е детето.

Възпитателката й съобщила, че висок мъж с тъмни коси, около 40-годишен, отвел Лия. Качили се в бял „Форд Сиера“ със софийска регистрация. Детето го вземали различни хора и тя не видяла нищо необичайно. Притеснила се едва когато потеглили към София, а не към санаториума. Но решила, че сигурно си има разумно обяснение.

Като обиколи санаториума и провери пак бунгалото си, Ана се затича към къщата на пазача…

Запълзяха облаци и изведнъж се свечери. Над планината се надигаше буря. Излезе вятър и с див порив огъна дърветата. Тенекия се блъскаше в изгорялото бунгало на Карла: звукът напомняше на клепало. Феран дойде на вечеря. Алисия му подаде боб-яхния, сервира и на себе си. Ядоха мълчаливо и седнаха пред телевизора. Двамата почти не се познаваха и разговорът им не вървеше. В репортажа по новините показваха кадри от кладенеца, където бе открит трупа на Беров. Продължиха с кадри от погребението и завършиха с пожара в бунгалото на Карла. А тя дори не забеляза колата на телевизията: толкова бе погълната от пожара.

Замисли се: не бяха се срещали с Фарисей от снощи. Имаше ли логично обяснение, че продължава да мисли за него като за „Фарисей“? Алисия бъркаше двата образа: този на суетния, уверен в своята гениалност и неповторимост учен — „Фарисей“ и този на уморения, възрастен и проумял своята несъстоятелност човек — Бахманов.

Внезапно, между две светкавици, навън се изля проливен дъжд. Вратата на стола се отвори и влезе Пърмаков — целия мокър. Пътьом срещнал куриера и взел доклада на агенцията. Свършил работата си в БАН. Обадил се и на Кралев. Той няма да дойде в санаториума защото има задача, възложена му от Алисия. Всичко се развиваше по плана.

Пърмаков вечеря набързо и също седна пред телевизора. Започваше дежурния екшън. От екрана се разнасяха гърмежи, навън бурята бушуваше с пълна сила, трещеше и се святкаше. Това, че бяха тримата, че вътре бе уютно и топло, в сравнение с това, което ставаше навън, ги правеше малка, но сплотена група хора с еднакви ценности и възгледи за доброто и злото. Феран стана и хвърли две големи цепеници в огъня. Замириса на бор, но вместо да създаде представата за лагерен огън, каквато всеки от тях пазеше в спомените си, миризмата ги върна отново към снощния ад. И въпреки че бе разгара на лятото, в сърцата им бе зима…

Изведнъж отчетливо прогърмя изстрел. Тримата се спогледаха — само това липсваше! Ново убийство! Бурята сякаш бе намалила силата си, защото тишината стана оглушителна. В този момент се чу един още по-силен гърмеж — този път съвсем наблизо. Тримата скочиха едновременно и се затичаха навън. Изстрелите бяха дошли откъм вилата на професор Даскалов. Затичаха се по пътеката, брулени от вятъра и дъжда. Феран, който тичаше пръв, се спъна в някакво тяло и за малко не падна. Откъм вилата се чу пращене на счупени клони. Някой друг тичаше, без дори да следва пътеката: беше професорът. И тримата се наведоха над сгърченото тяло на Бахманов.

Даскалов веднага разряза ръкава на ризата му, пропит от кръвта. Слава Богу, куршумът бе минал през тъканта и излязъл, без да засегне раменната става. Пърмаков и Феран дотичаха с носилката, положиха го внимателно върху нея и, като се препъваха в тъмнината, поеха към санаториума. Внесоха Бахманов в манипулационната, където професорът отново го прегледа и го превърза. Раната му бе повърхностна и шокът бързо премина. Той направи опит да седне, но веднага се свлече обратно на кушетката. Посече го внезапна и остра болка във врата. Даскалов му каза да не става, докато не го прегледат на скенер.

— Малкия дявол, професоре, бързо ще се оправите — успокои го той. — Трябва да сте наранили шиен прешлен. Стойте мирно и не правете резки движения!

Алисия се свърза с полицията, обади се на Нягул, на Неотложна помощ и се върна в манипулационната. Бахманов лежеше изнемощял и посърнал, но се усмихваше и се държеше геройски. Помаха изнемощяло със здравата си ръка и измъчено й каза:

— Само Ви създавам грижи, Алисия, но мисля, че всичко свърши. Оставете ме — аз вече съм добре, но веднага потърсете Ана. Тя е в голяма опасност!

Кралев и Цанев пристигнаха с коли, пълни с униформени полицаи. Групата незабавно се зае да претърси околностите.

— Казваш, че сте чули два изстрела, Алисия? С какъв интервал бяха един от друг? — попита я Нягул.

Тя си спомни, че изстрелите бяха два, с интервал от няколко минути. Те бяха също различни по звук и по сила. Беше стреляно от две различни оръжия! Спогледаха се и сякаш прочели мислите си, се затичаха към вилата, като пътьом оглеждаха храстите. Не бяха изминали и 200 метра, когато видяха силно изпочупени като от падане на тежко тяло клони. В храсталака лежеше ранен човек — този път това бе пазачът на санаториума! До него на земята се търкаляше пистолетът му. Нягул извади носната си кърпа, взе внимателно оръжието и го подаде на дотичалия след тях полицай. Наведе се и напипа вратната артерия на мъжа: пулс имаше, макар и слаб.

Нягул претърси окървавеното сако на пазача и извади документите му за самоличност. Казваше се Веселин Николов и бе обявен за общонационално издирване! От вътрешния му джоб извади още два паспорта. С единия от тях, на името на Димитър Мъндов, бе назначен като пазач на санаториума.

Почти едновременно пристигнаха екипът на Неотложна помощ, прокурорът и майор Свилен Русев. В София също валеше силно и бушуваше ураганен вятър. Как ли се ядосваха колегите му: да ги вдигнат под тревога в такава нощ!

Следствената група се разпръсна около мястото, където бяха открили Бахманов и Веселин Николов. Скоро в храстите намериха ловна карабина — двузарядна ловджийска пушка, система „Браунинг“. Карабината, която висеше над камината във вилата на Даскалов!

Пристигна Ясен Даскалов, но този път придружен от адвоката на семейството. Цанев, след консулт с лекаря, сложи белезници на изпадналия в безсъзнание Николов, изпрати двама полицаи да го придружат до болницата и тръгна към вилата. Предстоеше да разпита професор Даскалов относно едното от оръжията на престъплението. Останалите полицаи от следствената група продължиха претърсването на района.

Когато всичко приключи, четиримата се качиха в колата на Кралев и потеглиха към София. Оставиха Феран и Пърмаков на Орлов мост, а двамата с Алисия продължиха към Бояна.

Отвори им Павел Константинович. Алисия, като стара позната в къщата, се отправи веднага към кабинета. Натисна тихичко бравата и застана неподвижно, очарована от гледката. На познатото й вече легло спеше малко червенокосо ангелче, прегърнало своята нова кукла Барби. Наоколо бяха разхвърляни и други играчки. Дрешките й бяха прилично сгънати и подредени на стол до креватчето, а детенцето спеше кротко, облечено в пижамка с летящи слончета.

Алисия внимателно затвори вратата зад себе си. Детето вече бе вън от опасност и добре защитено!

По-късно същата вечер Цанев се обади на Нягул: полицията задържала и разпитала Ана. Тя направила твърде интересни и подробни самопризнания. От професор Даскалов са снети всякакви обвинения.

* * *

На другата сутрин Нягул стана рано и напусна топлото им легло. Алисия още си доспиваше, когато Павел Константинович влезе с уханната закуска, поставена на сребърна табла, сложи я на стол до нея и също толкова дискретно излезе, без да каже дума. На ушите му стояха вездесъщите слушалки, които отначало Алисия по погрешка определи като слухов апарат. Джобът на безупречното му сако, както винаги, бе издут от портативното радио — Павел Константинович бе пристрастен радиолюбител и нищо не можеше да го откъсне от хобито му.

Алисия се нахвърли с апетит на пържения бекон с яйца и кифличките с масло и конфитюр. Изпи топлото кафе, протегна се щастливо и влезе в банята. Изкъпа се, облече се, благодари на Павел Константинович за закуската и излезе. Нягул бе оставил ключовете от колата и бе отишъл на работа със служебната си кола.

На двора, между два дебели клона на старата вишна, бе окачена люлката на Лия. На обратната страна на седалката й бяха издълбани инициалите „ДГ“.

Алисия отиде най-напред в посолството. Там я чакаха справките, които поръча. Изненада се от експедитивността на американците. Докато четеше последната справка, влезе Негово Превъзходителство, посланикът. Пристъпи крадешком зад бюрото и закри с ръце очите й. Когато ги свали и вече можеше да вижда, тя ахна от изненада. На прага на кабинета стоеше баща й — самият професор Радклиф в пълния си блясък, с пура в едната си ръка и чаша бренди в другата! Алисия се затича и го прегърна, при което напитката му се разплиска, а част от пепелта на пурата му се изтърси на скъпия килим. Негово Превъзходителство се усмихна тъничко и остави двамата — баща и дъщеря, да се радват на срещата си.