Ели КаРон
Есето на Фарисей (19)

Алисия

Алисия направи дълга разходка покрай цялото „Сърдечно отделение“, зави надясно и тръгна по обраслото с къпини и бурени пространство между двата реда бунгала. Ако се изключеха отдушниците на баните, бунгалата отзад нямаха други прозорци. Като стигна по този път чак до административната сграда, тя зави наляво, мина покрай късата страна на първото бунгало, зави пак и се озова пред входа му. Изтри внимателно подметките на обущата си в металното стъргало, изкачи трите стъпала пред верандата и почука на вратата. Фарисей отвори и с широк жест я покани да влезе вътре.

Стаята по нищо не се различаваше от нейната: единично легло, до него нощно шкафче с настолна лампа, двусекционен шкаф, състоящ се от гардероб и библиотека, а на отсрещната страна под прозореца — маса за хранене с два стола. Над прозореца бе монтиран климатик, а вляво от вратата имаше чешма и печка за огрев на дърва — в случай, че токът спре.

Срещуположно имаше още една стая, обзаведена по същия начин. Тъй като капацитетът на санаториума бе голям, болните обитаваха бунгалата самостоятелно. Втората стая се ползваше при посещения от страна на близките им. Ако си платяха пансиона, те можеха да пребивават неограничено. Към всяка стая имаше самостоятелен санитарен възел — баня и тоалетна.

Прозорецът, замрежен отвън срещу насекоми, бе широко отворен. Върху масата имаше ваза с букет от свежи планински цветя: бели маргарити, сини камбанки, лилав букетник и папрати. В керамични купички Фарисей бе подредил богат асортимент от плодове, а на котлона се задушаваха гъби в масло.

Алисия непринудено плесна с ръце:

— Каква прелест! Открили сте находища на горски плодове и гъби? Ще ми ги покажете, нали?

— О, да! Нека завали дъжд и ще идем за пресни гъби. На километър оттук има стар рудник — там растат печурки, пачи крак и сърнелки — каза Фарисей. — Настанете се удобно, а аз ще прескоча до кухнята, където оставих да се изстудяват безалкохолни напитки. Ще сваря кафето и веднага се връщам.

Той излезе бързешком и Алисия отиде до библиотеката, за да разгледа книгите му. Повечето от тях бяха специализирана научна литература. Имаше множество дискети и компактдискове с внимателно надписано съдържание. На една от дискетите бе изписано „Есе — Ваймар“. Това я заинтригува и тя реши да го попита какво се крие зад подобно заглавие.

После погледа й бе привлечен от малка, пъстра книжка, която стоеше съвсем неуместно сред останалите сериозни и дебели томове научна литература. Свали я от полицата и прочете заглавието: „Японски приказки“. Отгърна книжката напосоки и се зачете:

„… Селянина дал големите подаръци и направил каквото го научил Хитреца.

Оризаря отишъл вечерта да си обиколи стоката и съгледал един човек, приведен пред оризницата.

— Аха, това ще да е някой крадец, който иска да ме ограби — рекъл си Оризаря, взел тояга, втурнал се и ударил приведения крадец. Той се строполил на земята. Погледнал го Оризаря и що да види: Картоиграча — мъртъв в краката му.

— Господи, боже мой! Какво направих! Как можах така лошо да го ударя! Само Хитреца може да ме научи що да сторя. Той взел подаръци и право при Хитреца. Рекъл му:

— Само ти ще ми помогнеш, приятелю. Картоиграча се бе привел до оризниците ми. Помислих, че е крадец, ударих го много лошо и го умъртвих. Кажи ми сега какво да направя, та никой да не узнае що съм сторил. Ето, нося ти подаръци.

Хитреца взел подаръците и рекъл:

— Лесна работа, братче. Пъхни трупа в един чувал, сложи го най-отгоре в оризницата си. Довечера навярно ще дойде Крадеца и ще задигне най-горния чувал. Като види какво има в него, ще го е страх да те издаде, защото ще познаят, че е крадец. А нека той си блъска главата какво да прави с трупа.

Оризаря направил, каквото го научил Хитреца. Закрепил трупа на Картоиграча до една от оризниците си.

На вечерта наистина дошъл Крадеца, грабнал най-горния чувал от оризницата и избягал вкъщи. Когато погледнал, що да види: в чувала — трупът на Картоиграча.

— Бре, на какво чудо попаднах! Ами сега! Всички ще помислят, че аз съм го убил.

Взел каквото имал откраднато от по-рано, занесъл го на Хитреца и рекъл:

— На, вземи тия подаръци и ме научи на ум, Хитрецо. Рекох да си взема един чувал ориз от Оризаря. Но в чувала наместо ориз намерих трупа на Картоиграча. Кой ще ми повярва, че не съм го убил! Кажи ми какво да правя, та да се отърва от тая пакост.

Хитреца взел подаръците и рекъл:

— Лесна работа. Извади трупа на Картоиграча от чувала и го закрепи пред вратата на Картоиграча. Почукай пред вратата и извикай с престорен глас: «Аз се прибирам». Неговата лоша жена ще почне да се кара и няма да отвори вратата…“

Отне й около 20 минути да прочете цялата книжка. Остави я на мястото й, излезе на верандата и седна на дървената пейка.

Фарисей се бавеше — навярно и други варяха кафе. Дали да закупи кафе-машина и за себе си? Всеки път, когато й се допие кафе, ходи в кухнята…

Денят бе кристално чист, небето — наситено синьо. Върху сочната зеленина на планинската растителност играеха слънчеви зайчета. Запита се (за кой ли път?) защо пейзажът, както и много други усещания, й изглеждаха познати: вече преживяни състояния, видени картини, помирисани ухания? Към чисто екзистенциалното възприятие се прибави и нещо ново — звук. Кадифен тенор бе подхванал тъжен напев от македонския край:

… сън сънувах, мила ми мале,

мила ми мале, кротко ле агне.

Сън сънувах — качих се в одайчето:

там пак найдох стара си майка

и едно момче со арно девойче…

Беше удивителна ретроспекция във времето: мъжът се връщаше в своята младост, за да срещне отново майка си, либето си и себе си.

Мелодията бе толкова носталгична, а гласът така дълбок и прочувствен, че сякаш пееше самият Балкан…

Най-после Фарисей се зададе. В едната си ръка носеше пълен сак и каничка с кафе — в другата. Веднага се засуети из бунгалото: донесе чаши, сложи на масата поставка за тигана с благоухаещите гъби, отвори кока-кола и бира и като изгледа изпитателно масата, взе стол и седна срещу нея.

— Заповядайте на каквото Бог дал, Алисия. Присъствието Ви тук е истинско чудо. Съдбата кръстосва пътищата ни по най-необикновен начин. Започвам да вярвам, че има Провидение!

Фарисей говореше твърде патетично, ръкомахаше превъзбудено и в повишено настроение. Непрекъснато разместваше купичките с плодове, подканяше я да си вземе, извиняваше се, че няма бисквити за кафето. Типичното в неговия случай маниакално поведение, но той не го схващаше.

— Опитайте, моля, дивите печурки. Знам място, където растат в изобилие. Ако желаете, ще отидем да съберем и за Павел Константинович. Той е голям кулинар и ще оцени жеста.

— Нима се познавате с Павел Константинович? — изпитателно го погледна Алисия.

— Познавам го, познавам и генерал-майор Кралев. Павел Константинович е известен спелеолог и кога двамата, а кога и тримата, сме обиколили доста пещери из България. Впрочем, професор Даскалов ми разказа за Вашето приключение. Радвам се, че не сте се контузили по-сериозно!

— Занимавате ли се с нещо по-значимо, господин Бахманов? — смени темата Алисия.

— Поне засега — не. Доктор Пешев ми препоръчва „да си почивам в лоното на природата“. Според него страдам от начална форма на шизофрения, която се изразява в кататимно мислене, т.е. — в надценяване на собствената ми скромна личност. Но аз не съм мегаломан и не е моя вината, че непрекъснато ме спохождат свръхценни, бих казал — гениални идеи! По тези причини високото ми самочувствие е напълно оправдано!

— Може би ще споделите някои от тях?

— Без съмнение. За мен ще е чест, госпожице Радклиф! Всъщност, забранено ми е да се занимавам със сериозна научна работа. Затова пиша есе по остаряла конкурсна тема на Гьоте Институт — колкото да не скучая и да не забравя немския си език.

— Видях полицаи в манастира, професоре. Това свързано ли е с някакво произшествие? — прекъсна го неочаквано Алисия.

Като балон, на който е пуснат въздуха, Фарисей изведнъж спря да жестикулира, раменете му провиснаха, отвори уста да каже нещо и пак я затвори. Най-после заговори, но някак притеснено и неуверено:

— Да, за съжаление — доста мрачно събитие! Скоро ще научите, тъй че е по-добре да Ви кажа аз. Пациент от Вашето отделение падна в кладенеца на санаториума. Казват, че е получил инфаркт. Откриха трупа му вчера.

— Кой го е открил? — продължи да разпитва Алисия.

— Феран. Но сега не се чувства добре, напълно е неадекватен. Той, който обикновено е най-буйният пациент, е изпаднал в прострация: гледа унесено в една точка на тавана и с никого не разговаря!

Изведнъж Фарисей се преобрази: изглеждаше като болен и напълно съкрушен човек. Алисия се изненада от внезапния обрат в настроението на събеседника си. Отдаде го на преживяното вълнение в обикновено спокойния живот на санаториума. Затова продължи съвсем естествено да любопитства:

— Има ли обяснение защо Беров е ходил при кладенеца?

Фарисей мълчеше, загледан в ръцете си. Алисия вече съжаляваше, че съсипа хубавото му настроение. Но той направи усилие и заговори:

— Господин Беров бе затворен и саможив човек. Не споделяше болката си с околните, а трябва тя да е била голяма. В продължение няколко години той загуби единствения си син, а после и съпругата си!

Синът му — Илия Беров, се е удавил през 1998 година в морето край Ахтопол. Намерили са празна яхтата му. Минали месеци, докато вълните изхвърлят трупа на младежа. След мъчително боледуване, от скръб починала и майка му.

Фарисей не отговори на въпроса й и тя го постави по друг начин:

— Знаете ли по каква причина Беров е напуснал бунгалото си? Било е късно вечерта, както разбирам.

— О, не за съжаление! Карла и Симон го познаваха по-добре от мен. Защо не попитате тях?

Докато водеха този разговор, в двора настъпи оживление, което не остана незабелязано и за Фарисей. Той прехвърли цялото си внимание от Алисия към малката група при кладенеца. Майорът и още един мъж размотаваха дълъг кабел. Влязоха в бунгало № 9, разположено най-близко до кладенеца, за да го включат в електрическата мрежа. След това се върнаха при помпата, където вече ги чакаше Кралев. Монтираха пожарникарски маркуч в единия й край, спуснаха го в кладенеца и включиха захранването. Дебела струя вода плисна направо в добре подържаната и наскоро окосена трева. Към групата се присъедини още един полицай, който водеше голяма немска овчарка. Кучето дърпаше нетърпеливо дебелата каишка и с огромната си маса влачеше мъжа. Минаха зад предната редица бунгала и лаят на овчарката се чу откъм верандата, където седяха двамата с Фарисей. Влязоха в бунгалото, което бе обитавал приживе Кирил Беров. След малко видяха кучето, Цанев и полицая да прибягват покрай административната сграда. Умното животно душеше внимателно поетата следа. Подмина бунгалото на Фарисей и се спря пред това на Карла. Дълго се бави по стълбите. Промъкна се през полуотворената врата и след минута изскочи, захапало една възглавница. Цанев взе възглавницата от устата му, сложи я в найлонов плик и описа за протокола обстоятелствата, при които то донесе уликата. Продан Колев, полицаят с кучето, го насочи обратно по следата. То пак ги отведе при бунгалото на Карла. Този път се спря пред човешки изпражнения и продължително обикаля и души наоколо.

Заинтересован от новата находка, Цанев се върна при колата и взе голяма замба. Постави замбата върху изпражненията и ги вдигна заедно с част от прилежащата им почва. После освободи замбата в картонена кутия, сложи капака и надписа етикета. По-нататък кучето се спря пред бунгало № 7 — това на Феран. Души известно време около верандата, обърна се и се затича обратно по пътеката. Без повече да спира, кучето побягна към шосето и се загуби от погледа им.

Алисия забеляза, че през цялото време Фарисей внимателно следеше действията на овчарката и дори бе забравил за присъствието й. Стискаше трескаво ръце, тъй че кокалчетата на пръстите му побеляха. Лицето му издаваше любопитство и бе неестествено напрегнато. В един момент Алисия дори се уплаши, че може да получи пристъп. Реши да отклони вниманието му от това, което ставаше наоколо.

— Помпата вдига голям шум, професоре. Искате ли да се разходим из гората?

— О, не, Алисия! Тук взе да става интересно — каза Фарисей и посочи към кладенеца.

Там вече спущаха дълго въже и мъжът с водолазния костюм се канеше да слезе на дъното му. Предпазните мерки не бяха излишни. Кладенецът бе стар — възможно бе дъното да е покрито с дебел слой тиня. След десетина минути водолазът излезе на повърхността и отиде при майор Цанев. Към тях се присъедини и генерал Кралев. Тримата обсъдиха някакви находки, а водолазът съблече костюма си и го даде на майора. Той влезе в насрещното бунгало, където се преоблече, сложи кислородната маска и на свой ред се спусна на дъното. После същото се повтори, но този път в кладенеца се спусна Кралев.

Алисия прецени, че като за първа среща е стояла достатъчно, обърна се към Фарисей и каза дипломатично:

— Стана хладно, господин Бахманов. Мисля да се преоблека за вечеря. Благодаря за вниманието и моля да ме извините, ако прекалих с визитата.

— Какво говорите! — развълнува се Фарисей. — Сигурно Ви бе скучно с мен! Ще стана досаден, но обещайте пак да се видим! — замоли ревностно той, но вниманието му, основно, пак бе насочено към следствените действия.

— Добре, професоре. Но и Вие обещайте да научите повече за смъртта на Беров. Страхувам се нощем в празното си бунгало! Възможно е да напусна санаториума и да се върна, когато се успокоят нещата.

— В никакъв случай, скъпо момиче! Обещавам да бдя над Вас денонощно! Само не заминавайте, защото тогава не бих могъл да се срещна с баща Ви.

— Ах! Ето каква била работата — засмя се непринудено Алисия. — Ласкаех се, че ме харесвате, професоре. Не, не ми отговаряйте! Не Ви се сърдя — аз също обожавам баща си.

Алисия изведнъж стана делова, каза довиждане на Фарисей и си тръгна. Във вилата на Даскалов я очакваха.