Чарлс Буковски
Factotum (75) (Момче за всичко)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Factotum, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 63гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Оня с коня(2012 г.)

Издание:

Чарлз Буковски

Factotum (Момче за всичко)

 

Американска

 

Charles Bukowski

Factotum

Copyright ©1975 by Charles Bukowski

Black Sparrow Press, Santa Rosa

 

© превод: Иван Киров

© Художествено оформление: Цвятко Остоич

 

Парадокс МБМ София 1993

 

Преводач: Иван Киров (Тоби)

Художник: Цвятко Остоич

Фотограф: Николай Кулев

Формат: 32/84/108

 

Цена 25 лв.

 

ISBN 954-553-007-8

 

Предпечатна подготовка „Дедракс“

Печат ДФ „Ловеч — Принт“

История

  1. —Добавяне

75

Мери Лу бе едно от момичетата, които работеха в канцелариите отпред. Мери Лу бе по̀ така. Караше тригодишен кадилак и живееше с майка си. Падаше си по музиканти от филхармонията на Ел Ей, филмови режисьори, оператори, адвокати, търговци на недвижима собственост, лица лекуващи с хиропраксис, свети хора, бивши авиатори, балетисти и други развлекателни фигури като борци и леви полузащитници. Но тя не се бе омъжила и никога не бе излизала от канцеларията на „Снабдяване с художествени материали «Херувим»“ освен, от време на време за по някое бързо ебане с Бъд в дамската тоалетна тя кикотеща се, вратата залостена, след като е решила, че всички са си отишли. Освен това бе религиозна и обичаше да залага на конни надбягвания, но за предпочитане със запазено място и в „Санта Анита“. Гледаше с пренебрежение „Холивуд Парк“. Бе отчаяна и същевременно придирчива и красива по един особен начин, само че нещо й липсваше, за да бъде това, което си въобразяваше, че е.

Едно от задълженията й беше да ми носи копие от поръчките след като ги е написала на машина. Служителите също пишеха такива списъци, когато не се занимаваха с клиенти и аз трябваше да ги сравня преди да опаковам стоките. Първия път като дойде при мен да ми донесе поръчките, носеше черна тясна пола, обувки с високи токове, бяла блуза, а на врата си имаше златисто-черен шал. Носът й бе вирнат и сладък, задникът великолепен и гърдите й бяха хубави. Висока. Супер.

— Бъд ми каза, че рисувате — каза тя.

— По малко.

— О, мисля, че това е великолепно. Такива интересни хора работят тук.

— Какво искате да кажете?

— Ами, имаме един чистач, възрастен човек, Морис, той е от Франция. Идва веднъж седмично да чисти. Той също рисува. От нас си купува боите, четките, платната — всичко. Особен е някак. Никога не говори, само кима и сочи. Просто сочи нещата, които иска да купи.

— Ъхъ, ъхъ.

— Много е особен.

— Ъхъ, ъхъ.

— Миналата седмица влязох в дамската тоалетна, а той стоеше вътре в тъмното и метеше. Един час бе прекарал вътре.

— Ъ-ъ.

— И ти ли не говориш?

— А, не. Нищо ми няма.

Мери Лу се обърна и се отдалечи. Аз гледах как краката й носят това високо тяло. Вълшебство. Някои жени са вълшебни.

Опаковах няколко поръчки и тогава се появи този старец. Имаше мърляви сиви мустаци, които висяха от двете страни на устата. Беше дребен и прегърбен. Облечен бе в черно и около врата си беше вързал червен шал. На главата си носеше синя барета. Изпод синята барета стърчеше огромно количество дълга сива чорлава коса.

Най-забележителното нещо у Морис бяха очите му: блестящи зелени очи, които като че ли те гледат някъде дълбоко от главата. Имаше рунтави вежди. Пушеше дълга тънка пура.

— Здрасти, момче — каза той. Морис нямаше много, много френски акцент. Седна на ръба на масата за опаковане и кръстоса крака.

— Мислех, че не говориш?

— А, не. Глупости. Дреме ми на гъза за тях. За кво да се моря.

— А защо си чистил кенефа на тъмно?

— Мери Лу. Гледам я. А после влизам и се празня по целия под. Накрая го избърсвам. Тя знае.

— Рисувал си?

— Да, в момента работя върху едно платно. Голямо колкото стената на стаята ми. Не стенопис. Платно. Рисувам живота на един човек — от раждането му от вагината, през всички години на съществуването му, и така до гроба. Наблюдавам хората в парка. Използвам ги. А тази Мери Лу, сигурно е голям кеф да й го туриш.

— Сигурно, но може и да е мираж.

— Живял съм във Франция. Запознах се с Пикасо.

— Сериозно?

— Абсолютно, Той е пич.

— Как се запозна с него?

— Отидох и почуках на вратата му.

— Наду ли се?

— Не, не, не се наду.

— Някои хора не го харесват.

— Някои хора не харесват никой, който е известен.

— А някои хора не харесват никой, който не е.

— Хората нямат значение. Дреме ми на гъза за тях.

— Какво ти каза Пикасо?

— Ами, аз го попитах: „Майсторе, какво да сторя, за да станат работите ми по-добри?“

— Наистина?

— Да, бе.

— А той какво каза?

— Той каза: „Нищо не мога да ти кажа за твоите работи. Трябва да се оправяш съвсем сам.“

— Ха!

— Да.

— Много гот.

— Да. Имаш ли кибрит?

Дадох му. Пурата му бе загаснала.

— Брат ми е богат — каза Морис. — Лиши ме от наследство. Не харесва пиенето ми. Не харесва картините ми.

— Да, ама брат ти никога не се е срещал с Пикасо.

Морис стана и се усмихна.

— Не, той никога не се е срещал с Пикасо.

Морис се отдалечи надолу към предната част на склада, над рамото му се виеше дим от пурата. Бе прибрал кибрита ми в джоба си.