Агата Кристи
Азбучните убийства (24)

Двадесет и четвърта глава
(Не от капитан Хейстингс)

Мистър Лидбетър изруга тихо, когато съседът му се препъна, докато минаваше неловко покрай него, изтърва шапката си върху предното място и се наведе да я вземе.

И успя да направи всичко това тъкмо в кулминационния момент на филма „Нито едно врабче“, вълнуващата драма, напрегнато преливаща от чувства, красота и филмови звезди, която мистър Лидбетър бе очаквал с нетърпение цяла седмица.

Златокосата героиня в изпълнение на Катрин Роял (според мистър Лидбетър най-великата актриса в света) точно в този миг изразяваше възмущението си: „Никога! По-скоро ще умра от глад! Но аз няма да гладувам. Запомнете тези думи: нито едно врабче няма да падне…“

Мистър Лидбетър раздразнено обърна глава. Ама че хора! Защо, дявол да го вземе, не изчакат края на филма? Как могат да напускат в такъв покъртителен момент!

Впрочем по-добре. Досадният господин вече си излезе. Сега никой не пречеше на мистър Лидбетър да гледа как Катрин Роял стои до прозореца в къщата на Ван Шрайнер в Ню Йорк.

Ето че се качва във влака с детето на ръце… Колко са интересни влаковете в Америка, съвсем различни от английските.

Сега пък отново се появява Стив в планинската хижа…

Филмът приближава емоционалния си, почти екзалтиран край.

Мистър Лидбетър доволно въздъхна, когато лампите светнаха, и бавно се изправи, като присвиваше очи. Никога не бързаше да напусне киното. Бяха му необходими няколко минути, за да се върне към прозаичната действителност на сивото ежедневие.

Огледа се. Нямаше много хора този следобед. Естествено, всички бяха на надбягванията. Мистър Лидбетър не одобряваше нито надбягванията, нито пиенето, нито картите, нито пушенето. Това му даваше възможност да хвърли всичката си енергия в киното.

Хората бързаха към изхода. Мистър Лидбетър се приготви да ги последва. Човекът пред него спеше, отпуснат като чувал на стола си. Мистър Лидбетър се възмути при мисълта, че някой може да заспи на филм като „Нито едно врабче“.

Някакъв мъж раздразнено се обърна към спящия, чиито крака препречваха пътя му:

— Извинете, сър.

Мистър Лидбетър стигна до изхода и се обърна назад.

Беше настъпило някакво раздвижване. Разпоредител… група хора… Може би онзи не е заспал, а е мъртвопиян…

Той се поколеба и излезе. Така пропусна най-голямата сензация на деня, по-голяма дори от тази, че състезанието спечели конят Нот Хаф.

Разпоредителят каза:

— Мисля, че сте прав, сър. Той е болен. Но какво има, сър? Този, към когото се обърна, изпищя, отдръпна ръката си и втренчи поглед в червеното лепкаво петно:

— Кръв…

Разпоредителят извика сподавено. Погледът му се спря върху ъгълчето на жълтата книга, която се подаваше изпод стола.

— Боже мой! — каза той. — Та това е „ABC“, дявол да го вземе!