Метаданни
Данни
- Серия
- Еркюл Поаро (13)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The A.B.C. Murders, 1936 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1968 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 37гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- gogo_mir(2012)
Издание:
Библиотека „Лъч“ — избрано
Агата Кристи
Пет малки прасенца
Роман. Първо издание
Превела от английски: Вилиана Данова
Азбучните убийства
Роман. Второ издание
Превели от английски: Радка Лафчиева и Жечка Георгиева
Редактор: Анна Сталева
Художествено оформление: Иван Марков
Рисунка на корица: Фико Фиков
Художесвен редактор: Момчил Колчев
Технически редактор: Гинка Григорова
Коректор: Нора Димитрова
Английска. Първо и второ издание. ЛГ VI. Тематичен № 23/95366/5557–109–89.
Дадена за набор ноември 1988 година. Подписана за печат м. март 1989 година.
Излязла от печат м. април 1989 година. Поръчка №141. Формат 1/16 60/80.
Печатни коли 18,5. Издателски коли 18,5. УИК 22,36. Цена 3,29 лева.
„Народна младеж“ издателство на ЦК на ДКМС
ДП „Георги Димитров“ — София
c/o Jusautor, Sofia. Ч820
© Agatha Christie
Five Little Pigs. Fontana/Collins, 1942
The A.B.C. Murders. Collins, 1936
История
- —Добавяне
Дванадесета глава
Доналд Фрейзър
От пръв поглед ми дожаля за него. Побледнялото му измъчено лице и неразбиращ поглед показваха колко е силен ударът за него.
Беше добре сложен симпатичен младеж, висок почти шест фута, не красив, но с приятно луничаво лице, високи скули и огненочервена коса.
— Какво става, Мегън? Защо? За бога, кажи ми… Току-що чух, че… Бети…
Гласът му пресекна.
Поаро поднесе напред един стол и той се отпусна в него. После моят приятел извади от джоба си плоско шише, изсипа част от съдържанието му в първата чаша, която видя върху кухненския бюфет, и се обърна към младия мъж:
— Изпийте това, мистър Фрейзър, ще ви стане по-добре.
Младият мъж го послуша. Брендито възвърна естествения цвят на лицето му. Той се поизправи и пак се обърна към момичето. Този път говореше спокойно, със самообладание:
— Предполагам, че е истина. Бети е… мъртва… убита?
— Истина е, Дон.
Той сякаш не съзнаваше, че говори:
— Сега ли идваш от Лондон?
— Да, татко ми телефонира.
— С влака в девет и половина?
Съзнанието му явно бягаше от действителността и за по-безопасно се придържаше към баналния разговор.
— Да.
За минута се възцари тишина, после Фрейзър каза:
— А полицията? Предприела ли е нещо?
— Сега са горе. Ровят се из вещите на Бети.
— Имат ли представа кой…? Не знаете ли…?
Млъкна.
Беше от онези стеснителни и чувствителни мъже, които мъчително произнасят тежки думи.
Поаро се приближи и започна да задава въпросите си. Тонът му беше сух и делови, сякаш се интересуваше от незначителна дреболия.
— Каза ли ви мис Барнард снощи къде отива?
Фрейзър отговори машинално:
— Каза, че отива с приятелка в Сейнт Ленард.
— Повярвахте ли й?
— Аз… — Изведнъж машината оживя. — Какво искате да кажете, дявол да ви вземе?
И като гледах това изкривено от внезапна ярост, заплашително лице, ми стана ясно, че всяко момиче има защо да се страхува да не събуди гнева му.
Поаро отсече:
— Бети Барнард е била убита от психопат и вие ще ни помогнете да го заловим само ако говорите истината.
Погледът му за миг се спря на Мегън.
— Така е, Дон — каза тя. — Моментът не е подходящ за чувства. Трябва да бъдеш искрен.
Доналд погледна подозрително Поаро.
— Кой сте вие? Не сте ли от полицията?
— Аз съм по-добър от полицията — заяви Поаро.
В думите му не прозвуча нито самодоволство, нито високомерие. За него това бе просто факт.
— Кажи му всичко — рече Мегън.
Доналд Фрейзър се предаде.
— Аз… не бях сигурен. Когато ми го каза, й повярвах. И през ум не ми мина да се усъмня. Но… Изглежда, е имало нещо странно в държанието й. После… такова… започнах да се съмнявам…
— И? — насърчи го Поаро.
Седеше срещу него, впил поглед в очите му, като че ли го хипнотизираше.
— Срамувах се, че съм тъй подозрителен. Но… наистина подозирах… Мислех да сляза на крайбрежната улица и да я проследя на излизане от закусвалнята. Всъщност така и направих. Но после осъзнах, че не бива. Бети можеше да ме види и да се разсърди. Щеше да разбере веднага, че я следя.
— И какво направихте?
— Отидох в Сейнт Ленард. Бях там в около осем часа. После следих автобусите, да не би да е в някой от тях. Но от нея нямаше и следа.
— И тогава?
— Направо се побърках. Бях убеден, че е с мъж. Помислих, че я е закарал с кола до Хейстингс. Отидох и дотам — обиколих хотелите и ресторантите, повисях около кината, ходих и на вълнолома. Страшно глупаво от моя страна. Дори да беше там, вероятността да я открия бе нищожна, да не говорим на колко други места освен Хейстингс може да я заведе.
Замълча. Макар да разказваше спокойно, долових нотки от сляпата, зашеметяваща мъка и от гнева, които бе изпитал.
— Накрая се отказах и се прибрах.
— В колко часа?
— Не знам. Вървях пеша. Трябва да беше полунощ или дори по-късно, когато се прибрах.
— Тогава…
Вратата на кухнята се отвори.
— А, тука ли сте? — възкликна инспектор Келси.
Инспектор Кроум го отмести, стрелна с поглед Поаро, после двамата непознати.
— Мис Мегън Барнард и мистър Доналд Фрейзър — представи ги Поаро. — Това е инспектор Кроум от Лондон. — После се обърна към инспектора: — Докато търсехте горе, аз поговорих с мис Барнард и с мистър Фрейзър, надявайки се да открия нещо, което ще хвърли светлина върху убийството.
— Нима? — произнесе инспектор Кроум, чието внимание явно бе насочено не към Поаро, а към новодошлите.
Поаро се оттегли в антрето. Докато минаваше край Келси, любезно го попита:
— Научихте ли нещо?
Но в този момент го извикаха и не дочака отговора.
Настигнах Поаро.
— Нещо направи ли ти впечатление? — попитах.
— Само учудващото великодушие на убиеца.
Не посмях да се издам, че не мога да разгадая какво има предвид.