Агата Кристи
Азбучните убийства (17)

Седемнадесета глава
Нищо ново

С убийството на сър Кармайкъл Кларк аферата ABC стана най-важното събитие на деня.

Вестниците не пишеха за нищо друго. Съобщаваха за откриването на най-различни улики. Пишеха, че предстоят арести. Появяваха се снимки на всяко лице или място, което имаше дори най-далечна връзка с убийството. Вземаха се интервюта от всеки, който би се съгласил да говори. Задаваха се въпроси и в парламента.

Андоувърското убийство беше допълнено от още две.

В Скотланд Ярд смятаха, че най-добрият начин да се залови убиецът е, като се даде пълна гласност на въпроса. Населението на Англия се превърна в армия от любители детективи. На страниците на „Дейли Фликър“ се появи вдъхновеното заглавие „ТОЙ МОЖЕ ДА Е ВЪВ ВАШИЯ ГРАД“.

Разбира се, Поаро си изпати най-много от тази работа. Писмата, които бе получил, бяха публикувани и факсимилирани. Обвиняваха го, че не е предотвратил убийствата, и същевременно го защитаваха, твърдейки, че всеки момент щял да назове убиеца.

Репортери непрекъснато го преследваха за интервюта:

КАКВО КАЗВА ДНЕС МОСЮ ПОАРО

След това обикновено следваше половин колона глупости.

МОСЮ ПОАРО ОБМИСЛЯ СЕРИОЗНО ПОЛОЖЕНИЕТО

МОСЮ ПОАРО В НАВЕЧЕРИЕТО НА УСПЕХА

КАПИТАН ХЕЙСТИНГС, ГОЛЕМИЯТ ПРИЯТЕЛ НА МОСЮ ПОАРО, ЗАЯВИ ПРЕД НАШИЯ СПЕЦИАЛЕН КОРЕСПОНДЕНТ…

— Поаро! — възкликнах аз. — Моля те, повярвай ми! Никога не съм говорил такива неща.

Приятелят ми отговори добродушно:

— Знам, Хейстингс, знам. Има страшно голяма разлика между произнесената и написаната дума. Думите в изречението могат да се разместят така, че първоначалният му смисъл да се измени напълно.

— Няма да ми е приятно, ако си помислиш, че съм казал…

— Не се тревожи. Всичко това е без значение. Тези измислици дори могат да ни помогнат.

— Как?

— Eh, bien — намръщи се Поаро. — Ако нашият луд прочете това, което „Дейли Благ“ пише, че съм казал днес, той ще загуби уважение към мен като към противник!

Може би оставате с впечатление, че нищо съществено не се е вършило по разследването. Напротив, Скотланд Ярд и полицията в много от графствата бяха неуморни в изясняването и на най-малките улики.

Хотелиери, собственици на квартири и пансиони — всички, намиращи се в радиуса на престъпленията — бяха подробно разпитани.

Стотиците истории на хора с богато въображение, видели „мъж със странна външност и неспокойни очи“ или забелязали „мъж със зловещо лице да се прокрадва наоколо“, бяха проверени до най-малки подробности. Нито едно съобщение, дори и най-съмнителното, не беше пренебрегнато. Влакове, автобуси, трамваи, будки; носачи, кондуктори, книжари — всичко бе подложено на най-щателна проверка.

Много бяха задържани и разпитвани, докато полицията не получеше задоволителни отговори относно техните действия през въпросната нощ.

Крайният резултат не бе нищожен. Някои изявления бяха отбелязани като ценни, но без по-нататъшни показания не водеха доникъде.

Докато Кроум и колегите му бяха неуморни, Поаро ми изглеждаше странно безразличен. От време на време само спорехме:

— Но какво очакваш от мен, приятелю! Да провеждам разпити? Полицията го прави по-добре от мен. Винаги искаш да тичам и да слухтя…

— Вместо което стоиш вкъщи като… като…

— Разумен човек! Моята сила, Хейстингс, е в главата, а не в краката! През цялото време, докато мислиш, че бездействувам, аз разсъждавам.

— Разсъждаваш! Сега време ли е за разсъждения?

— Да, хиляди пъти, да!

— Но какво ще спечелиш с разсъжденията си? Ти знаеш фактите от трите убийства наизуст.

— Аз не разсъждавам върху фактите, а върху психиката на убиеца.

— Психиката на един луд!

— Точно така. И затова не мога да я разбера лесно. Когато науча какво представлява убиецът, ще мога да открия кой е. И аз непрекъснато научавам нови неща за него. Какво знаехме за убиеца след андоувърското престъпление? Почти нищо. След бексхилското? Малко повече. А след кърстънското убийство? Още повече. Аз започвам да виждам не това, което ти би искал да видиш — очертанията на една физика, а очертанията на психиката! Ум, който се движи и работи в определени насоки. При следващото убийство…

— Поаро!

Приятелят ми ме погледна безучастно.

— Ами да, Хейстингс. Мисля, че ще последва и друго убийство. Много зависи от la chance^[1]. Досега нашият inconnu^[2] имаше късмет. Но този път шансът може да се обърне срещу него. Така или иначе, след още едно убийство ще знаем повече. Престъплението е нещо издайническо. Колкото и да променяш методите си, твоите вкусове, навици, състоянието на ума и душата винаги се разкриват чрез действията. В тази сфера има много объркващи неща (понякога дори ти се струва, че имаш работа с двама души), но скоро контурите ще се изяснят и аз ще знам.

— Кой го е извършил ли?

— Не, Хейстингс, няма да знам името и адреса, но ще знам какъв човек е той…

— И тогава?

— Et alors je vais à la pêche.^[3]

Изглеждах доста объркан, затова той продължи:

— Нали разбираш, виртуозният рибар знае точно каква муха да сложи на въдицата за всеки вид риба. Така и аз ще сложа точния вид муха.

— А след това?

— След това! След това! Ти не си по-добър от надменния Кроум с неговото вечно „нима“. Eh bien, след това той ще захапе въдицата, а ние ще навиваме макарата…

— А дотогава хората ще умират наляво и надясно.

— Само трима. А всяка седмица загиват при катастрофа около сто и двадесет души.

— Това е съвсем друго.

— Предполагам, че за тези, които умират, не е от значение. Но за другите — за роднините и приятелите, — да, за тях има разлика. Има обаче поне едно нещо, което ме радва в този случай.

— Най-после да чуем радостна вест.

— Inutile^[4] да бъдеш толкова саркастичен. Радва ме, че сянката на подозрението не пада върху невинни хора, върху близките на убитите.

— Това не е ли по-лошо?

— Не, не, хиляди пъти не! Няма нищо по-страшно от това, да живееш в атмосфера на постоянно подозрение; да виждаш очи, които те следят, и любовта в тях да се превръща в страх. Няма нищо по-страшно от това, да подозираш близките и скъпите ти хора… То отравя душата. Поне не можем да обвиним ABC, че е отровил живота на невинните.

— Скоро ще започнеш и да го оправдаваш — отбелязах с горчивина.

— А защо не! Той може да се мисли за напълно прав. И може най-накрая да споделим неговото гледище.

— Глупости, Поаро!

— Уви! Шокирах те. Първо с бездействието, а сега и с възгледите си…

Поклатих глава, без да отговоря.

— Все пак — продължи той след време — имам план, който ще ти хареса, тъй като е действен, а не пасивен. Освен това ще предизвика много разговори и няма да изисква мислене.

Тонът му не ми хареса.

— Какъв е той? — попитах предпазливо.

— Да изтръгнем от приятелите, роднините и слугите на жертвите всичко, което знаят.

— Подозираш ли, че крият нещо?

— Не преднамерено. Но когато накараш човек да каже всичко, той, без да иска, подбира. Ако ти поискам сега да ми разкажеш какво си правил вчера, сигурно ще ми отговориш: „Станах в девет, закусих половин час по-късно с яйца с бекон и кафе, отидох в клуба си и т.н.“ Няма обаче да споменеш: „Счупих си нокътя и трябваше да го отрежа. Позвъних да ми донесат вода за бръснене. Разлях кафе върху покривката. Изчетках шапката си и я сложих на главата.“ Човек не може да каже всичко. Затова той избира. Когато стане убийство, хората избират да кажат това, което те мислят, че е важно. Но много често грешат!

— А как ще стигнеш до важното?

— Както ти казах преди малко, просто чрез разговор. Чрез говорене! Като обсъждаме някои случки повторно, че и трети път, може да излязат наяве допълнителни подробности.

— Какви подробности?

— Естествено, неизвестни за мен, а и много излишни. Вече мина доста време и обикновените неща трябва да са си възвърнали предишното значение. Не е логично в три свързани убийства да няма нито един факт, който да хвърли светлина. Трябва да има някаква незабележителна случка или обикновена забележка, които да ни насочат. Признавам, че това значи да търсиш игла в купа сено, но в сеното има игла, убеден съм!

Всичко ми прозвуча крайно мъгливо и неясно.

— Какво не разбираш? Умствените ти способности са по-скромни отколкото на обикновена прислужничка.

И той ми подаде едно писмо. Беше написано красиво, с наклонен ученически почерк.

„Драги господине,

Извинете, че ви безпокоя с писмото си. Много мислих, откакто се случиха двете ужасни убийства, последвали лелиното. Изглежда, се намираме в едно и също положение. Видях във вестника снимка на младата дама — сестрата на убитото момиче от Бексхил. Осмелих се да й пиша, че отивам в Лондон да си търся работа, и я попитах дали мога да постъпя при нея или при майка й, тъй като две глави могат да измислят нещо по-умно от една, и че няма да искам голяма заплата, а само да открием кой е този изверг. Може би, ако си разкажем всичко, което знаем, нещо ще излезе наяве.

Младата дама ми отговори много мило, че работи в кантора и живее в общежитие, но ми предложи да ви пиша, защото и тя мислела като мене. Каза, че нещастието ни е общо и трябва да се поддържаме в бедата. Така че, сър, пиша ви, за да ви съобщя, че пристигам в Лондон, и да ви дам адреса си.

Надявам се, че не съм ви обезпокоила. С уважение

Мери Драуър“

— Мери Драуър — рече Поаро — е много интелигентно момиче.

И ми подаде друго писмо.

— Прочети това.

Беше от Франклин Кларк и в него се казваше, че пристига в Лондон и ако е удобно, ще намине към Поаро на следващия ден.

— Не се отчайвай, mon ami — каза Поаро. — Вече започваме да действуваме.