Агата Кристи
Азбучните убийства (23)

Двадесет и трета глава
11 септември. Донкастър

Донкастър.

Мисля, че ще помня този единайсети септември, докато съм жив.

Наистина, щом се спомене „Сейнт Леджър“, веднага правя връзка не с конни състезания, а с убийство. Когато си спомням настроенията, обзели ме тогава, най-ясно изпъква болезненото чувство за безпомощност. Всички бяхме там — Поаро, аз, Кларк, Фрейзър, Мегън Барнард, Тора Грей и Мери Драуър. Но в края на краищата какво можехме да направим?

Разчитахме на празна надежда — на случайността да разпознаем в тълпа от хиляди души лице и фигура, бегло видени преди един, два или три месеца.

Всъщност шансът беше още по-малък. От всички нас единственият, който можеше да го познае, бе Тора Грей.

Като последица от силното напрежение нещо бе изчезнало от нейното спокойствие. От сдържаното й, уверено държане не беше останало и следа. Тя седеше, кършеше ръце, почти плачеше и несвързано молеше Поаро:

— Аз изобщо не го погледнах… Защо, боже мой? Каква глупачка съм била. Вие всички разчитате на мен, а аз ще ви проваля. Защото, дори да го видя отново, може да не го позная. Много лоша физиономистка съм.

Поаро, каквото и да ми беше говорил, както и да бе критикувал момичето, сега бе самата любезност, мил до безкрайност. Направи ми впечатление, че не беше по-безразличен от мен към изпадналата в отчаяние красива жена.

Той нежно я потупа по рамото.

— Хайде, малката, само без истерия. Не можем да си го позволим. Разбира се, че ще го познаете, ако го видите.

— Откъде знаете?

— Съдя по много неща. Едното е, че след черното идва червено.

— Какво искаш да кажеш, Поаро? — попитах аз.

— Говоря на езика на комарджиите. На рулетка може да се случи дълго време да печели само черно, но рано или късно ще дойде ред на червеното. Така е по теорията на вероятностите.

— Искаш да кажеш, че късметът се обръща?

— Точно така, Хейстингс. И в такива случаи на играча (а също и на убиеца, който в края на краищата е само висш тип играч, тъй като залага не парите, а живота си) му липсва далновидност. Понеже е печелил досега, той мисли, че ще продължи да печели, не може да се откъсне от масата в подходящия момент, когато джобовете му са пълни. Така и убиецът, който е успял веднъж, не може да допусне, че ще претърпи провал. Той приписва целия успех на себе си. Но аз ви казвам, приятели, че колкото и грижливо да е обмислено едно убийство, то не може да успее без късмет!

— Не отивате ли твърде далеч в разсъжденията си? — възрази Франклин Кларк.

Поаро оживено жестикулираше.

— Не, не! Шансът, ако искате да знаете, е еднакъв, но той трябва да е на ваша страна. Помислете само. Можеше да стане така, че някой да влезе в магазина на мисис Ашър тъкмо когато убиецът е излизал. Същият човек можеше да се сети да погледне зад тезгяха, да види убитата жена, и или да хване престъпника на място, или да го опише така подробно на полицията, че да го арестуваме за часове.

— Да, разбира се, възможно е — призна Кларк. — Тогава цялата работа се свежда до това, че убиецът трябва да се осланя на късмета си.

— Точно така. Убиецът е вид комарджия и като всички комарджии не знае кога да спре. Мнението му за собствените способности нараства с всяко ново престъпление. Той има нарушено чувство за мярка, не си казва: „Аз бях умен и имах късмет!“, а само: „Аз бях умен!“, става все по-самонадеян и тогава, mes amis^[1], рулетката се завърта, спира и крупието извиква: „Rouge“^[2].

— Мислите ли, че така ще стане и сега? — попита Мегън и смръщи вежди.

— Рано или късно трябва да стане. Досега късметът бе на негова страна, но вече трябва да се обърне към нас. И аз мисля, че вече се обърна. Чорапите са началото. Отсега нататък всичко ще тръгне зле за него. И той ще започне да прави грешки.

— Струва ми се, че само ни окуражавате — рече Франклин Кларк. — Вярно, имаме нужда. Още щом се събудих, чувство за безпомощност парализира духа ми.

— Съмнявам се, че ще постигнем нещо — обади се Доналд Фрейзър.

Мегън го сразя:

— Не бъде пораженец, Дон.

Мери Драуър се изчерви:

— Според мен човек никога не знае. Убиецът се намира в града, в който сме и ние, и нищо чудно да го срещнем.

Аз добавих нервно:

— Стига само да съумеем да се възползуваме от обстоятелствата.

— Не забравяй, Хейстингс, че полицията прави всичко, което е по силите. Навсякъде сноват цивилни полицаи. Добрият инспектор Кроум може и да дразни с държането си, но е много способен, полковник Андерсън също. Полицейският началник е човек на действието. Взели са мерки градът и състезанията да бъдат наблюдавани. Навсякъде ще има преоблечени полицаи. Освен това кампанията в пресата. Обществеността е предупредена.

Доналд Фрейзър поклати глава:

— Според мен убиецът изобщо няма да направи опит. Би било лудост от негова страна.

— За нещастие — рече Кларк сухо — той наистина е луд! Как мислите, мосю Поаро? Ще се откаже ли, или ще опита още веднъж?

— По мое мнение манията тъй го е обзела, че трябва да изпълни обещанието си! Противното би означавало, да се признае за победен, а неговият болезнен егоцентризъм не би му позволил. Смея да твърдя, че това е мнението и на доктор Томсън. Надеждата ни е да го заловим при опита да го извърши.

Доналд отново поклати глава:

— Той ще бъде много предпазлив.

Поаро погледна часовника си. Разбрахме намека. Бяхме се споразумели да дебнем цял ден: сутринта да обиколим колкото може повече улици, а следобед да се навъртаме около най-оживените места на състезанията.

Имах предвид всички ние, но що се отнася до мен, това бдение нямаше да бъде от голяма полза, тъй като не бях виждал ABC. Въпреки това, понеже идеята бе да се разделим, за да обходим по-голямо пространство, предложих да придружа една от дамите.

Поаро се съгласи, но ми се стори, че намигна насмешливо.

Момичетата излязоха да си вземат шапките. Доналд Фрейзър стоеше до прозореца и зяпаше замислено навън. Франклин Кларк го погледна, но явно реши, че е прекалено погълнат от мислите си, за да го изслуша, понижи глас и се обърна към Поаро:

— Вижте, мосю Поаро. Вие бяхте в Кърстън и видяхте снаха ми. Да ви е казала… или намекнала… искам да кажа… спомена ли изобщо…?

Той млъкна объркано.

Поаро отговори с такава невинна физиономия, че събуди подозрението ми:

— Comment^[3]? Дали снаха ви е казала, намекнала или споменала — какво?

Франклин Кларк силно се изчерви.

— Може би ще си помислите, че не е време да се натрапвам с лични проблеми…

— Du tout!

— Но искам да няма недоизказани неща.

— Чудесно намерение.

Този път и Кларк започна да подозира, че зад любезната маска Поаро скрито се забавлява. Той продължи, като се запъваше:

— Снаха ми е много добра жена. Винаги много съм я обичал… но дълго време беше болна… при това от такава болест — непрекъснато я тъпчеха с опиати… в това състояние човек започва да си въобразява някои неща!

— Тоест?

Този път нямаше съмнение — в очите на Поаро играеше насмешливо пламъче. Но Франклин Кларк, погълнат от дипломатичното си изказване, не го забеляза.

— Става дума за Тора — мис Грей.

— За мис Грей ли говорите? — В тона на Поаро звучеше наивно учудване.

— Да. Лейди Кларк си е втълпила някои работи. Вие сам виждате, че Тора — мис Грей, е доста хубаво момиче…

— Може би — призна Поаро.

— А жените, дори и най-добрите, са малко злобни към другите жени. Тора беше безценен помощник на брат ми; той винаги казваше, че е най-добрата секретарка, която е имал, а беше и много привързан към нея. Но отношенията им бяха открити и порядъчни. Искам да кажа, че Тора не е от онези момичета…

— Така ли? — рече Поаро насърчително.

— Но снаха ми си беше внушила, че трябва да… ревнува. Не го показваше, но след смъртта на Кар, когато стана въпрос мис Грей да остане, Шарлота категорично отказа. Вярно, това отчасти се дължи на болестта и морфина и, както казва сестра Капстик, не бива да обвиняваме Шарлота, задето си е втълпила…

Той млъкна.

— Продължавайте.

— Искам да разберете, мосю Поаро, че между тях не е имало нищо такова… Само фантазии на болна жена. Ето, погледнете — той порови из джоба си, — това писмо получих от брат си, когато бях в Малая. Искам да го прочетете, защото то ясно показва какви са били отношенията им.

Поаро взе писмото. Франклин застана зад него и зачете на глас:

— „… тук всичко е, както винаги. Намериха начин отчасти да облекчават болките на Шарлота. За съжаление не мога да ти пиша нищо повече. Може би си спомняш Тора Грей? Много мило момиче и голяма утеха за мен. Не зная какво бих правил без нея в тия лоши времена. Съчувствието и интересът й към мен са неизчерпаеми. Има изтънчен вкус, нюх за красивото и споделя моята страст към китайското изкуство. Наистина имах късмет, че я открих. Дори дъщеря не би била по-мила и отзивчива. Животът й е бил труден и не винаги щастлив, но се радвам, че тук намери дом и искрена привързаност.“

— Виждате ли — продължи Франклин, — такова е било отношението на брат ми към нея. Имал я като дъщеря. Несправедливо е, че веднага след неговата смърт жена му направо я изгони от къщата! Жените наистина са злобни, мосю Поаро.

— Не забравяйте, че снаха ви е много болна.

— Знам. Непрекъснато си го повтарям. Човек не бива да я осъжда. Но въпреки това реших да ви покажа писмото. Не искам да оставате с грешно впечатление за Тора от това, което лейди Кларк ви е наприказвала.

Поаро му върна писмото.

— Уверявам ви — рече с усмивка, — че никога не си съставям впечатление за някого по чужди думи. Сам си изработвам мненията.

— Е — каза Кларк и прибра писмото, — все пак се радвам, че ви го показах. Ето ги и момичетата. Трябва да тръгваме.

В момента, в който излизахме от стаята, Поаро ме повика обратно.

— Твърдо ли си решил да участвуваш в експедицията, Хейстингс?

— Да. Няма да се чувствувам добре, ако бездействувам.

— Освен дейност на тялото съществува и дейност на ума, Хейстингс.

— В тази област си по-добър от мен.

— Безспорно. Прав ли съм, като предполагам, че искаш да кавалерствуваш на една от дамите?

— Прав си.

— И коя по-точно ще бъде удостоена с твоята компания?

— Ъ… не съм мислил още.

— Какво ще кажеш за мис Барнард?

— Тя е прекалено независима — възпротивих се.

— Мис Грей?

— Да. По-добре тя.

— Намирам, Хейстингс, че си изключителен, макар и прозрачен, лъжец! Още от самото начало беше решил да бъдеш с русия ангел.

— Стига, Поаро!

— Съжалявам, че трябва да осуетя плановете ти, но се налага да те помоля да придружиш друга дама.

— Е, добре. Виждам, че имаш слабост към милото дете.

— Ще придружаваш Мери Драуър и, моля те, не я изпускай от поглед.

— Но защо, Поаро?

— Защото, скъпи приятелю, името й започва с D. Не бива да поемаме никакви рискове.

Искането му беше основателно. В първия миг ми се стори, че преувеличава, но после осъзнах, че ако ABC изпитва фанатична омраза към Поаро, той по всяка вероятност следи всяко негово движение. В такъв случай с убийството на Мери Драуър можеше да му нанесе съкрушителен удар.

Обещах да не се отделям от подопечната си.

Когато тръгнах, Поаро седеше в креслото до прозореца.

Пред него имаше малка рулетка. Той я завъртя и в момента, в който излизах, извика подире ми:

— Rouge! Това е добро предзнаменование, Хейстингс. Късметът се обръща!