Христо Смирненски
Прости му, господи! ^[0]

Наистина, това бе истина,

а не кошмарен панаир;

калта старателно почистена

и нареден почтен шпалир.

 

И цяла иронична София

стълпила се от две страни

да чуе чудна философия

на дваж по-чудните ни дни.

 

Не беше второто пришествие,

макар че идеше Христос —

това бе погребално шествие

и тържество на мозък прост.

 

Калпаци до очи нахлузени,

стражарски винен аромат,

макар и мъничко сконфузено,

все пак устрои се парад.

 

А в манастирско целомъдрие,

между децата сам дете,

Христос усмихва се с усърдие

и сто и първа реч чете.

 

Изправил се с коси разрошени

на министерския балкон^[1],

 

разправя как били потрошени

за смях мильон подир мильон.

 

А бронзовият цар заглежда се,

сломен от тягостни мечти,

и полугласно той нарежда си:

„Прости му, господи, прости!“