Агата Кристи
Азбучните убийства (27)

Двадесет и седма глава
Донкастърското убийство

Неволно чух последните думи на инспектор Кроум.

Двамата с началника на полицията изглеждаха разтревожени и потиснати.

Полковник Андерсън ни кимна.

— Радвам се, че ви виждам, мосю Поаро — рече вежливо. Явно се досети, че сме дочули забележката на инспектор Кроум. — Ние пак загазихме.

— Поредното азбучно убийство?

— Да. Дръзка работа. Промушил човека с нож в гърба.

— Значи този път с нож…

— Да. Обновява похватите си. Удар по главата, удушаване, сега пък нож. Обича разнообразието, дяволът. Ето медицинската експертиза, ако искате да хвърлите поглед.

И подаде на Поаро един лист.

— Установихте ли самоличността на убития? — попита Поаро. — На пода до краката му имаше „ABC“, така ли?

— Да. Този път ABC сбърка, но от това не ни става по-леко. Убитият се казва Ърлсфилд^[1], Джордж Ърлсфилд. Професия — бръснар.

— Интересно! — отбеляза Поаро.

— Може би е прескочил една буква — предположи полковникът.

Приятелят ми поклати глава, изпълнен със съмнение.

— Да разпитаме ли другия свидетел? — попита Кроум. — Бърза да се прибере.

— Да, нека продължим.

Въведоха мъж на средна възраст, който напомняше Жабока от „Алиса в страната на чудесата“. От възбуда гласът му беше изтънял.

— Това е най-поразяващото събитие в моя живот — изписука той. — Аз имам слабо сърце и това можеше да ми струва живота.

— Вашето име, моля? — каза инспекторът.

— Даунс. Роджър Емануел Даунс.

— Професия?

— Учител съм в мъжкото училище в Хайфилд.

— А сега, мистър Даунс, разкажете какво се случи.

— Ще ви го разправя съвсем накратко, господа. Когато филмът свърши, станах от мястото си. Столът от лявата ми страна беше празен, но на следващия седеше някакъв мъж, явно заспал. Не можех да мина, тъй като краката му бяха протегнати напред. Помолих го да ми направи път. Той не помръдна и аз повторих молбата си на… ъ… малко по-висок глас. Той пак не отговори. Тогава го разтърсих за рамото, за да го събудя. Тялото му се изхлузи надолу и разбрах, че или е в безсъзнание, или е сериозно болен. Тогава извиках: „На един господин тук му е прилошало. Доведете разпоредителя.“ Разпоредителят дойде. Когато дръпнах ръката си от рамото на седналия, видях, че е мокра и червена… И проумях, че е бил заклан. В същия миг разпоредителят забеляза справочника „ABC“… Уверявам ви, господа, ударът беше ужасен! Можеше всичко да се случи! От години страдам от болно сърце…

Полковник Андерсън гледаше мистър Даунс с любопитство.

— Имали сте голям късмет.

— И аз съм на това мнение, сър. Не получих дори сърцебиене!

— Не ме разбирате, мистър Даунс. Казвате, че сте седели през две места от убития?

— Всъщност отначало бях седнал до него, но после се преместих, за да съм зад празно място.

— Вие сте висок колкото него, горе-долу с подобна фигура и също с вълнен шал около врата, нали?

— Не виждам… — започна мистър Даунс надуто.

— Обяснявам ви, господине — рече полковник Андерсън, — в какво е бил късметът ви. По някакъв начин, докато ви е следил, убиецът се е объркал. Спрял се е по грешка на друг гръб. Главата си давам, мистър Даунс, че ножът е бил предназначен за вас!

Колкото и героично да бе понесло сърцето на мистър Даунс предишните изпитания, този път не издържа. Той се свлече на един стол, задъха се, а лицето му пламна моравочервено.

— Вода — изпъшка, — вода…

Подадоха му чаша. Той преглътна няколко пъти и постепенно си възвърна нормалния цвят.

— Аз? Но защо аз?

— Изглежда, е така — каза Кроум. — Всъщност това е единственото обяснение.

— Искате да кажете, че тоя човек… тоя… тоя демон… тоя кръвожаден луд, е преследвал мен и е чакал сгоден случай.

— Точно това е мисълта ми.

— Но, за бога, защо аз? — попита изуменият учител.

Инспектор Кроум се пребори с изкушението да каже: „Защо не?“, и вместо това отговори:

— Страхувам се, че не можем да очакваме от един луд да обясни действията си.

— Господи, смили се над мен — гласът му премина в шепот.

Той стана. Изведнъж се превърна в сломен старец.

— Ако не ви трябвам повече, господа, бих си отишъл. Аз… не се чувствувам много добре.

— Да, да, разбира се, мистър Даунс. Ще изпратя с вас един полицай, да не ви се случи нещо.

— Не, не, благодаря. Не е необходимо.

— Все пак нека го придружат — намусено заповяда полковник Андерсън.

Той извърна поглед към инспектора и му зададе някакъв безмълвен въпрос. Беше му отговорено със също така неуловимо кимване.

Мистър Даунс си излезе разтреперан.

— Той не се и досети — отбеляза полковникът. — Може да станат двама.

— Да, сър. Инспектор Райс се разпореди вече. Къщата ще бъде поставена под наблюдение.

— Вие смятате — обърна се към тях Поаро, — че когато ABC осъзнае грешката си, ще опита пак?

Андерсън кимна.

— Не е изключено. Този ABC, изглежда, е много методичен. Ще се разстрои, ако нещата не вървят по план.

Поаро кимна замислено.

— Жалко, че му нямаме описанието — отсече раздразнено полковникът. — Още сме в пълно неведение.

— Може и да научим как изглежда — подхвърли Поаро.

— Мислите ли? Да, възможно е. Дявол да ги вземе, нямат ли очи да гледат?

— Имайте търпение.

— Изглеждате много уверен, мосю Поаро. Да не би да имате основание за подобен оптимизъм?

— Да, полковник Андерсън. Досега убиецът не е правил грешка, но в най-скоро време ще я извърши.

— Ако това е единственото ви основание… — започна началникът на полицията и изсумтя презрително, но го прекъснаха.

— Дошъл е мистър Бол от „Черният лебед“ с някаква млада дама, сър. Твърди, че има да съобщи нещо, което ще ви помогне.

— Доведете ги. Всичко, което може да ни помогне, е добре дошло.

Мистър Бол от „Черният лебед“ беше едър, тромав, бавно мислещ и мощно лъхащ на бира. Придружаваше го пълна млада жена с ококорени очи, явно в състояние на силна възбуда.

— Надявам се, че не се натрапвам и не губя скъпоценното ви време — бавно изрече мистър Бол с нисък глас. — Но това момиче, Мери, твърди, че има да ви каже нещо важно.

Мери се изкиска нерешително.

— Хайде, момичето ми, довери ни какво има — окуражи я Андерсън. — Как се казваш?

— Мери, сър, Мери Страуд.

— Е, Мери, говори.

Мери обърна ококорените си очи към своя господар.

— Тя разнася топлата вода по спалните — притече й се на помощ мистър Бол. — В момента при нас са отседнали пет-шест души. Някои са дошли заради надбягванията, а други по работа.

— Да, да — нетърпеливо го насърчи Андерсън.

— Хайде, момиче — рече мистър Бол, — не се страхувай, разкажи всичко!

Задъхано, Мери започна:

— Почуках на вратата и не ми отговориха. Да знаех, че господинът е вътре, нямаше да вляза, освен ако сам не ме поканеше, но той не се обади, аз влязох и го видях да си мие ръцете.

Тя млъкна и си пое дълбоко дъх.

— Продължавай, момичето ми — поощри я Андерсън.

Мери погледна отново господаря си и като че ли вдъхновена от бавното му кимване, продължи:

— „Нося ви топлата вода, сър — рекох. — Почуках, но не ме чухте“. А той: „Ама измих се със студена“. Тогава, естествено, погледнах към умивалника и — о, боже! — водата беше червена!

— Червена? — рязко попита Андерсън.

Бол се намеси:

— Съблякъл си сакото и държал ръкава, а той бил целият мокър, нали така, моето момиче?

— Да, сър, точно така.

После продължи:

— А лицето му, сър, изглеждаше особено, много особено. Направо ме изплаши.

— Кога беше това? — остро попита Андерсън.

— Около пет и четвърт, доколкото си спомням.

— Преди близо три часа — отсече Андерсън. — Защо не дойде веднага?

— Аз самият научих късно — отвърна Бол. — Едва когато чухме, че е станало друго убийство. Тогава момичето изпищя, че това в умивалника може да е било кръв, аз я попитах какви ги говори и тя ми обясни. Е, прозвуча ми подозрително и лично се качих горе. В стаята нямаше никой. Поразпитах тук-там и едно от момичетата в двора каза, че видяло някакъв да се измъква оттам. По описанието разбрах, че е той. Тогава рекох на жената, че Мери трябва да дойде в полицията. На Мери хич не й хареса тая работа, ама я успокоих, че ще дойда с нея.

Инспектор Кроум взе един лист.

— Опишете човека. Колкото може по-бързо. Няма време за губене.

— Среден ръст — прецени го Мери, — прегърбен и носеше очила.

— Дрехите му?

— Тъмен костюм и мека шапка. Доста опърпан.

Не можа да посочи нищо повече от това.

Инспектор Кроум не настоя. Скоро телефоните заработиха, но нито той, нито началникът на полицията хранеха големи надежди.

Само установиха, че когато се измъквал през двора, не носел нито чанта, нито куфар.

— Това може да ни бъде от полза — отбеляза Кроум.

Изпратиха незабавно двама души в „Черният лебед“, придружени от мистър Бол, надул се от гордост, и от разплаканата Мери. Сержантът се върна десет минути по-късно.

— Донесох регистрационния дневник на хотела, сър. Ето подписа му.

Струпахме се около него. Почеркът беше ситен и сбит, трудно се разчиташе.

— A B Кейс или Каш? — чудеше се началникът на полицията.

— ABC — рече Кроум многозначително.

— А какво става с багажа? — попита Андерсън.

— Един голям куфар, сър, пълен с малки картонени кутии.

— Кутии ли? Какво има в тях?

— Чорапи, сър. Копринени чорапи.

Кроум се обърна към Поаро:

— Поздравявам ви. Вашата хипотеза излезе вярна.