Ели КаРон
Есето на Фарисей (30)

Изпращането на Феран

Алисия влезе в бунгалото на Феран. Там вече я очакваха Ана, Карла и Бахманов. Феран си бе опаковал багажа и ссега се бръснеше пред огледалото. След хипнозата той се успокои, а държанието му стана по-уравновесено от всякога. Нямаше го агресивното поведение и яростните му изблици, които преди се появяваха внезапно и безпричинно. Квадратното му лице бе станало по-приветливо. Едрата фигура и мускулестите му ръце не създаваха повече усещане за заплаха.

Пърмаков донесе полароиден фотоапарат и го засне, така, както се бръснеше. Снимката се появи веднага от долния край на апарата.

Излязоха навън и се подредиха за груповата снимка. После приятелите се снимаха поотделно. Ана, седнала на пейката в любимата си поза: преметнати върху облегалката ръце, прибрани крака и наклонена назад глава. Лия притича и се качи върху коленете й — направиха още една снимка с детето. Карла се снима в шезлонга на верандата, а Бахманов — с вечната кутия бира, разположен удобно пред масата. Алисия се настани до него с малка книжка в ръце — Японски приказки…

Д-р Пешев докара колата, Феран се сбогува с всеки поотделно и се качи на предната седалка до доктора. Пърмаков им раздаде по един комплект от снимките и седна на задната седалка. Фордът потегли: отначало бавно, после прибави скорост и тримата отпътуваха за София.

Останалите слязоха на пътя и им махаха за сбогом, докато се скриха зад завоя. Алисия и Бахманов тръгнаха да се разходят по пътеката над шосето. Изпитваха необходимост да осмислят впечатленията си от вчерашното погребение, сбогуването им с Феран и атмосферата в санаториума. Вървяха мълчаливо. Бахманов бе вглъбен в себе си, Алисия се наслаждаваше на гледката. Долу, в подножието на Кремиковския балкан, се бе разпростряла София. Градът не бе нито добре планиран, нито особено красив, но като всеки голям град, грабваше с размера на човешкото струпване. Залязващото слънце огряваше стъклата на най-високите сгради и те отливаха в пурпурно и розово, на фона на обагрените в сиво и червено облаци. Запътиха се към една скала, където можеха да седнат и да виждат пътя, който криволичеше из планината. Автомобилът на доктор Пешев все още се мяркаше тук — там на завоите, също като малко насекомо. Струваше им се, че заедно с Феран, нещо в живота им си бе отишло. А може и наистина това да бе така?

Бахманов извади кърпичката си, за да я постеле на скалата и заедно с нея — един позацапан лист синя хартия. Беше писмото, което му даде Пърмаков. Повъртя го в ръцете си, после се обърна към Алисия:

— Това писмо бе в документите на Беров. Пърмаков го забрави у мен. Искате ли да го прочетем? В смъртта на Беров все още нещо ме озадачава…

Алисия кимна в съгласие и седна на скалата. Бахманов се настани до нея и й подаде листчето, на което бяха написани няколко реда на английски език:

Августейши,

Това, което чакаме, е вече на път!

Аз абдикирам от по-нататъшна отговорност. Предпочитам да си въобразявам, че състоянието ми се дължи на „абиогенеза“^[10]. Докога ще мълчиш!?

Изпращам ти „нашата“ снимка.

Августейшата ти: (подпис)

Манчестър, 28.II.1998 г.

— Имах време да разсъждавам върху текста — каза замислено Бахманов. — Според мен, това е тъй нареченият „подразбиращ се текст“ в лингвистиката. Пишещата писмото иска справедливо разбиране. Отчаяна е от мълчанието на адресата и търси абсолютния над адресат — Бог, съвест и пр.

— Да — подхвана тезата му Алисия, — за жената, написала писмото, по-страшно от липсата на отговор може да е самия отговор!

— Дори откровената лъжа предполага разбиране — продължи разсъжденията си Бахманов. Но адресатът не се оправдава: той въобще не отговаря.

— От своя страна думите на пишещата искат да бъдат чути — доразви мисълта си Алисия.

— „Чуването“ е диалог — думите искат да бъдат и разбрани. Искат да им бъде отговорено; после отново да питат и да отговарят на отговора и така — ad infinitum^[11].

— В случая, по някаква причина, този диалог е едностранно прекратен — продължи Алисия. — Можем да обобщим: имаме „нещо“, което двама души чакат. Това „нещо“ се дължи на абиогенеза — т.е. зародило се е без живо начало, самозародило се е. Което е невъзможно!

— До този извод стигам и аз: има нещо, което двама души чакат и то не се е самозародило. Единият от двамата бяга от отговорност, избягва диалога. Вече всичко ни става ясно, нали?

— Напълно — потвърди Алисия. Но кои са тези двама души?

— Щом снимката и писмото са били в папката, оставена на Пърмаков, значи имат пряко отношение към Беров, а още по-вероятно към сина му — Илия Беров. Ето снимката — Бахманов я подаде на Алисия, — разгледай я внимателно. Не ти ли напомня на някого?

— Господи! Тази поза ми е позната. Ами да разбира се, това е Ана! Въпреки че подстрижката и цветът на косата е друг, това е Ана. Може ли да задържа снимката? Ще я сканирам и ще я сравним със снимките, които Пърмаков ни направи сутринта.

Зад гърба им, незабелязано, се бе приближила Ана. Изкашля се предупредително и Алисия се обърна стресната. Ана ги гледаше изпитателно, но се овладя бързо и съобщи:

— Търси Ви д-р Даскалов, госпожице. Заръча да му се обадите по телефона — и си тръгна също така тихо, както бе дошла.

Двамата с Бахманов се спогледаха — навярно Ана бе успяла да види писмото и снимката. Алисия затърси мобилния си телефон — оказа се, че го е забравила в бунгалото. Върнаха се с Бахманов в санаториума и тя позвъни на Даскалов. Професорът веднага се обади. Разбраха се, че се срещнат по обед във вилата, за да се придвижат заедно до София.