Ели КаРон
Есето на Фарисей (10)

Алисия

Алисия бе родена през 1975 година в Лондон, в семейство от така наречената „заможна класа“. Баща й бе англичанин, а майка й — българка, родом от гр. Пловдив.

Съдбата на семейството й по майчина линия бе обичайна за онези следвоенни времена. Дете на крупен тютюнотърговец и банкер, майка й — едва две годишна, заедно със семейството и капиталите на банката, напуснали България през 1944 г. и се заселили в Лондон. Дъщерята на банкера и бъдеща майка на Алисия получила престижно за времето си образование, но понеже била еманципирана и крайно независима, дълго време прегръщала различни каузи и ги защищавала от страниците на вестниците, които издавал баща й. Омъжила се на 34 години за преуспял мъж от научните среди и се превърнала в най-добрата майка на света.

Бащата на Алисия, отвлечен учен в областта на антропологията, се оженил за майка й почти без да забележи случката. Нищо в начина му на живот не се изменило, освен че се обзавел със семейство непонятни българи (при това много богати!), красива съпруга и две прелестни момиченца. Професорът публикувал отделен том със забележителни изследвания върху културантропологията на българския етнос. Той бил впечатлен от културните процеси в България, след като през 1982 година семейството посетило страната. От това време датираха първите спомени на Алисия от родината на майка й — донякъде и нейна родина.

През есента на 2002 г. майка й, Сия Радклиф, почина в съня си.

Алисия завърши и защити докторска степен в областта на социалната антропология. Проникната от другостта на източноевропейската култура, завърши и „Славистика“ в Оксфордския университет. Яви се на конкурс и получи преподавателско място в катедрата си, с което отдаде почит и на произхода на майка си.

Скоро откри, че социалната антропология, политически и социален разрез на обществото, граничи с някои области на психологията. Жаждата да придобива знания, с подкрепата на семейството й я отведе в курса по психология на Вирджинския университет в САЩ. Съществуващите модерни школи и направления в Америка, техните разработки и идеи се прилагаха не само в клиничната практика, но и в области като криминалистиката, разузнаването, кибернетиката, космическите науки… всъщност — във всички социални практики.

Като се завърна в Англия, тя направи няколко значими публикации и съобщения. На двадесет и осем години стана член на Изследователския съвет по социални науки към Министерството на образованието и науката. А поради специалните й познания в областта на славистиката животът й взе неочакван обрат…

Алисия намери отклонението, което търсеше. Зави надясно и не след дълго видя първите къщи на живописния квартал. В Бояна не можеше да се говори за архитектурен ансамбъл или стил. Наред с непретенциозните постройки (някогашните вили на средния софиянец) битуваха високите огради на съвременните „замъци“ с причудлива, а понякога и уродлива архитектура, наподобяваща старите чорбаджийски къщи. Но вместо някогашните обори, пълни с добитък и хамбари засипани с жито, ливадите около новите къщи бяха окосени и добре поддържани. Тук бяха също задължителните барбекю, зимна градина с джакузи, сауна, фитнес зала и стая за билярд. Вътрешните пространства на къщите бяха големи: стъклени преддверия, холове с луксозни камини, 5–6 спални помещения и модерна климатизация. Няма да повярвате, че това не е Холивуд! Пространство имаше достатъчно, ландшафтът бе прекрасен, а въздухът — измит от планинския дъжд.

Домът, който търсеше, бе вече наблизо. Пресегна се да вземе картата на София и не видя, а по-скоро усети, връхлитащата я кола. Реагира инстинктивно: отби рязко вдясно, натисна спирачките, почувства удара и изгуби съзнание…

* * *

Алисия бе унесена, но частта от нея, която винаги бе нащрек, будуваше. Установи, че се намира в непознато помещение. Стаята бе затъмнена, големите плюшени завеси — спуснати, а в полумрака цареше такъв първозданен уют, че затаи дъх и си представи гостната стая в къщи: майка й пише на голямото старинно бюро, сноп светлина се процежда през процепа между плътно затворените завеси и в него танцуват златисти прашинки. Тя лежи върху дебелия килим на пода, завита със сватбения тюлен воал на майка си, слуша монотонното тракане на пишещата машина и постепенно се унася в сън, спокоен като в майчиното лоно.

Нещо подобно изпита и сега: където и да се намираше, които и да бяха тези хора, те можеха да бъдат само добри и ласкаво-спокойни като майка й. Тя си бе у дома, в една атмосфера, която бе забравила, откакто се превърна в странстващото дете на света.

Подсъзнателно почувства, че предстои да се случи нещо и направи опит да се събуди напълно. Другата част от нея, която още дремеше, се напрегна и постепенно започна да се слива с будната си половина. Прислуша се внимателно и чу нечии стъпки в коридора. Вратата се отвори и в царуващата в стаята тъмнина се открои светло пространство. На прага стоеше мъж: висок на ръст, добре сложен, с посребрени на слепоочията коси (много му отиваха!) и решителна осанка. Този човек, прецени го Алисия, владее ситуацията, държи се уверено и знае какво прави.

Мъжът се приближи до кушетката, видя че е будна и заговори на правилен английски език:

— Как се чувствате, Алисия? Разрешете да Ви назовавам по име — формалностите само увеличават дистанцията! — каза приветливо той и се представи. — Казвам се Нягул Кралев. Влязохте в дома ми с автомобила си, като преодоляхте оградата и живия плет. Сега сте моя гостенка и което е право — не ме затруднихте особено, защото бяхте в безсъзнание.

Тя го изгледа замислено — не знаеше как да подхване разговора. Ситуацията бе абсурдна, направо нелепа. Лежеше в чуждо легло, а над нея се бе надвесил непознат мъж. Направи усилие да се усмихне и извърши опит да седне. Но от това й се зави свят и отново легна.

— Помня, че катастрофирах… — отговори на български език Алися, но гласът й прозвуча неуверено.

Мъжът продължи вече също на български:

— Знам всичко за произхода Ви. Не говорете, ако все още се изморявате — съчувствено се отзова той, — ще имаме време за всичко. Вие сте под непрекъснато наблюдение: в съседната стая има лекар и представител на посолството, които ще се грижат за Вас. Не бива да ставате — поне докато отмине опасността от комоциум. Починете си няколко часа и после ще видим… — След тези думи, мъжът отиде да отвори вратата.

Този път в стаята влезе висок, слаб и кокалест човек, около 75-годишен, който накуцваше леко и стъпваше предпазливо, като че ще се разпадне. Той й кимна и незабавно започна прегледа: освети и огледа зениците й, измери пулса и се обърна към сестрата (не бе я видяла да влиза, значи през цялото време е била в стаята) да му донесе вода за електрокардиограмата. После взе медицинския картон, закачен на кушетката и го разгледа внимателно. Не каза нито дума и тя реши, че не говори английски език.

— Зная български език, докторе — обърна се към него Алисия. — Бихте ли уточнили състоянието ми?

— What did you say, Madam? — попита докторът разсеяно. — Какво казвате, мадам? Вие знаете български? — възкликна той, когато схвана, че тя се изразява на езика му.

— Да, аз говоря свободно български. Майка ми е родена в България, дядо ми и баба ми — също. Моят български език е не по-лош от Вашия.

— Нараняванията Ви са само натъртвания и охлузвания: нямате засегнати вътрешни органи. Видях на главата Ви платинен трансплантант и повиках брат си да го ревизира. Той е хирург, специалист по черепно — мозъчни травми. От прегледа се установи, че с трансплантанта всичко е наред. В същото състояние е и шофьорът на другата кола: нараняванията му са повърхностни. Но аз повече се безпокоя за сърцето Ви. Кардиограмата показва, че то „вика за помощ“ — така наричаме това състояние в медицината. Трябва да се поставите под наблюдението на специалист.

Медицинската сестра се завърна с чаша вода и памук и започна да разполага електродите по тялото й. Апаратът тихо зажужа, после прещрака и процедурата свърши. Сестрата натисна някакъв невидим звънец и в стаята влезе възрастен мъж. Той изгледа въпросително малката групичка.

Докторът с жест му показа пердетата. Мъжът задейства системата и тежките завеси се разделиха и разкриха големи френски прозорци. Изведнъж стана ослепително светло и Алисия отчаяно запремигва. Тя забеляза, че на ушите си възрастният мъж носи слушалки, а от джоба му стърчи портативен радиоприемник.

Докторът направи нов жест и мъжът повдигна щорите. Сега всеки предмет в стаята — очевидно кабинет — се открои със своя стил и необходимо присъствие: масивно бюро с поставен върху него компютър, библиотека с множество томове, кожена гарнитура, шкаф с малък закръглен бар, леглото, на което лежеше и което явно не принадлежеше към стаята.

Тя продължи да оглежда с любопитство всяка подробност. На ревера на сакото си лекарят носеше табелка, която съобщаваше, че е професор, кардиолог, доктор на медицинските науки: казваше се Тодор Даскалов.

Като сравни двете кардиограми — тази на „Неотложна помощ“ и новата, д-р Даскалов пак й предложи да помисли за лечение в специализирано заведение. Написа рецепта, даде я на сестрата и с това прегледът приключи. Пожела спокойна нощ, каза че ще дойде на сутринта и излезе. Сестрата напълни чаша вода, даде й да изпие две таблетки и се осведоми дали се нуждае от нещо. След като чу отрицателния й отговор, седна в далечния ъгъл на стаята, при което отново стана невидима…

Помисли си колко е уморена, но вратата пак се отвори и този път влезе културният аташе при посолството — мистър Колинз.

Направо от аерогарата Алисия се отби в английското посолство. Срещна се с посланика и изясни целта на пътуването си. Той от своя страна я представи на мистър Колинз. Беше преценил, че намеренията й кореспондират най-близко с неговата работа.

Инцидентът бе квалифициран като пътно-транспортно произшествие и Колинз най-подробно се бе осведомил за всичко. Преместили Алисия в къщата и първи за нея се погрижили братята Даскалови. Същевременно пристигнал и екип специалисти на „Неотложна помощ“, които също я прегледали. Били й инжекция против тетанус, успокоителна инжекция и поискали документите й за медицинския протокол. Изяснило се, че госпожицата е английска поданица и незабавно се свързали с посолството.

— Как сте, госпожице Радклиф? — запита я съчувствено Колинз. — От посолството се надяват да се възстановите бързо!

Тя направи опит да се усмихне, но се получи измъчена гримаса: очите й сами се затваряха. Колинз схвана състоянието, в което се намираше Алисия и продължи, без да дочака отговор:

— Разговарях с генерал-майор Кралев — Вашия домакин. След прегледа на екипа от „Неотложна помощ“ и на професор Даскалов, поотделно, е констатирана сърдечна аритмия — погледна я очаквателно, но тя не реагира и той продължи:

— Професор Даскалов е известен в нашите среди — Негово Превъзходителство посланикът неведнъж е прибягвал до услугите му. Професорът е сред водещите специалисти в областта на кардиологията. Завежда кардиологично отделение в Правителствена болница. Притежава и частен санаториум в планината близо до София. Той изрази готовност да Ви приеме — в болницата или санаториума, в зависимост от изследванията. Разбира се, първо трябва да се възстановите.

Колинз я информира подробно за домакина на къщата и за най-близкото му обкръжение. Увери я, че нещата са под контрол и тя не бива да се притеснява, но като видя сънливото изражение на лицето й, заключи:

— Негово Превъзходителство се надява бързо да оздравеете! И за малко да пропусна: влязохме във връзка с професор Радклиф. При създалите се обстоятелства, той скоро ще посети България.

— Благодарна съм Ви, господин Колинз — искрено се зарадва Алисия, — носите ми добри новини. Предайте на Негово Превъзходителство, че съм му задължена! А сега Ви моля да ме извините — още не съм се съвзела напълно и лесно се изморявам.

Колинз се поклони учтиво и си тръгна. На вратата още веднъж се обърна и приветливо й се усмихна. Алисия вече заспиваше…

* * *

На другата сутрин доктор Даскалов пак я прегледа. Беше видимо доволен от състоянието й. Поговориха малко и като се извини, че трябва да отиде на работа, си тръгна. Сестрата я нямаше. Върху шкафчето бяха оставени чаша мляко и някакви таблетки. Имаше рецепта с три вида лекарства: за подобряване на сърдечната дейност, както й обясни Даскалов. На стол, непосредствено до кушетката бяха подредени дрехите й — почистени и изгладени.

Тя отново направи опит да седне и този път й се удаде. Констатира с изненада, че е добре и че нищо не я боли. Стана, облече се и отиде до рафтовете с книги. В по-голямата си част това бе специализирана научна литература на български, руски, английски и немски езици. Няколко рафта бяха заети с художествена и философска литература. Прегледа ги набързо и това, което я заинтересува, бе малко томче от Николай Бердяев. Книгата се казваше „Смисълът на историята“. Бердяев бе голямата слабост на баща й — смяташе го за свое откритие и го носеше със себе си, където и да отиде.

На вратата се почука. В стаята влезе мъжът, когото бе видяла вчера да повдига завесите на прозорците. Тя вече знаеше, че се казва Павел Константинович Победоносцев и е потомък на белогвардейски емигранти. Навярно на това се дължаха известната дистанцираност и старомодност в обноските му.

— Закуската е сервирана, но може би госпожицата ще иска да се освежи? — запита я той.

— Удобно ли е да използвам банята? Нуждая се от топъл душ и хавлия.

— Приготвил съм Ви всичко необходимо. Банята е непосредствено до Вашата спалня. Бихте ли ме последвали, моля? — мъжът се обърна и тръгна пред нея.

От кабинета се влизаше в просторен хол, който изглеждаше още по-голям, защото в него нямаше нищо излишно: мебелите бяха ниски, удобни и функционални. Две врати водеха към другите помещения. Павел Константинович отвори вратата вдясно и тръгна по широк коридор, облицован с мраморни плочи. След това отвори друга врата в дъното на коридора и я покани да влезе — това бе стаята, определена за нея. Отново сякаш нещо я „хвана“ за сърцето и гърлото й се сви. Тънката нишка на спомените пак нахлу главозамайващо с усещанията от детството й: резбованият гардероб, чиято дърворезба бе съзерцавала години наред в собствената си стая в Лондон, не можеше да се сбърка с никой друг. Освен него там имаше изящна старинна спалня с метални табли с по две кръгли топки отстрани, нощно шкафче, тоалетка с нощна лампа, малка библиотека, кресло до прозореца и кръгла маса с четири стола, пирографирани по облегалата и седалките. „Ако се изключи телевизора — каза си тя, — цялата обстановка е от трийсетте години на миналия век“.

Каза си още, че не знае нищо за своите домакини, освен това, което научи в няколкото откъслечни разговора вчера. Поведението й досега в никакъв случай не можеше да се нарече адекватно. Време бе да напусне това място! Считаше, че е прекалила с оказаното й гостоприемство и нещата са излезли от контрол. Но не можеше да си тръгне без да се сбогува. Обърна се да затвори вратата и видя, че в рамката й стои облегнат собственикът на къщата. Наблюдаваше я съсредоточено, но в погледа му нямаше и следа от насмешка: по-скоро това бе преценяващия поглед на професионалиста. Но и тя (благодарение на Колинз) вече знаеше, че генерал-майор Нягул Кралев е директор на НСБОП в Националната полиция. „И ние сме добри в разузнаването, г-н генерале!“ — заключи мислено тя.

— Извинете, ако съм Ви изненадал, но трябва да поговорим — меко каза Кралев и направи крачка навътре в стаята.

Този път движенията му бяха предпазливи, като че трябваше да премине някаква невидима, известна само нему граница. Беше така внимателен и добронамерен, че дъхът й секна. Изразът на лицето му изведнъж се промени, стана вглъбен и напрегнат. Очите му не я гледаха вече изпитателно: поглъщаха я и я галеха, като в някакво вълшебно таинство. Тя се потопи в атмосферата, с която я обграждаше дълбокият му и топъл поглед. И отново я завладя усещане за нереалност, за нещо, което вече се бе случвало и имаше своето свещено място в живота й.

Тя не му отговори и той продължи:

— Пътна полиция разследва инцидента, докато бяхте в безсъзнание. Прегледахме документите Ви, за да установим Вашата самоличност и записната Ви книжка, за да потърсим близките Ви — извини действията си Кралев. — За същия ден имахте назначена делова среща с академик Попов. Обадих му се от Ваше име, обясних му ситуацията и отмених ангажимента Ви. Академикът изказа дълбоко съжаление за случилото се и ще се радва да се видите извън протокола. Щели сте да обсъдите въпроси, свързани с кореспонденцията Ви, но семейството замина на почивка. Обещаха, щом се завърнат, веднага да се свържат с Вас.

Нягул я погледна очаквателно, но тя продължаваше да мълчи като онемяла. Вече не така делово, той каза:

— Може да останете тук докато се възстановите. В къщата живеем двамата с Павел Константинович, но аз практически отсъствам.

Алисия сама не се разбираше. Какво й става? Кое в поведението му е така непростително? Не бе ли задължена поне да му изкаже благодарност?

Нягул Кралев прекрати неловката ситуация:

— Предлагам да вземете душ, а след това да закусим. Банята е в дъното на коридора — поясни и се обърна с намерение да си ходи.

Внезапно Алисия се ядоса. Гневът накара вената на челото й усилено да запулсира. Лицето й се зачерви, а сърцето й направо запрепуска. Кралев се разпореждаше с нея като с вещ! — проумяваше постепенно тя. Постъпките му бяха великодушни, но поведението — недопустимо. През цялото време той доминираше над нея. Не й даде възможност да му поясни коя е, с каква цел посещава България. Егото й бе силно накърнено и тя реши: няма да остане нито час повече!

— Почакайте! — върна го от вратата Алисия. — Напускам къщата Ви още сега. Задължена съм Ви за всичко, което направихте за мен, но си тръгвам. Веднага!