Агата Кристи
Азбучните убийства (9)

Девета глава
Убийството в Бексхил-он-Сий

Още си спомням как се събудих на двадесет и пети сутринта. Трябва да е било около седем и половина часа.

Поаро стоеше до леглото ми и леко ме потупваше по рамото. Един-единствен поглед върху лицето му ме извади моментално от полубудното състояние и ме накара напълно да овладея съзнанието си.

— Какво има? — рязко се надигнах от леглото.

Той ми отговори много просто, но зад двете произнесени думи се криеше цяла гама от чувства.

— Случи се.

— Какво! — извиках аз. — Искаш да кажеш, че… Но двайсет и пети е днес!

— Станало е снощи или по-точно рано тази сутрин.

Докато набързо оправях тоалета си, той ми разказа накратко какво му бяха съобщили по телефона.

— На плажа в Бексхил е намерен трупът на младо момиче. Установили, че е Елизабет Барнард, келнерка в закусвалня. Живеела с родителите си в новопостроена къщичка. Медицинската експертиза установила, че смъртта е настъпила между единайсет и половина през нощта и един часа сутринта.

— Сигурни ли са, че именно това е престъплението? — попитах, докато припряно си насапунисвах лицето.

— Един „ABC“, отворен на влаковете за Бексхил, бил намерен под трупа.

Потреперах.

— Ужасно!

— Внимавай, Хейстингс, не желая трагедия в квартирата си.

Унило изтрих кръвта от брадичката си.

— Какво ще предприемем сега?

— След няколко минути ще дойде кола да ни вземе. Ще ти донеса чаша кафе, за да не се бавим.

След двадесет минути пресичахме Темза в бърза полицейска кола, отдалечавайки се от Лондон.

С нас беше инспектор Кроум, който присъствуваше на онзиденшното събрание и който бе официално упълномощен да води разследването.

Кроум се различаваше много от Джап. Беше доста по-млад, хладен, държеше се с голямо достойнство. Образован и начетен, той беше според мен и прекалено самодоволен. Наскоро бе обрал лаврите, защото бе разплел серия убийства на деца, издирвайки търпеливо убиеца, който сега лежеше в затвора за луди престъпници в Бродмур.

Безспорно беше най-подходящият човек, комуто да се възложи делото, но имах чувството, че прекалено добре съзнава този факт. Отношението му към Поаро беше леко покровителствено. Държеше се почтително, като по-млад към по-стар, но някак самоуверено, подчертаваше собствената си важност.

— Имах дълъг разговор с доктор Томсън — каза той. — Много го интересуват „серийният“ тип убийства, които се дължат на особена душевна болест. Но аз не съм специалист и, разбира се, подробностите не са ми ясни като на лекар — изкашля се. — Например в моя последен случай (не знам дали сте чели за него, случая Мейбъл Хоумър, ученичката от Мъсуел Хил) убиецът Капър беше невероятен! Ужасно трудно бе да се докаже, че е извършил престъплението, макар да му беше третото подред. Но има най-различни начини за проверка — например кръстосания разпит, — много съвременни, каквито по ваше време не е имало. Щом веднъж накарате човека да се издаде, той вече е в ръцете ви. Става му ясно, че знаете, и нервите му не издържат. Започва да се издава наляво и надясно.

— Дори по мое време се случваха понякога такива работи — рече Поаро.

Инспектор Кроум го погледна и любезно измърмори:

— Нима?

Известно време мълчахме. Когато минавахме през Ню Крос Стейшън, Кроум се обади отново:

— Ако имате да ме питате нещо във връзка със случая, на ваше разположение сън.

— Доколкото знам, не разполагате с описание на убитото момиче?

— Двадесет и три годишна келнерка в „Рижата котка“…

— Pas ça^[1]. Имах предвид дали е била хубава?

— Относно това не съм информиран — хладно отсече инспекторът. Държанието му говореше: „Тези чужденци! Всички са едни и същи!“

Весела искра блесна в погледа на Поаро.

— Струва ви се без значение, нали? А е най-важното за една жена. Често решава съдбата й.

Инспекторът се върна към любезното си държане:

— Нима? — попита учтиво.

Отново настъпи тишина. Поаро възобнови разговора едва когато наближихме Севъноукс.

— А да знаете как е била удушена?

Инспекторът отговори кратко:

— Със собствения й колан — плетен, доколкото разбрах, и много здрав.

Поаро отвори широко очи.

— Аха! Най-после някаква конкретна информация. Това вече е нещо.

— Не съм видял още колана — студено каза инспектор Кроум. Неговата предпазливост и липса на въображение започнаха да ми дотягат.

— Та това е отличителният белег на убийството — възкликнах. — Собственият колан говори за невероятния садизъм на убиеца!

Поаро ме стрелна с поглед, чието значение не можах да разбера. Изтълкувах си го като предупреждение да не говоря много пред инспектора. Потънах в мълчание.

В Бексхил ни посрещна полицейският началник Картър. С него беше млад инспектор с интелигентен вид и приятна външност, на име Келси. Беше му възложено да работи заедно с Кроум.

— Вие сам ще разследвате всичко — каза Картър, — но все пак ще ви осветля по най-главните точки, та веднага да пристъпите към работа.

— Благодаря ви, сър.

— Съобщихме вече на родителите — продължи полицейският началник. — Беше голям удар за тях, разбира се. Дадох им възможност да се посъвземат, преди да ги разпитаме, така че можеш да започнеш от тях.

— Момичето има ли други близки? — попита Поаро.

— Сестра, машинописка в Лондон. Свързахме се и с нея. Има и един млад човек, с когото се предполага, че е излязла снощи.

— Справочникът „ABC“ помага ли с нещо? — включи се и Кроум.

— Ето го — полицейският началник кимна към масата. — Няма отпечатъци. Беше отворен на страницата за Бексхил. Нов екземпляр, струва ми се. Не изглежда да е бил използуван много. Не е купуван оттук. Разпитах всички книжари.

— Кой откри трупа, сър?

— Един ранобуден стар полковник, любител на чистия въздух. Полковник Джеръм. Излязъл с кучето си в около шест часа. Тръгнал по крайбрежната улица, после слязъл на брега. Кучето се откъснало от него и започнало да души. Полковникът го викал, но то не дошло. Загледал се и му се сторило, че има нещо странно. Приближил се и я видял. Постъпил, както си му е редът. Не я докоснал, веднага ни позвъни.

— Смъртта е настъпила около полунощ, така ли?

— Между полунощ и един часа, установено със сигурност. Нашият остроумен убиец е човек на думата си. Щом е казал двайсет и пети, значи на двайсет и пети, пък ако ще датата да е настъпила само от няколко минути.

Кроум кимна.

— Да, типично за него. Друго няма ли? Някой да е видял нещо, което да ни е от полза?

— Не. Но още е рано. Всеки, видял снощи момиче в бяло да се разхожда с мъж, ще дойде да ни съобщи и тъй като, предполагам, че близо петстотин момичета в бяло са се разхождали снощи с млади мъже, ще има доста работа.

— Е, сър, по-добре да се хващам на работа — рече Кроум. — Закусвалнята и домът на момичето. Ще отида и на двете места. Келси може да дойде с мен.

— А мистър Поаро? — попита полицейският началник.

Стори ми се, че Кроум се подразни, а Келси, който не познаваше Поаро, широко се усмихна.

Фактът, че когато хората виждаха моя приятел за първи път, показваха склонност да го приемат като карикатура, ми беше крайно неприятен.

— Къде е коланът, с който е била удушена? — не се сдържа Кроум. — Мистър Поаро смята, че е важна улика. Предполагам, че ще иска да го види.

— Съвсем не — бързо изрече Поаро. — Грешно сте ме разбрали.

— Нищо няма да научите от него — каза Картър, — не е кожен. Ако беше, можеше да има отпечатъци от пръсти. Просто дебел, плетен, копринен колан. Идеален за целта.

Тръпки ме побиха.

— Е — подкани ни Кроум, — да тръгваме.

Първо отидохме в „Рижата котка“ — обикновена малка закусвалня, разположена на крайбрежната улица. Имаше масички, застлани с оранжеви карирани покривки, и изключително неудобни плетени столове с оранжеви възглавнички. Беше от онези закусвални, в които поднасят сутрин кафе и чай, а на обед само две-три ястия като бъркани яйца, скариди, макарони огретен.

В момента, в който влязохме, сервирането на сутрешното кафе беше в разгара си. Съдържателката припряно ни покани в много разхвърляна задна стаичка.

— Мис… ъ… Мериън? — попита Кроум.

Мис Мериън изблея с висок, нежен и огорчен глас:

— Да, аз съм. Много тъжна история. Много тъжна. Просто ме е страх да си помисля как ще се отрази на работата ни.

Мис Мериън беше слаба четиридесетгодишна жена, с рядка оранжево-червена коса (тя самата поразително приличаше на рижа котка). Нервно сучеше с пръсти многобройните ресни и къдрички, украсяващи служебното й облекло.

— Ще имате наплив — окуражи я Кроум. — Ще видите! Няма да успявате да сервирате чая навреме.

— Ужасно — мис Мериън не се поддаде, — наистина ужасно! Човек неволно губи вяра в хората.

Но въпреки това погледът й светна.

— Какво можете да кажете за убитото момиче, мис Мериън?

— Нищо — рече тя уверено, — абсолютно нищо.

— От колко време работи тук?

— Второ лято.

— Доволна ли бяхте от нея?

— Беше добра сервитьорка, бърза и любезна.

— И хубава, нали? — допълни Поаро.

В погледа, който мис Мериън му хвърли, също се прочете: „Ах, тези чужденци!“

— Беше симпатично, спретнато момиче — издума тя сдържано.

— В колко часа привърши работа снощи? — попита Поаро.

— В осем. Тогава затваряме. Не сервираме вечѐри — не се търсят. До седем, а дори и по-късно сервираме пържени яйца и чай (Поаро потрепера), но най-напрегнато е около шест и половина.

— Спомена ли пред вас как ще прекара вечерта?

— Не, разбира се — засегна се мис Мериън. — Не са ни такива отношенията.

— Някой не мина ли да я вземе?

— Не.

— Както винаги ли изглеждаше? Беше ли възбудена или потисната?

— Не мога да кажа — хладно отговори мис Мериън.

— Колко сервитьорки работят тук?

— Обикновено две и две допълнително от двайсети юли до края на август.

— Но Елизабет Барнард не беше от допълнителните, нали?

— Мис Барнард беше от редовните.

— А другата сервитьорка?

— Мис Хигли? Много мило момиче.

— Бяха ли приятелки с мис Барнард?

— Наистина не зная.

— Може ли да поговорим с нея?

— Сега?

— Ако обичате.

— Ще ви я изпратя. — Мис Мериън стана. — Моля ви, не я задържайте дълго. Сега е часът на сутрешното кафе.

Червенокосата, приличаща на котка мис Мериън, напусна стаята.

— Ах, колко сме изтънчени — забеляза инспектор Келси и имитира предвзетия й говор. „Наистина не зная.“

Пълно момиче, леко задъхано, с тъмна коса, розови бузи и черни, ококорени от вълнение очи, нахълта в стаята.

— Изпраща ме мис Мериън — заяви, като едва си поемаше дъх.

— Мис Хигли?

— Да, аз съм.

— Познавахте ли Елизабет Барнард?

— Ах, да, познавах Бети. Ужас! Просто ужас! Не мога да повярвам! Цяла сутрин разправям на момичетата, че просто не мога да повярвам! „Разбирате ли, момичета — викам им, — колко е невероятно! Бети, Бети Барнард, която от толкова време работи тук, убита! Просто не мога да повярвам.“ Пет-шест пъти се ощипах, да видя няма ли да се събудя. Бети убита! Ами това е — как не разбирате — невъзможно!

— Добре ли познавахте убитото момиче? — попита я Кроум.

— Тя работи тук по-дълго време от мен. Аз постъпих през март, а тя от миналата година. Беше мълчалива, е, така де, не от ония, дето много се смеят и шегуват. Не искам да кажа, че само мълчеше, дори беше забавна понякога, но… е, уж тиха, пък не е тиха, нали разбирате?

Сега си пролича колко изумително търпелив бе Кроум. Като свидетел, пълната мис Хигли можеше направо да влуди човек. Повтаряше и доизясняваше поне по десет пъти всяко изявление. А сведенията, които получихме, бяха крайно оскъдни.

Не била в близки отношения с убитата. Елизабет Барнард, както стана ясно, се смятала за доста над мис Хигли. В работното време се държала много приятелски, но сетне момичетата почти не я виждали. Имала си „приятел“, който работел в бюрото за недвижими имоти „Корт & Брънскил“ близо до гарата. Не, не бил нито мистър Корт, нито Брънскил, а чиновник в бюрото. Не му знаела името, но на външност добре го познавала. Симпатичен, дори много, и винаги превъзходно облечен! Явно, в сърцето си мис Хигли таеше завист. Казано накратко, Елизабет Барнард не доверила на никоя колежка плановете си за въпросната вечер, но според мис Хигли отишла на среща с „приятеля“ си. Била облечена с нова бяла рокля, много сладка и с модерно деколте.

Поговорихме и с другите две момичета, но без резултат. Бети Барнард не споменала нищо за намеренията си и никой в Бексхил не я забелязал вечерта на убийството.