Агата Кристи
Азбучните убийства (10)

Десета глава
Семейство Барнард

Родителите на Елизабет Барнард живееха в малка къщичка, една от петдесетина новопостроени в покрайнините на града от предприемач спекулант. Кварталът се казваше Ландъдно.

Мистър Барнард — пълен петдесет и пет годишен мъж с учуден поглед — беше забелязал, че пристигаме, и вече ни чакаше на прага.

— Заповядайте, господа.

Инспектор Келси пое нещата в свои ръце.

— Това е инспектор Кроум от Скотланд Ярд, сър. Дошъл е да помогне в разследването.

— Скотланд Ярд? — попита мистър Барнард обнадеждено. — Много добре. Мръсният убиец трябва да бъде заловен. Горкото ми дете…

Лицето му се изкриви от мъка.

— А това е мистър Еркюл Поаро, също от Лондон, и ъ…

— Капитан Хейстингс — представи ме Поаро.

— Приятно ми е, господа — отговори мистър Барнард машинално. — Заповядайте в гостната. Не знам дали жена ми е в състояние да ви види сега. Просто е сломена, бедната.

Но въпреки тези думи едва влязохме в малката гостна, и мисис Барнард се появи. Личеше, че много е плакала. Очите й бяха зачервени и вървеше с несигурна стъпка на човек, преживял удар.

— Е, майко, изглежда, че събираш сили — рече мистър Барнард. — Сигурна ли си, че ще издържиш?

Той я потупа по рамото, настани я в едно кресло и продължи:

— Полицейският началник беше много любезен. След като ни съобщи трагичната вест, каза, че ще оставим всички въпроси за по-късно, като се оправим от първия удар.

— Много е жестоко, много е жестоко — простена през сълзи мисис Барнард. — Няма по-жестоко нещо на този свят.

Говореше напевно и за миг си помислих, че е чужденка, но си припомних името на вратата и веднага разбрах, че произношението й се дължи на уелския произход.

— Голям удар, госпожо, разбирам — каза инспектор Кроум. — Ние ви съчувстваме, но трябва да научим всички факти, за да пристъпим колкото може по-бързо към разследването.

— Прав е инспекторът — обади се мистър Барнард, кимайки одобрително.

— Дъщеря ви беше на двадесет и три години, нали? Живееше тук с вас и работеше в „Рижата котка“, така ли е?

— Да.

— Къщата ви е нова. Къде живеехте преди?

— Работех в ковашко предприятие в Кенсингтън. Пенсионирах се преди две години. Винаги съм искал да живея на море.

— Имате две дъщери?

— Да. По-голямата работи в Лондон.

— Не се ли обезпокоихте, когато дъщеря ви не се прибра миналата нощ?

— Не знаехме, че не се е прибрала — изхлипа мисис Барнард. — Ние с мъжа ми си лягаме рано. В девет часа вече сме в леглото. Не знаехме, че Бети не се е върнала, докато не дойдоха от полицията да кажат… казаха…

Тя избухна в ридания.

— Имаше ли дъщеря ви обичай… ъ… да се прибира късно?

— Знаете какви са момичетата днес, инспекторе — рече Барнард. — Независими. Не бързат към къщи през летните вечери. Но Бети обикновено си идваше до единайсет.

— Как си влизаше? Отворена ли оставяхте вратата?

— Пъхахме ключа под изтривалката, винаги правехме така.

— Дочухме, че била сгодена.

— Тия формалности днес рядко се правят — отбеляза мистър Барнард.

— Той се казва Доналд Фрейзър и ми харесваше — допълни жена му. — Горкото момче, ще бъде страшен удар за него. Дали знае вече?

— Разбрах, че работи в „Корт & Брънскил“.

— Да. В бюро за недвижими имоти.

— Срещаха ли се с дъщеря ви всяка вечер след работа?

— Не всяка вечер. По-скоро един-два пъти в седмицата.

— Знаете ли дали са имали вчера среща?

— Не ни каза. Бети никога не споделяше какво прави и къде ходи. Но беше добро момиче. Ох, не мога да повярвам…

Мисис Барнард отново се разхлипа.

— Ела на себе си, майко, съвземи се. Трябва да издържим.

— Сигурна съм, че Доналд никога не би… не би… — проплака тя.

— Хайде, съвземи се — повтори мистър Барнард. — Много искам да ви бъда полезен, но наистина не знам нищо, абсолютно нищо, което да ви помогне да откриете тоя мръсник. Бети беше весело и щастливо момиче и си имаше приятел, с когото, както се изразявахме по наше време, излизаше. Защо я убиха, не мога да проумея, та това е нелепо.

— Много близо сте до истината — каза Кроум. — Знаете ли, искам да разгледам стаята на мис Барнард. Може да открия нещо — писма, дневник…

— Заповядайте — рече мистър Барнард и стана.

Кроум тръгна след него, после Поаро, следван от Келси, а аз завършвах редицата.

Спрях за миг да завържа връзката на обувката си и докато бях наведен, едно такси спря пред къщата, а от него изскочи млада жена. Тя плати на шофьора и забърза по пътеката към къщата, понесла малко куфарче. Когато мина през вратата, ме забеляза и се вкамени. Нещо странно в позата й събуди интереса ми.

— Кой сте вие? — попита.

Направих няколко крачки към нея. Обърках се и не знаех какво да отговоря. Дали да кажа името си, или пък че съм дошъл с полицията? Така или иначе, жената не ми даде възможност да реша.

— Е, добре — отвърна си сама. — Мога да предположа.

Свали бялата си плетена баретка и я хвърли на пода. Сега я виждах по-добре, тъй като се бе обърнала към светлината. Първото ми впечатление бе, че пред мен стои една от дървените кукли, с които си играеха сестрите ми, когато бяхме малки. Косата й бе черна, късо подстригана, с бретон над челото. Високо очертаните й скули и цялата й фигура притежаваха онази особена модерна ъгловатост, която беше подчертано привлекателна. Не беше хубава, по-скоро грозна, но криеше в себе си енергия, сила, която не позволяваше личността й да остане незабелязана.

— Вие сте мис Барнард.

— Аз съм Мегън Барнард, а вие, предполагам, сте от полицията?

— Е, не съвсем…

Тя ме прекъсна:

— Не мисля, че мога да ви открия нещо важно. Сестра ми беше хубаво, живо момиче и не се занимаваше с мъже.

Тя се изсмя и ме погледна предизвикателно.

— Това е изразът, нали? — попита.

— Не съм репортер, ако намеквате за това.

— А какъв сте тогава? — Огледа се наоколо. — Къде са мама и татко?

— Баща ви показва на полицията стаята на сестра ви. И майка ви е с тях. Тя е много разстроена.

Момичето обмисляше нещо и като че ли вземаше решение.

— Елате.

Отвори една врата. Аз я последвах и се озовах в малка спретната кухня. Исках да затворя вратата след себе си, но срещнах неочаквано съпротивление. В следващия миг Поаро тихичко се вмъкна след нас.

— Мадмоазел Барнард? — каза той и се поклони.

— Това е мосю Еркюл Поаро — представих го аз.

Мегън Барнард му хвърли бърз изпитателен поглед.

— Чувала съм за вас. Частен детектив на мода, нали?

— Не много приятно описание, но задоволително — отвърна Поаро.

Момичето седна на ръба на кухненската маса и порови в чантата си за цигара. Сложи я между устните си, запали и издума през дима:

— Не виждам какво общо има мосю Еркюл Поаро с нашето скромно убийство.

— Мадмоазел — рече Поаро, — това, което не виждате вие, и това, което не виждам аз, би запълнило цяла книга. Но тия работи нямат значение. От значение е нещо, което няма да открием лесно.

— И кое е то?

— Смъртта, мадмоазел, за нещастие поражда предразсъдъци. Предразсъдъци в полза на починалия. Чух какво казахте току-що на моя приятел Хейстингс: „Хубаво, живо момиче, което не се занимава с мъже“. Искахте да иронизирате вестниците, а изрекохте едно правило. Когато някое младо момиче си отиде, винаги се говорят неща от този род. Тя беше умна. Беше щастлива. Имаше благ характер. Нямаше никакви грижи на този свят. Нито неблагонадеждни познати. Към умрелите винаги проявяваме великодушие. Знаете ли какво желая сега? Да открия някой, който познава Елизабет Барнард и който не знае, че тя е починала! Тогава може би ще чуя нещо полезно — истината.

Мегън Барнард го гледа мълчаливо няколко минути, докато изпуши цигарата си. Едва тогава проговори. Думите й ме накараха да подскоча:

— Бети беше голяма глупачка!