Агата Кристи
Азбучните убийства (18)

Осемнадесета глава
Поаро произнася реч

Франклин Кларк пристигна в три часа на следващия ден и пристъпи направо към въпроса, без заобикалки.

— Мосю Поаро — каза той, — не съм доволен.

— Така ли, мистър Кларк?

— Не се съмнявам, че Кроум е много способен полицай, но ме дразни. Този негов маниер, като че ли знае всичко! Намекнах някои неща на вашия приятел Хейстингс, когато беше в Кърстън, но трябваше да уреждам работите на брат си и не можах да се освободя по-рано. Искам да кажа, мосю Поаро, че не бива да се бавим…

— И Хейстингс все това повтаря.

— … а да вървим право напред. Трябва да сме готови за следващото убийство.

— Значи смятате, че ще има още убийства?

— А вие не смятате ли?

— Разбира се.

— Тогава всичко е ясно. Искам да организирам нещо.

— По-точно?

— Предлагам, мосю Поаро, нещо като специален отряд под ваше предводителство, съставен от приятелите и роднините на убитите.

— Une bonne idée^[1].

— Радвам се, че одобрявате. Мисля, че с общи усилия можем да постигнем нещо. Освен това, когато дойде следващото предупреждение и отидем… не твърдя със сигурност, но може да познаем някой, който е бил на едно от предишните местопрестъпления.

— Разбирам мисълта ви и я одобрявам, но не забравяйте, мистър Кларк, че роднините и приятелите на другите жертви не са от вашия кръг. Те работят и макар че може да им дадат кратък отпуск…

Франклин Кларк го прекъсна:

— Точно така. Само аз съм в състояние да финансирам мероприятието. Не че съм толкова добре материално, но брат ми умря богат и по всяка вероятност всичко ще остане на мен. Както вече казах, предлагам да се образува специална група, чиито членове ще получат редовните си заплати и отделно за разноските.

— Кои предлагате да влязат в групата?

— Мислил съм и по този въпрос. Дори писах на мис Мегън Барнард и това е отчасти нейна идея. Предлагам себе си, мис Барнард, мистър Доналд Фрейзър, който е бил сгоден за момичето. Освен това жената от Андоувър има племенница; мис Барнард знае адреса й. Не мисля, че мъжът й ще ни бъде от полза; доколкото разбрах, той обикновено е пиян. Мисля също, че Барнардови — бащата и майката — са доста стари за такова начинание.

— Някой друг?

— И… ъ… мис Грей.

Произнасяйки името й, той се изчерви леко.

— О! Мис Грей?

Никой не умее като Поаро да вложи в две думи толкова ирония. Като че от плещите на Франклин Кларк паднаха тридесет и пет години. Той изведнъж заприлича на срамежлив ученик.

— Да, виждате ли, мис Грей работи при брат ми повече от две години. Тя познава мястото, хората и всичко наоколо. Лично мен ме нямаше около година и половина.

Поаро го съжали и промени темата.

— Бяхте на Изток? В Китай?

— Имах нещо като поръчение да купувам предмети за колекцията на брат ми.

— Трябва да е било много интересно. Eh bien, мистър Кларк, много ми харесва вашата идея. Тъкмо вчера казах на Хейстингс, че е нужно сближаване на засегнатите. Необходимо е да се разказват спомени, да се съпоставят факти, enfin^[2], да се обсъдят нещата основно, да се говори, говори и пак да се говори. Просветлението може да дойде от някоя съвсем невинна фраза.

Няколко дни по-късно „Специалният отряд“ се събра в квартирата на Поаро.

Докато седяха и послушно гледаха Поаро, заел място като главнокомандуващ начело на масата, аз ги оглеждах и затвърдявах първоначалните си впечатления.

И трите момичета бяха много интересни — изключителната красота на русата Тора Грей, напрегнатият израз на чернокосата Мегън Барнард, с нейната странна индианска неподвижност на лицето, и симпатичната, с умен поглед Мери Драуър, скромно облечена в черен костюм. Двамата мъже — едрият, загорял и приказлив Франклин Кларк и сдържаният, необщителен Доналд Фрейзър — странно си контрастираха.

Поаро, разбира се, не устоя да не използува случая и да не произнесе малка реч.

— Mesdames et Messieurs^[3], знаете защо сме се събрали. Полицията прави всичко възможно, за да издири престъпника. Аз също — по свой начин. Но, струва ми се, че съюз на тези, които лично са засегнати (и които лично са познавали жертвите), може да постигне резултати, недостъпни за едно официално разследване.

Станаха три убийства — на стара жена, младо момиче и възрастен мъж. Само едно нещо свързва тези трима — убити са от един и същ човек. Това значи, че един и същ човек е присъствувал на три различни места и неминуемо е бил видян от голям брой хора. Това, че той е луд в напреднал стадий на болестта, се разбира от само себе си. Също така е сигурно, че външността и държането му не издават признаци на лудост. Този човек (и макар да казвам той, запомнете, че може да бъде и жена) притежава присъщата на душевно болните хитрост. Той е успял напълно да заличи всички следи. Полицията има някакви смътни представи, но няма основа, върху която да започне да действува.

Въпреки това трябва да съществуват следи, които не са смътни, а напълно определени. Да вземем например един конкретен факт: в случая Бексхил той не може да е пристигнал там в полунощ и да е намерил на плажа младо момиче, чието име да започва с „B“…

— Трябва ли да разискваме това?

Беше Доналд Фрейзър и думите му се изтръгнаха от него с вътрешна болка.

— Трябва да разнищим всичко, мосю — обърна се Поаро към него. — Вие сте тук не за да пестите чувствата си, като избягвате подробностите, а дори, ако стане необходимо, да се измъчвате, като разглеждаме случая au fond^[4]. Така че, както казах, не случаят е помогнал на ABC да избере Бети Барнард за своя жертва. Изборът е съзнателен, а следователно и предварително обмислян. Това означава, че той разузнава обстановката. Има дребни факти, за които се е осведомявал — най-удобния час за извършване на убийството в Андоувър, mise en scène^[5] в Бексхил, навиците на сър Кармайкъл Кларк в Кърстън. Аз категорично не вярвам, че липсва и най-малка следа, най-леко загатване, които да ни помогнат да установим самоличността му. Предполагам, че някой от вас, а нищо чудно и всички вие знаете нещо, което не знаете, че го знаете.

Рано или късно от общуването помежду ви нещо ще се изясни и ще придобие значение, за което сега не можем и да сънуваме. Това е като игра на кубчета с картинки — всеки може да притежава детайл на пръв поглед без значение, но който, сложен на мястото си, ще покаже част от цялата картина.

— Думи — каза Мегън Барнард.

— А? — Поаро я погледна въпросително.

— Това са само думи без значение.

Тя говореше с напрегнатата съсредоточеност, която вече свързвах с нейната личност.

— Думите, мадмоазел, са външната обвивка на мислите.

— Аз мисля, че това, което каза мосю Поаро, е разумно — обади се Мери Драуър. — Убедена съм, че е така. Често човек вижда по-ясно нещата, когато ги изказва. Понякога се оформят мисли, без да си осъзнал това. Разговорите — по един или друг начин — водят до много неща.

— Ако поговорката, че колкото по-малко се говори, толкова по-добре, е вярна, тогава се нуждаем точно от обратното — каза Франклин Кларк.

— Какво мислите, мистър Фрейзър?

— Съмнявам се в практическото приложение на това, което казахте, мосю Поаро.

— А вие, Тора? — попита Кларк.

— Мисля, че обсъждането винаги е резултатно.

— Да предположим, че всеки си припомни времето непосредствено преди убийството. Може би ще започнете вие, мистър Кларк?

— Момент… Сутринта излязох с лодка в морето. Хванах осем скумрии. Беше много приятно в залива. Обядвах вкъщи. Спомням си, че беше задушено овнешко с картофи. Спах в плетената люлка. После пих чай. Написах няколко писма, но изтървах пощата и отидох в Пейнтън да ги пусна оттам. След това вечерях и — не се срамувам да си призная, препрочетох една книга от Незбит, която много обичах като малък. След това иззвъня телефонът…

— Достатъчно. Сега помислете, мистър Кларк, не срещнахте ли някого сутринта по пътя за морето?

— Много хора.

— Можете ли да си спомните нещо за тях?

— В момента абсолютно нищо.

— Сигурен ли сте?

— Е… спомням си дебела жена, облечена в раирана копринена рокля. Държеше две деца за ръце… двама мъже с фокстериер, хвърляха му различни предмети и го караха да им ги носи… а, да, едно момиче със златиста коса, което се къпеше и пищеше… интересно как нещата прииждат в паметта… като при проявяване на снимка…

— Вие сте добър източник на сведения. Сега, по-късно през деня — градината, отиването до пощата…

— Градинарят поливаше… Отиването до пощата? За малко не сгазих една велосипедистка — глупава жена, която се разправяше с някакъв приятел. Боя се, че това е всичко.

Поаро се обърна към Тора Грей:

— А вие, мис Грей?

Тора отговори с ясния си категоричен глас:

— Двамата със сър Кармайкъл се занимавахме сутринта с кореспонденцията… давах нареждания на прислужницата. Следобед писах писма и бродирах. Трудно ми е да си спомня всичко. Беше съвсем обикновен ден. Легнах си рано.

За мое учудване Поаро не й зададе други въпроси.

— Мис Барнард, можете ли да си спомните кога видяхте сестра си за последен път?

— Беше около две седмици преди смъртта й. Прибрах се у дома за събота и неделя. Времето беше хубаво. Ходихме на плувния басейн в Хейстингс.

— За какво си говорихте?

— Дадох й някои съвети — отговори Мегън.

— И какво още? Тя какво ви рече?

Момичето сбърчи лице, напрягайки паметта си.

— Говореше, че не й стигат парите… разправяше за някаква шапка и за две-три летни рокли, които си купила. И малко за Дон… Каза също, че не обичала Мили Хигли — другата сервитьорка… И се смяхме на Мериън — собственицата на закусвалнята… Друго не си спомням.

— Не спомена ли някой мъж, простете ми, мистър Фрейзър, с когото има среща?

— Не говореше с мен такива неща — сухо издума Мегън.

Поаро се обърна към червенокосия мъж с решителна брадичка.

— Мистър Фрейзър, искам да си припомните миналото. Вие казахте, че през фаталната вечер сте чакали пред закусвалнята. Първоначалното ви намерение било да видите кога ще излезе Бети Барнард. Можете ли да си спомните дали забелязахте някого, докато чакахте?

— Много хора минаваха. Не мога да си спомня никого.

— Извинете, но опитвате ли се изобщо? Колкото и да е заето съзнанието, очите автоматично забелязват — несъзнателно, но точно…

Младият мъж повтори упорито:

— Не си спомням.

Поаро въздъхна и се обърна към Мери Драуър:

— Предполагам, че си пишехте с леля си?

— О, да, сър.

— Кога получихте последното писмо?

Мери се замисли:

— Два дена преди убийството, сър.

— Какво пишеше?

— Пишеше, че старият дявол пак се навърта наоколо, а тя му цапнала един по ухото, извинете за израза, сър, че ме очаква в сряда (това е почивният ми ден) и че ще отидем на кино. Щеше да е рожденият ми ден, сър.

Нещо, може би мисълта за малкото тържество, извика сълзи в очите на Мери. Но тя ги преглътна, а след това се извини.

— Простете ми, сър. Знам, че от сълзите полза няма. Просто мисълта… как двете очаквахме нашия празник… ме разстрои, сър.

— Много добре разбирам какво чувствувате — обади се Франклин Кларк. — Човек винаги се трогва от дреболии, като почерпка или подарък, от нещо мило и непринудено. Спомням си, веднъж видях прегазена жена. Тя току-що си беше купила нови обувки. Лежеше простряна, а до нея разпръснатият пакет, от който се подаваха нелепи обущета на висок ток. Това ме потресе — изглеждаше толкова трогателно.

Мегън каза с неочаквана разгорещеност:

— Това е вярно. Същото се случи и след смъртта на Бети. Мама купила някакви чорапи — същия ден. Горката беше така разстроена. Намерих я да плаче над тях. Непрекъснато повтаряше: „Купих ги за Бети, купих ги за Бети, а тя дори не ги видя“.

Нейният глас също потрепера. Тя се наведе и погледна Франклин Кларк право в очите. Между тях се породи внезапна симпатия, нещастието сякаш ги сближи.

— Разбирам ви — рече той. — Най-мъчителни са тия спомени.

Доналд Фрейзър се размърда неловко.

Тора Грей смени темата.

— Няма ли да съставим някакъв план занапред? — попита тя.

— Разбира се — Франклин Кларк се върна към нормалното си държане. — Мисля, че когато дойде моментът, т.е. когато пристигне четвъртото писмо, трябва да обединим силите си. А дотогава по всяка вероятност всеки ще действува индивидуално. Не знам дали мосю Поаро има да допълни нещо.

— Мога да направя някои предложения — рече Поаро.

— Много добре. Аз ще ги запиша. — Той извади тефтерче. — Продължавайте, мосю Поаро. Първо…?

— Смятам, че не е изключено келнерката Мили Хигли да знае нещо.

— Първо — Мили Хигли — записа Франклин Кларк.

— Предлагам два начина за подход към нея. Вие, мис Барнард, можете да опитате това, което аз наричам „груб метод“.

— Намирате, че това е повече в моя стил? — каза Мегън сухо.

— Предизвиквате кавга с момичето — казвате, че тя никога не е обичала сестра ви и Бети ви е разказала всичко за нея. Ако сметката ми излезе вярна, това ще предизвика поток от контраобвинения. Тя ще ви каже всичко, което мисли за сестра ви! И може да научите някоя важна подробност.

— А вторият начин?

— Мога ли да предложа, мистър Фрейзър, да проявите интерес към момичето?

— Необходимо ли е?

— Не, не е необходимо, а е само възможен път.

— Може ли аз да опитам? — попита Франклин. — Имам… ъ… доста голям опит, мосю Поаро. Нека видим какво мога да постигна.

— Ти си имаш друга работа — рече Тора Грей остро.

Лицето на Франклин помръкна.

— Да — съгласи се, — имам.

— Tout de même^[6], не мисля, че сега можете да свършите голяма работа там — каза Поаро. — Мадмоазел Грей е много подходяща…

Тора Грей го прекъсна:

— Виждате ли, мосю Поаро, аз напуснах Девон завинаги.

— Не ви разбрах.

— Мис Грей много любезно остана известно време да ми помогне да оправя работите — поясни Франклин. — Но, разбира се, предпочита служба в Лондон.

Поаро изгледа изпитателно и двамата.

— Как е лейди Кларк? — попита накрая.

Аз се любувах на леката червенина по лицето на Тора Грей и за малко не изпуснах отговора на Кларк.

— Доста зле. Впрочем, мосю Поаро, ще можете ли да прескочите до Девон да я посетите? Преди да тръгна, тя изказа желание да ви види. Понякога не приема хора дни наред, но ако рискувате, естествено, на мои разноски…

— Разбира се, мистър Кларк, какво ще кажете за вдругиден?

— Може. Ще уведомя сестрата, за да има предвид, когато й дава дозата морфин.

— А вие, Мери — обърна се Поаро, — ще свършите добра работа в Андоувър. Опитайте с децата.

— Децата?

— Да. Децата не бъбрят с готовност пред непознати. Но на улицата, където живееше леля ви, ви познават. Сигурно много деца са играли там. Може да са забелязали кой е влизал и излизал от магазина.

— А ние с мис Грей? — попита Кларк. — Искам да кажа, ако не отида в Бексхил.

— Мосю Поаро — каза Тора Грей, — откъде беше пуснато третото писмо?

— От Пътни, мадмоазел.

— Клон 15, Пътни, така ли? — попита тя замислено.

— Като по чудо вестниците го отпечатаха правилно.

— Това показва, че ABC живее в Лондон.

— На пръв поглед, да.

— Трябва да го подмамим някак — каза Кларк. — Какво ще кажете, мосю Поаро, ако дам обява. Нещо от рода на: „ABC. Спешно. Е.П. е по следите ви. Сто лири за мълчанието ми. XYZ.“ Не чак дотам наивно, но разбирате какво имам предвид. Представете си, че се хване.

— Това е възможност…

— Може да го предизвика и да се опита да ме ликвидира.

— Смятам, че е опасно и глупаво — отсече Тора Грей.

— Какво ще кажете, мосю Поаро?

— От опит глава не боли. Лично аз мисля, че е твърде хитър, да се хване. — Поаро се усмихна. — Виждам, мистър Кларк, ако мога да кажа, без да ви обидя, че сте все още със сърце на хлапак.

Франклин Кларк се смути.

— Така. — Той погледна в тефтерчето. — Да пристъпим към действие:

1. Мис Барнард и Мили Хигли.

2. Мистър Фрейзър и мис Хигли.

3. Децата в Андоувър.

4. Обявата.

Мисля, че нито едно няма да ни свърши работа, но поне да правим нещо, докато чакаме.

Той стана и заседателите се разпръснаха.