Ели КаРон
Есето на Фарисей (16)

Симон

В детството си получавах прозвища, които отразяваха странности в моя характер. Имах също прекрасно семейство и растях обграден от безрезервна обич. В къщи често се шегувахме, назовавайки се с различни имена. Баща ми подскачаше около майка ми и твърдеше, че е „Ок Жабок“. Любимата закачка на сестра ми бе, че си живея като Симеончо — т.е. като сина на Цар Борис III. Когато бях шумен и в добро настроение, тя подвикваше шеговито:

— Вижте колко весел е „Симеончо“. Живот си живее!

Известно време бях „Ян Пий Чай“, защото в горещините обичах да пия чай. Това бе китайското ми име. Кръстиха ме „Пиле-птери“ заради увлечението ми по птеродактилите. „Гарга“, „Гаргарон“, само „Рон“… следваха се различни прозвища, докато растях здраво и палаво дете.

Пораснах и игрите загубиха смисъл, но открих в себе си таланта на боец. Започнах да тренирам бойни изкуства. Галеникът на семейството се превръщаше в опасен мъж…

Приятелите ми в санаториума си имат условни имена. Моето кодово име е „Симон“: напомня ми за детството.

Щом научих за смъртта на Кирил Беров реших да проведа свое собствено разследване. Той, в известен смисъл, ме отличаваше от останалите в санаториума. Споделяше с мен въпроси, които при други обстоятелства би доверил само на семейството си. Жена му и синът му бяха починали, а той бе най-нещастният човек, когото познавах. Преди време Кирил Беров замина по работа за Щатите. Даде ми голям, незапечатан плик и ме помоли да го съхранявам:

— Аз съм с болно сърце — припомни ми той. — Затова те моля да съхраняваш документите ми. Пликът съдържа Генерално пълномощно, поръчка за ДНК тест и моето актуално завещание. Разпоредил съм се как да постъпиш с всеки отделен документ. Разпорежданията ми, както знаеш, са нотариално заверени. Предприемам тази стъпка за случай на възможно тежко заболяване или смърт. В първия случай само ще ме представляваш, а във втория — ще си изпълнител на последната ми воля. Имам ти доверие, както на никой друг!

После Беров ме запозна в детайли със съдържанието на всеки документ, като отговаряше на възникналите в тази връзка у мен въпроси. На следващата сутрин оформихме, при горните условия, попечителство над цялото му движимо и недвижимо имущество, банковите му сметки и ценните книжа. Беров ми се доверяваше безусловно, но за това и за всичко останало — когато му дойде времето…

Сега Беров е мъртъв и документите, за които става дума, са в мое законно разпореждане. Съдържанието им би могло да повлияе на следствените действия. Най-малкото: да очертае още възможни версии около убийството му. А аз допущам в голяма степен, че Беров е бил убит. Но силно се съмнявам, че те ще попаднат в най-добрите ръце. На следователите едната чест им е останала — и тя съмнителна!

Големият плик, освен всички останали документи, съдържа едно старо писмо. Написано е върху елегантна синя хартия с вензел в ъгъла, кратък текст и снимка. Разгледах снимката: млада жена, седнала на пейка в обществен парк, с широко разперени на облегалката ръце, прибрани крака и отметната назад глава. Фотографът я бе заснел в „контр а’жур“. Лицето й, с големи тъмни очила, бе обрамчено с дълги, отливащи на мед и искрящи коси. На фона на залязващото слънце то приличаше на сюрреалистична картина.

Снимката бе датирана автоматично от фотоапарата — 28.II.1998 година. Върху плика се четеше адрес: България, гр. София, хотел „Хилтън“, до поискване. Обратен адрес нямаше.

Внезапно Фарисей нахлу в стаята и прекъсна действията ми. Професор Бахманов, или както тук го наричаме „Фарисей“, е нисичък, набит човек, малко под среден ръст. До торса той е с напълно нормално телосложение. Аномалията започва от краката му — те са къси и доста криви. В някакъв смисъл аномална е и главата му — твърде голяма за размерите на тялото. Облича се чудато, като по такъв начин извайва образа си на ексцентрик. Носи зелени къси панталони с тиранти и колан от плетена кожа, жълта фланелка, зелена тиролска шапка с перо и бели три-четвърти чорапи.

Фарисей е особняк. Така например, в стаята му няма да намерите нито една възглавница. Изхвърлил ги е откак видял под микроскоп акари, паразитизиращи върху кожата на човека. Прочел в популярна научна публикация, че акарите пренасят възбудители на трансмисионни болести, микроби и вируси и обитават с предимство кожата на главата и възглавниците ни. Оттогава живее и спи без възглавници: като същински йога или индийски факир.

Докато Фарисей затваряше вратата отвътре, аз набутах документите под възглавницата си. В ръцете ми остана само плика с писмото и снимката, които разглеждах в момента.

— Цял следобед обикалям, за да те търся — още от прага започна Фарисей. — Налага се да поговорим.

— За какво да говорим, приятелю?

— За смъртта на Беров, разбира се.

— Остави! Не искам да обсъждам тази трагедия.

— Разкажи ми каквото знаеш: доверие за доверие!

— И какво можеш да ми довериш пък точно ти?

— Да допуснем знам, приблизително, какво се е случило — изпъчи гърдички Фарисей.

— Защо да не споделиш знанията си с майора?

— Не ми влиза в задълженията. Нека търси сам: нали затова му плащат?

— Говоря извънредно сериозно, Фарисей!

— Аз също! Беров ти е оставил документи. Тях ли разглеждаше, когато аз влязох?

— Сега ме запрати в нокдаун! Кой ти даде подобна информация?

— Едно пиленце — казва се Карла. Беров имаше слабост към нея.

— И какво от това? Аз му бях довереник и той ми оставяше указания. Ако му се случи нещо — знам ли какво…

— И „нещото“ му се случи! Значи е допускал такава възможност?

— Седя — признах аз, — и премислям обстоятелствата.

— Достигна ли вече до някакви конкретни заключения?

— Ти разпитваш ли ме? Започваш да ме изнервяш!

— А ти пък — да ме изморяваш. С ченгел вадя думи от устата ти!

— Опитвам се да открия ключ към случая — показах му плика, който още държах в ръцете си. — С това се занимавах, когато ти нахълта в бунгалото ми.

— Дай и аз да погледна. Два ума са повече от един! — замоли ме настоятелно Фарисей.

Разбрах, че няма да се измъкна. Всъщност, дори се нуждаех от помощта му. Затова му подадох документа:

— Запознай се, щом толкова искаш, със съдържанието на писмото, огледай и снимката. После ще коментираме…

В този момент на вратата се почука и Фарисей бързо прибра плика в джоба си. В стаята влязоха д-р Пешев и полицаят, когото видяхме при кладенеца.

— Стефане — започна без предисловие доктор Пешев, — представям ти майор Цанев. Предлагам ви, двамата с Янко, да свършите една работа. Бяхме систематизирали данни от картоните като: характера на заболяването и шизофренните му прояви, общото състояние на болния и прочие. Извадете ми разпечатка на шизофренните прояви, но без личните данни на пациентите и я предайте на майора.

Речено-сторено! Отидохме в кабинета на д-р Пешев и включихме компютъра. След десет минути майорът притежаваше стегната характеристика на пациентите „Х“, „Y“, „Z“… и на заболяванията им. Той прочете „реферата“, с който на полицейската общност се съобщаваха всички прояви на шизофренията, представени в санаториума. После Цанев внимателно сгъна листовете, прибра ги в джоба си, благодари и спешно се ретира.

Беше се отчаял. Ако сред такъв „елитен“ човешки материал ще дири свидетелите си по случая, можеше да остави всяка надежда за решаването му!