Чарлс Буковски
Factotum (82) (Момче за всичко)

82

Отново фирма за неонови осветителни тела: „Хонибийм Къмпани“. Повечето кашони бяха около метър и петдесет дълги и пълни бяха доста тежки. Работехме по десет часа на ден. Операцията бе съвсем проста — отиваш до поточната линия, взимаш части и после ги опаковаш. Повечето работници бяха мексиканци и черни. Черните се заяждаха с мен и ме обвиняваха, че се надувам. Мексиканците не се месеха, стояха кротко и наблюдаваха. Всеки ден бе война — борех се за живота си, борех се да не изоставам от най-добрия опаковач, Монти. По цял ден се заяждаха с мен.

— Хей, момче. Момченце! Ела тука, момче. Искам да говоря с теб!

Това бе малкият Еди. Малкият Еди го биваше за това.

Аз не отговарях.

— Момче, на теб говоря!

— Еди, кво ще кажеш една автомобилна щанга да ти влезе в гъза, докато си пееш „OLD MAN RIVER“?

— Абе, момченце бяло, откъде си получил тези дупки по лицето? Да не си паднал на свредел, докато спиш?

— А този белег на устната ти откъде е? Приятелят ти да няма бръснач на кура?

През почивките излизах навън и се биех с Големия Ейнджъл. Големия Ейнджъл ме пердашеше, но и аз успявах да му вкарам няколко удара, не се плашех и се държах. Знаех, че разполага само с десет минути и това ме крепеше. Най болеше, като ми бръкна веднъж с палец в окото. Връщахме се вътре пуфтящи и бесни.

— Много си зле — каза той.

— Да видим някой път, като не съм препил. Ще те размажа.

— ОК — каза той, — ела някой път свеж и бодър и ще видим.

Веднага реших никога да не идвам свеж и бодър.

 

 

Морис беше шефът. Имаше убийствено плосък задник. Като че ли беше направен от дърво, от главата до петите. Опитвах се да не говоря с него повече, отколкото бе необходимо. Беше син на собственика и преди време се бе опитал да пробие като самостоятелен търговец. Провалил се и се върнал тук. Приближи се към мен.

— Какво ти има на окото? Много е червено.

— Минавах под една палма и ме нападна кос.

— Ударил те е в окото.

— В окото, да.

Морис се отдалечи, панталоните му се бяха впили в гъза…

 

 

Най-хубаво беше, когато производствената линия не можеше да ни насмогне и ние стояхме и чакахме. На поточната линия работеха главно мексиканки с красива кожа и тъмни очи. Носеха тесни джинси, тесни фланели и натруфени обеци. Бяха толкова млади, свежи, работни и щастливи. Бяха добри работнички, а от време на време някоя вдигаше глава, казваше нещо и избухваше смях, хвърляха се погледи, а аз ги наблюдавах как се смеят в тесните си джинси и в тесните си фланели и си мислех, че ако легна с някоя от тях вечерта, ще мога да понасям тази гадост много по-лесно. Ние всички това си мислехме. А също си мислехме, че те всички принадлежат на някой друг. Е, майната му. Нямаше голямо значение. След петнайсет години щяха да тежат сто килограма, а красиви щяха да са техните дъщери.

Купих си автомобил на осем години и останах на работа целия декември. Тогава дойде коледният купон. На 24 декември. Щеше да има пиене, ядене, музика, танци. Не обичам купоните. Не знам да танцувам, а хората ме плашат, особено на купони. Мъчеха се да бъдат готини, весели и остроумни и макар да си мислеха, че са, не бяха. Не ги биваше. Старанието им още повече скапваше нещата. Така че когато Джан се притисна към мен и ми каза:

„Заеби го този купон, остани си в къщи при мен, ще се напием“, не ми беше много трудно да го направя.

В деня след Коледа ми разказаха за купона. Малкия Еди каза:

— Кристина се разплака, когато ти не се появи.

— Кой?

— Кристина, едно сладко мексиканско момиченце.

— Коя?

— Работи на задния ред на линията.

— Не се ебавай.

— Наистина. Рева, рева. А после някой измъкна една голяма твоя снимка с козята ти брадичка и я окачиха на стената, а отдолу написаха: „Дайте ми още едно!“

— Съжалявам, човече. Бях вързан.

— Няма проблеми. Тя после се успокои и танцува с мен. Нани се и започна да хвърля сладкиши, пи още и танцува с всички черни. Много секси танцува. Накрая си тръгна с Големия Ейнджъл.

— Големия Ейнджъл сигурно й е бръкнал в окото — казах аз.

В деня преди Нова година, след следобедната почивка, Морис ме извика и ми каза:

— Искам да говоря с теб.

— ОК.

— Ела.

Морис ме отведе в един тъмен ъгъл до една камара пълни кашони.

— Виж, трябва да те уволним.

— Добре. Значи това е последният ми ден?

— Да.

— Чекът ми готов ли е?

— Не, ще ти го пратим по пощата.

— Добре.