П. Г. Удхаус
Законът на Устър (13)

13

Оказах се прав за закаляването на характера ми вследствие на резките обрати на съдбата, на които бях подложен, откак прекрачих прага на сър Уоткин Басет. Малко по малко, частица по частица, те ме бяха префасонирали от теменужен светски мъж и трепетликов член на ексклузивния клуб „Търтеи“ в челичен стоик. Предполагам, че някой новак, незакален в нравите на това чумно свърталище, при безпредупредителното поднасяне на току-що чутата новина би подбелил очи и паднал в несвяст. Но аз, загрубял и вкоравен от начина на живот в Тотли Тауърс, състоящ се предимно от стоварващи се връз главата ми несгоди, не загубих самообладание и погледнах проблема право в очите. Не твърдя, че не се преместих вертикално от креслото като заек, седнал по невнимание върху кактус, но веднъж стъпил на крака, не се впуснах в безплодни вайкания. Отидох до вратата и я заключих. След това, бледен и със стиснати устни, се върнах при Джийвс, който беше извадил шлема от куфара и замислено го полюляваше на каишката. Първите му думи показаха, че е напълно заблуден.

— Би било по-благоразумно, сър — с лек упрек рече той, — да изберете по-подходящо скривалище.

Поклатих глава. Може би дори се усмихнах (измъчено, разбира се). Светкавично задействаният ми интелект помогна да проникна до дъното на мистерията.

— Не съм аз, Джийвс. Стифи е.

— Сър?

— Ръката, поставила шлема тук, не е моята, а на Стефани Бинг. Шлемът беше в нейната стая. Тя се боеше, че ще я претърсят, и последния път, когато я видях, се опитваше да измисли по-сигурно скривалище. Очевидно това е представата й за от сигурно по-сигурно.

Въздъхнах.

— Джийвс, как според теб едно нищо и никакво момиче постига такива извратени висоти?

— Не мога да отрека, сър, че младата дама е доста ексцентрична в постъпките си.

— Ексцентрична ли? Та тя направо е узряла за лудница. Ще й постелят червен килим. Колкото повече мисля за тази млада гъска, толкова повече душата ми се поболява от ужас. Човек се опитва да си представи бъдещето и потреперва. Джийвс, не можем да си затваряме повече очите — тази плачеща за болнична стая с тапицирани стени Стифи се кани да се омъжи за преподобния Харолд Пинкър, който от своя страна е най-видният перко под слънцето, и нямаме основание да предположим (не бива да пренебрегваме и този аспект), че съюзът им не ще бъде благословен с потомство. Не след дълго в дома им ще затопуркат малки крачета и не можем да не си зададем въпроса дали човешкият живот ще е в безопасност в близост до тези крачета, ако приемем напълно основателно, че те ще са наследили комбинираната смахнатост на двамата си родители. Джийвс, мисля си с една такава съчувствена жалост за всички бавачки, гувернантки, директори на частни и обществени училища, които лекомислено ще се нагърбят с отговорността за грижите и възпитанието на изчадията на Стефани Бинг и Харолд Пинкър, без да подозират, че се изправят срещу стихия, по-разрушителна от урагана. Както и да е — продължих аз, като секнах тревожните си разсъждения, — всичко това, макар и изключително занимателно, в момента не е в сърцевината на проблема. Какво би препоръчал, като вземем под внимание присъствието на шлема и имаме предвид факта, че комедийното дуо Оутс-Басет всеки момент ще се яви да претърсва?

— Малко е трудно да се каже, сър. Не е лесно да се намери истински ефективно скривалище за такъв обемист предмет.

— Прав си. Тази проклетия сякаш изпълва стаята, нали?

— Безспорно се набива в очи, сър.

— Да. Властите не са щадили материал и усилия, когато са изготвяли този шлем за полицая Оутс. Целта им е била да увенчаят главата му с нещо впечатляващо, което да не се кандилка на главата му и да не навежда на мисълта за кацнал бръмбар на трънка. Подобна кофа не може да се скрие и в непроходима джунгла. Е, добре, ще трябва да опитаме с такт и благост. Чудя се кога ще довтасат. Сигурно скоро. А! Ако не греша, това е ръката на съдбата.

Но предположението, че чукачът, току-що почукал на вратата, е сър Уоткин Басет, се оказа погрешно. Обади се гласът на Стифи.

— Бърти, пусни ме да вляза.

Нямаше човек, когото така силно да жадувах да видя, но не отворих широко портите. Благоразумието налагаше да взема предпазни мерки.

— Да не би келявото ти куче да е с теб?

— Не. Икономът го изведе на разходка.

— В такъв случай влез.

Когато тя стори това, видя пред себе си един Бъртрам, който я посрещна със скръстени ръце и суров поглед. Но очевидно не забеляза смразяващия ми екстериор.

— Бърти, миличък…

Млъкна, секната от животинското ръмжене, излязло от Устъровата уста.

— Да не чувам никакви милички Бъртита! Мога да ти кажа само едно нещо, млада ми Стифи, и то е: ти ли сложи шлема в куфара ми?

— Разбира се. Точно затова дойдох да поговорим. Нали си спомняш как се мъчех да измисля подходящо място? Поблъсках си главата и изведнъж го открих.

— А сега и аз го открих.

Киселият ми тон сякаш я изненада. Изгледа ме с момичешка почуда.

— Но, Бърти, миличък, нали нямаш нищо против?

— Ха!

— Но защо? Мислех, че с радост ще ми помогнеш.

— Нима? — хапливо вметнах аз.

— Не можех да рискувам чичо Уоткин да го намери в стаята ми.

— И предпочете да го намери в моята.

— Че защо? Не може да седне да ти претърсва стаята.

— Не можел, казваш!

— Разбира се, че не. Ти си негов гост.

— И това според теб ще възпре ръката му? — Пуснах една от горчивите си сардонични усмивки. — Струва ми се, че закичваш дъртата отровна змия с благородство на чувствата и уважение към законите на гостоприемството, които не се потвърждават от нито един факт от досието му. Можеш да ми повярваш, че определено ще претърси стаята ми, и предполагам, че единствената причина, която още го задържа, е хайката за залавянето на Гъси.

— Гъси?

— В момента е погнал Гъси с ловджийски бич. Но това не може да се върши до безкрайност. Рано или късно ще се откаже и ще цъфне тук, въоръжен с лупа и обучени кучета.

Най-сетне схвана сериозността на положението. Изквича отчаяно и очите й се ококориха като супени чинии.

— О, Бърти! В такъв случай се опасявам, че съм те накиснала в голяма каша.

— Изявлението ти напълно покрива действителността.

— Съжалявам, че изобщо принудих Харолд да задигне проклетото нещо. Беше грешка. Признавам. Но в края на краищата, дори чичо Уоткин да дойде и да го намери, това няма да има голямо значение, нали?

— Джийвс, чуваш ли какви ги плещи?

— Да, сър.

— Аз също. Значи смяташ, че няма да има голямо значение, тъй ли?

— Искам да кажа, че репутацията ти няма много да пострада, нали така? Всички знаят как те сърбят ръцете при вида на полицейски шлем. Този ще е просто поредният.

— Ха! И кое те кара да си въобразяваш, млада ми Стифи, че когато асириецът връхлети като вълк връз стадо, аз овчедушно ще поема вината, а няма да разтръбя истината…^[1] Как беше, Джийвс?

— На света широк, сър.

— Благодаря, Джийвс. Какво те кара да си въобразяваш, че овчедушно ще поема вината, а няма да разтръбя истината на света широк?

Не допусках, че очите й могат още да се окръглят, но те го сториха, и то видимо. От устата й се изтръгна поредното квичене. Всъщност мощността му отговаряше по-скоро на вой.

— Но, Бърти!

— Какво!

— Бърти, слушай!

— Слушам.

— Трябва да опереш пешкира. Не можеш да оставиш Харолд да загази до шия. Нали днес следобед самият ти ми обясни, че ще го разпопят! Къде ще се дене тогава? Подобно нещо е целоживотно клеймо за един курат. Защо не кажеш, че ти си го направил? Най-много да те изритат от къщата, а ти едва ли гориш от желание да продължиш престоя си, нали така?

— Може би не ти е известно, че пършивият ти чичо възнамерява да изпрати извършителя на злодеянието в кафеза?

— Изключено. Най-много да го глоби.

— Нищо подобно. Изрично спомена кафеза.

— Шегувал се е. Предполагам, че…

— Не, в очите му нямаше никакви закачливи искрици.

— В такъв случай това решава въпроса. Не мога да допусна моят безценен ангел Харолд да влезе в затвора.

— А твоят безценен ангел Бъртрам?

— Но Харолд е толкова чувствителен.

— Аз също съм чувствителен.

— Не можеш да се сравняваш с Харолд. Бърти, не вярвам на ушите си, че се каниш да ми правиш въртели. Прекалено благороден си. Не ми ли спомена веднъж, че моралният закон на Устърови повелявал: не изоставяй приятел в беда!

Налучка слабото ми място. Хората, които апелират към моралния закон на Устърови, рядко успяват да не засегнат нежната струнка у Бъртрам. Челиченият ми екстериор взе да се пропуква.

— Всичко това е прекрасно…

— Бърти, миличък!

— Да, но, по дяволите…

— Бърти!

— Е, добре!

— Ще опереш ли пешкира?

— Къде ще ходя…

Изчадието в момичешки облик нададе възторжено „ойларипи“ и ако не бях отстъпил чевръсто встрани, като нищо щеше да увисне на врата ми. Подскочи към мен с очевидна целенасоченост, но парирана от ловкостта ми, премина в първите стъпки на Танца на пролетта, към който се беше пристрастила напоследък.

— Благодаря ти, Бърти, миличък. Знаех си, че си сладко агънце. Нямаш представа колко съм ти благодарна и как се възхищавам от теб. Приличаш ми на Картър Патерсън… не, не беше той… на Ник Картър… не, не на Ник Картър… На кого ми прилича господин Устър, Джийвс?

— На Сидни Картън^[2], госпожице.

— Точно така, Джийвс. На Сидни Картън. Но той е дребна риба в сравнение с теб, Бърти. А и съм убедена, че вдигаш прекалено голяма пушилка. Защо си толкова сигурен, че чичо Уоткин ще открие шлема, ако дойде да претърси стаята? Има поне сто места, където можеш да го скриеш.

Преди да успея да отворя уста, за да й кажа: „Посочи ми поне едно“ — тя направи пирует към вратата и докато мигна, вече я нямаше. Чух я да се отдалечава с песен на уста.

Когато се обърнах към Джийвс, моята собствена уста бе изкривена от ужас.

— Ах, тези жени, Джийвс!

— Да, сър.

— Е, Джийвс — рекох аз и ръката ми се стрелна към шишето, — това е краят!

— Не е, сър.

Трепнах толкова силно, че гетрите ми едва не изхвръкнаха.

— Не е?

— Не е, сър.

— Да не искаш да кажеш, че ти е хрумнало нещо?

— Да, сър.

— Но нали преди малко твърдеше, че в главата ти е пълно безветрие?

— Да, сър. Но след като сериозно обмислих въпроса, вече съм в състояние да кажа: „Еврика!“

— Да кажеш какво?

— Еврика, сър. Подобно на Архимед.

— Той ли е казал „Еврика“? Все си мислех, че е Шекспир.

— Не, сър. Архимед. Препоръката ми е да хвърлите шлема от прозореца. Малко вероятно е да хрумне на сър Уоткин да претърсва околностите на къщата, а ние по-късно ще го приберем. — Млъкна и се заслуша. — Ако одобрявате предложението ми, сър, бих ви препоръчал да побързате. Струва ми се, че чувам приближаващи стъпки.

Прав беше, разбира се. Въздухът се тресеше от тропот. Ако по коридора на втория етаж не се носеше стадо бизони, врагът наближаваше. С пъргавината на агънце от стадото, наблюдаващо приближаването на асирийците, аз грабнах шлема, изтичах до прозореца и го метнах в нощта. Едва бях успял да си отупам ръцете, и вратата се отвори, а през нея нахлуха в посочения ред: леля Далия с израз на снизхождение, сякаш участваше в някаква игра колкото да не счупи хатъра на децата, татко Басет в морав халат и полицаят Оутс, притиснал към носа си носна кърпа.

— Извинявай, че те безпокоим, Бърти — рече вежливо прародителката.

— Няма за какво — не по-малко вежливо отвърнах аз. — Мога ли да помогна с нещо на групата?

— Сър Уоткин е набил в главата си шантавата идея, че трябва да претърси стаята ти.

— Да претърси стаята ми? — изумих се аз.

— Възнамерявам да я обърна с главата надолу — поясни старият Басет с магистратски вид.

Погледнах леля Далия и повдигнах вежди.

— Не разбирам. За какво става дума?

Тя се засмя снизходително.

— Бърти, сигурно няма да повярваш, но той е убеден, че сметаниерата му е тук.

— Да не би сметаниерата да липсва?

— Открадната е.

— Не думай!

— Да.

— Виж ти!

— Много е разстроен от кражбата.

— Не се учудвам.

— Просто не е на себе си.

— Клетият старец!

Сложих съчувствена ръка на рамото на татко Басет. Сега, като си припомня оня момент, преценявам, че това вероятно не беше най-добре прецененият жест, защото никак не го утеши.

— Мога да мина и без съболезнованията ви, господин Устър, и ще се радвам, ако не ме наричате старец. Имам всички основания да предполагам, че във ваше владение е не само сметаниерата, но и шлемът на полицая Оутс.

Налагаше се изблик на веселие.

— Ха-ха!

Леля Далия ме подкрепи.

— Ха-ха!

— Що за глупост!

— Направо нелепо!

— За какво би ми послужила вашата сметаниера?

— Или полицейският шлем.

— Точно така.

— Чувал ли си по-налудничава идея?

— Никога. Уважаеми мой домакине — обърнах се аз към него, — да запазим спокойствие и хладнокръвие и да изясним въпроса. Желая най-вежливо да ви предупредя, че се намирате на ръба, ако не и отвъд него, на положение, от което ще излезете като пълен глупак. Подобни неща са недопустими, ще знаете. Не можете да се нахвърляте върху хората с обвинения в неназовани престъпления без сянка от доказателства.

— Разполагам с всички необходими доказателства, господин Устър.

— Така си мислите вие. Аз пък поддържам тезата, че точно тук правите гафа на своя съдийски живот. Кога беше откраднат оня ваш холандски модернизъм?

— Не е холандски модернизъм!

— Това ще се установи впоследствие. Въпросът е: кога е изнесен модернизмът от къщата?

— Не е изнасян от къщата.

— Повтарям, така си мислите вие. Та кога е откраднат?

— Преди двайсетина минути.

— Ето, виждате ли? Преди двайсет минути бях тук, в стаята си.

Това го ядоса. Както и очаквах.

— Били сте в стаята си?

— Да.

— Сам?

— Напротив. Джийвс беше тук.

— Кой е този Джийвс?

— Нима не познавате Джийвс? Ето го Джийвс. Джийвс, Сър Уоткин Басет.

— Но кой сте вие, добри ми човече?

— Той е точно това, което казвате — добър човек и мой прислужник. Нещо като моя дясна ръка.

— Благодаря, сър.

— Няма защо, Джийвс Заслужаваш го.

Лицето на татко Басет се разкриви, ако такова лице изобщо може да се разкриви, от грозна, подигравателна усмивка.

— Съжалявам, господин Устър, но не възнамерявам да приема важни показания, потвърждаващи невиновността ви, от непотвърдените думи на вашия прислужник.

— Непотвърдени значи. Джийвс, иди да извикаш господин Споуд. Кажи му, че държа да дойде и да потвърди алибито ми.

— Много добре, сър.

Джийвс се изнесе от стаята, а татко Басет напразно се опита да преглътне нещо твърдо, заседнало в гърлото му.

— Родерик Споуд е бил с вас?

— Разбира се, че беше. Надявам се, че на него ще повярвате.

— Да, на Родерик Споуд ще повярвам.

— Чудесно. Той ще дойде след минута.

Старецът се замисли.

— Разбирам. Добре, очевидно съм сбъркал в предположението, че криете сметаниерата ми. Вероятно е открадната от някой друг.

— Външен човек, ако питате мен — намеси се леля Далия.

— Международна банда — дадох приноса си и аз.

— Твърде вероятно.

— Предполагам, че покупката на сър Уоткин се е разчула. Нали помниш как чичо Том разчиташе да се сдобие с нея и без съмнение е споделял наляво и надясно в чии ръце е попаднала. Новината за нула време е стигнала до международните банди. Те само слухтят за подобни неща.

— Дяволски умни са тези банди — съгласи се прародителката.

Татко Басет сякаш примижа, като ме чу да споменавам чичо Том. Очевидно гузната съвест, по обичая си, заръфа сърцето му.

— Е, няма защо повече да се спираме на този въпрос — рече той. — Що се отнася до сметаниерата, признавам, че успяхте да защитите тезата си. Но сега ще се заемем с шлема на полицая Оутс. А за него, господин Устър, със сигурност знам, че е във ваше владение.

— О, нима?

— Да. Полицаят получи конкретни сведения от очевидец. Затова без повече протакане ще започнем обиска на стаята ви.

— Наистина ли смятате, че е наложително?

— Наистина.

Свих рамене.

— Много добре. Щом така разбирате задълженията си на домакин, действайте. Очаквам с нетърпение обиска. Мога само да кажа, че несъмнено имате рядко оригинални възгледи за удобството на гостите си. Не разчитайте, че отново ще прекрача прага на дома ви.

Бях изразил мнение пред Джийвс, че ще е много забавно да стоим и да наблюдаваме как този нещастник и приятелчето му се блъскат наоколо и излязох прав. Не знам дали някога съм се забавлявал толкова. Но като всички хубави неща, и това свърши. След десетина минути стана ясно, че хрътките ще спрат да душат и ще се изнесат.

Твърдението, че татко Басет се обърна към мен с кисело изражение, е крайно меко.

— Май ви дължа извинение, господин Устър — измънка той.

— Сър Басет — отвърнах аз, — никога не сте изричали по-голяма истина.

И като скръстих ръце, се изправих в цял ръст и подхванах коронната си реч.

Със съжаление трябва да отбележа, че точните думи на въпросното словоизлияние са се изтрили от паметта ми. Жалко, че не присъстваше стенограф да ги обезсмърти за поколенията, защото не преувеличавам — надминах дори себе си. Веднъж-дваж, с понаправена на гуляи и пиршества глава, съм говорил с красноречие, което, криво или право, е печелило аплодисментите на клуба „Търтеите“, но не смятам, че някога съм достигал върха, покорен в онази паметна вечер. Старият Басет се скапваше пред очите ми.

Тъкмо навлязох в заключителната част на словоизлиянието си, когато внезапно забелязах, че вниманието му се изплъзва от здравата ми хватка. Спря да ме слуша и се вторачи покрай мен в нещо извън зрителното ми поле. От изражението на лицето му усетих, че гледката си струва да се види, та се обърнах да й хвърля един поглед.

Очите на сър Уоткин Басет бяха приковани върху иконома, който стоеше на прага със сребърен поднос в дясната ръка. А върху сребърния поднос се мъдреше полицейски шлем.