Метаданни
Данни
- Серия
- Еркюл Поаро (13)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The A.B.C. Murders, 1936 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1968 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 37гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- gogo_mir(2012)
Издание:
Библиотека „Лъч“ — избрано
Агата Кристи
Пет малки прасенца
Роман. Първо издание
Превела от английски: Вилиана Данова
Азбучните убийства
Роман. Второ издание
Превели от английски: Радка Лафчиева и Жечка Георгиева
Редактор: Анна Сталева
Художествено оформление: Иван Марков
Рисунка на корица: Фико Фиков
Художесвен редактор: Момчил Колчев
Технически редактор: Гинка Григорова
Коректор: Нора Димитрова
Английска. Първо и второ издание. ЛГ VI. Тематичен № 23/95366/5557–109–89.
Дадена за набор ноември 1988 година. Подписана за печат м. март 1989 година.
Излязла от печат м. април 1989 година. Поръчка №141. Формат 1/16 60/80.
Печатни коли 18,5. Издателски коли 18,5. УИК 22,36. Цена 3,29 лева.
„Народна младеж“ издателство на ЦК на ДКМС
ДП „Георги Димитров“ — София
c/o Jusautor, Sofia. Ч820
© Agatha Christie
Five Little Pigs. Fontana/Collins, 1942
The A.B.C. Murders. Collins, 1936
История
- —Добавяне
Тридесет и втора глава
„Да уловиш лисица“
През следващите няколко дни Поаро беше много зает. Тайнствено изчезваше, говореше едва-едва, мръщеше се сам на себе си и упорито отказваше да задоволи естественото ми в случая любопитство относно гениалното изказване, което според него съм направил.
Не ме покани да го придружа в тайнствените му излизания — нещо, което дълбоко ме възмути.
Но към края на седмицата заяви, че възнамерява да посети Бексхил и ми предложи да отида с него. Излишно е да споменавам, че приех с готовност.
Както се оказа, поканата не се отнасяла само до мен. Членовете на „специалния отряд“ също бяха свикани.
И те като мен бяха дълбоко заинтригувани. Към края на деня поне ми стана ясно в каква посока текат мислите му.
Най-напред посетихме мистър и мисис Барнард и Поаро получи подробни сведения за часа, в който ги посетил Къст, и за това, какво точно бе казал. След това отидохме в хотела, където бил отседнал, и приятелят ми изтръгна от съдържателя точния час на неговото заминаване. Доколкото разбрах, нищо ново не открихме, но Поаро изглеждаше доволен.
После отидохме на плажа, където бил намерен трупът на Бети Барнард. Поаро започна да се върти наоколо и да се взира внимателно в камъчетата. Не виждах голям смисъл в това, тъй като приливът заливаше брега два пъти на ден.
Но от дългото общуване с него бях разбрал, че действията му винаги се диктуват от определена цел, колкото и безсмислена да изглежда тя на пръв поглед.
От плажа ни замъкна до най-близкото възможно за паркиране място. Оттам се запъти към площадчето, където чакаха автобусите от Ийстбърн, преди да напуснат Бексхил. Накрая ни заведе всички в „Рижата котка“ и пълничката Мили Хигли ни сервира блудкав чай. Поаро й направи някакъв сложен комплимент за формата на глезена.
— Краката на англичанките са прекалено слаби. Но вие, мадмоазел, имате безукорен крак. Той има форма, има глезен!
Мили Хигли дълго се кикоти и го помоли да не говори така. Знаела какви били французите.
Поаро не си направи труда да поправи грешката й относно националността му. Само я гледаше с такъв влюбен поглед, че се стреснах.
— Voilá[1] — заяви най-накрая, — свърших си работата в Бексхил. Сега отивам в Ийстбърн. Трябва да уточня един малък въпрос, нищо повече. Не е необходимо всички да ме придружавате. Но да отидем преди това в хотела и да изпием по един коктейл. Този карлтънски чай беше отвратителен.
Докато пиехме коктейлите, Франклин Кларк попита любопитно:
— Мисля, че се досещаме какво целите. Искате да опровергаете онова алиби. Но не мога да разбера защо сте толкова доволен. Предполагам, че не сте се сдобили с ново доказателство.
— Не, не съм.
— Тогава?
— Търпение. Всичко ще се нареди от само себе си, ако има време.
— Във всеки случай изглеждате доста доволен от себе си.
— Досега нищо не противоречи на моята теория.
Лицето му стана сериозно.
— Веднъж моят приятел Хейстингс ми каза, че когато бил малък, играел на някаква игра, наречена Истината. Това е игра, в която на всеки се задават по три въпроса, на двата от които трябва да отговори искрено. На третия въпрос може и да излъже. Въпросите, естествено, са от най-нетактично естество. Но в началото всеки трябва да се закълне, че ще каже истината, цялата истина и само истината.
Той замълча.
— Е, и? — попита Мегън.
— Eh bien, искам да поиграем на тази игра. Само че няма да задам три въпроса. Един е достатъчен. По един на всеки.
— Разбира се — рече Кларк нетърпеливо, — ще отговорим, каквото ни попитате.
— Но аз искам да приемете всичко много по-сериозно. Заклевате ли се, че ще кажете истината?
Той беше толкова сериозен, че другите се стреснаха, изпълниха желанието му и се заклеха.
— Bon[2] — каза Поаро бързо, — да започнем.
— Аз съм готова — заяви Тора Грей.
— Да, но този път няма да е учтиво, ако дамите са първи. Ще започнем с някой друг.
Той се обърна към Франклин Кларк.
— Е, mon cher M. Clarke[3], забелязахте ли какви шапки носят тези години жените в Аскът?
Франклин Кларк го зяпна учудено.
— Това шега ли е?
— Разбира се, че не.
— Сериозно, това ли е вашият въпрос?
— Да.
Кларк се намръщи.
— Е, мосю Поаро, всъщност аз не бях в Аскът, но доколкото можах да видя жените в минаващите за Аскът коли, шапките им тази година са по-смешни от всеки друг път.
— Ексцентрични?
— Много.
Поаро се усмихна и се обърна към Доналд Фрейзър:
— Кога бяхте на почивка тази година?
Този път беше ред на Фрейзър да зяпне от учудване.
— На почивка? Първите две седмици на август.
Той се намръщи. Въпросът явно му напомни за загубата на момичето, което бе обичал.
Поаро обаче не обърна внимание на отговора. Погледна Тора Грей и гласът му се промени, стана напрегнат. Въпросът прозвуча остро и ясно:
— Мадмоазел, в случай че лейди Кларк беше починала, щяхте ли да се омъжите за сър Кармайкъл, ако ви предложеше?
Момичето подскочи.
— Как смеете да ме питате такова нещо! Та това е оскърбително!
— Може би, но вие се заклехте да кажете истината. Eh bien, да или не?
— Сър Кармайкъл беше изключително мил с мен, като че ли му бях дъщеря. И моите чувства към него бяха такива, уважавах го и му бях благодарна.
— Извинете, мадмоазел, вие не отговаряте с „да“ или „не“.
Тя се поколеба.
— Разбира се, отговорът е „не“!
— Благодаря, мадмоазел.
Той се обърна към Мегън Барнард. Лицето й беше бледо. Тя дишаше тежко, като изправена пред божия съд.
Гласът на Поаро изплющя като удар на камшик:
— Мадмоазел, какъв ще бъде резултатът от моя разпит? Искате ли да открия истината или не?
Тя гордо вдигна глава. Бях сигурен какво ще отговори. Знаех вече, че Мегън таи фанатична страст към истината. Отговорът й бе ясен и направо ме изуми.
— Не.
Всички скочиха. Поаро се наведе напред, загледан в изражението й.
— Мадмоазел Мегън — рече, — вие може да не искате истината и въпреки това да я погледнете в лицето.
Той тръгна към вратата, после се сети за нещо и отиде при Мери Драуър:
— Кажи, дете, имаш ли си приятел?
Мери, която досега гледаше всичко с разбиране, изведнъж се сепна и изчерви.
— Мосю Поаро. Аз… не съм съвсем сигурна.
Той се усмихна:
— Alors c’est bien, mon enfant[4]. Хайде, Хейстингс, трябва да отидем в Ийстбърн.
Колата ни чакаше и след малко вече се носехме по крайбрежния път през Певънси към Ийстбърн.
— Има ли смисъл да те попитам нещо, Поаро?
— Не сега. Сам си вади заключения от моите действия.
Отпуснах се назад и потънах в мълчание.
Поаро беше доволен от себе си и си тананикаше. Като минавахме край Певънси, той предложи да разгледаме замъка.
На връщане към колата спряхме до група деца, които пееха някаква песничка с пискливи фалшиви гласчета; по облеклото им личеше, че са скаути.
— Какво пеят, Хейстингс? Не мога да разбера думите.
Вслушах се в припева.
… Да уловим лисица,
да я затворим в клетка
и никога да не я пуснем.
— „Да уловим лисица, да я затворим в клетка и никога да не я пуснем“ — повтори Поаро.
Лицето му стана изведнъж сериозно и съсредоточено.
— Това е ужасно, Хейстингс! — Той помълча. — Ходиш ли на лов за лисици?
— Не. Никога не съм могъл да си позволя. Мисля, че тук не се занимават много с лов.
— Странен спорт. Дебнене, викове, преследване през ниви, плетове, ровове… лисицата бяга, понякога се връща назад, но кучетата…
— Хрътките!
— … хрътките са по следите й, хващат я и тя умира бързо и ужасно.
— Звучи жестоко, но всъщност…
— На лисицата й харесва? Не говори глупости, приятелю. И все пак по-добре бърза и жестока смърт, отколкото това, което пеят децата. Да бъдеш затворен в клетка завинаги… Не, това е ужасно.
Той поклати глава. После добави с променен глас:
— Утре ще посетя Къст. — И нареди на шофьора: — Назад, към Лондон.
— Няма ли да ходим в Ийстбърн? — възкликнах аз.
— Защо да ходя? Вече знам всичко.