Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Factotum, 1975 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иван Киров, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XX век
- Америка
- Американска литература (САЩ и Канада)
- Еротика
- Контракултура
- Секс
- Хумор
- Четиво само за възрастни
- Оценка
- 4,7 (× 63гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Оня с коня(2012 г.)
Издание:
Чарлз Буковски
Factotum (Момче за всичко)
Американска
Charles Bukowski
Factotum
Copyright ©1975 by Charles Bukowski
Black Sparrow Press, Santa Rosa
© превод: Иван Киров
© Художествено оформление: Цвятко Остоич
Парадокс МБМ София 1993
Преводач: Иван Киров (Тоби)
Художник: Цвятко Остоич
Фотограф: Николай Кулев
Формат: 32/84/108
Цена 25 лв.
ISBN 954-553-007-8
Предпечатна подготовка „Дедракс“
Печат ДФ „Ловеч — Принт“
История
- —Добавяне
75
Мери Лу бе едно от момичетата, които работеха в канцелариите отпред. Мери Лу бе по̀ така. Караше тригодишен кадилак и живееше с майка си. Падаше си по музиканти от филхармонията на Ел Ей, филмови режисьори, оператори, адвокати, търговци на недвижима собственост, лица лекуващи с хиропраксис, свети хора, бивши авиатори, балетисти и други развлекателни фигури като борци и леви полузащитници. Но тя не се бе омъжила и никога не бе излизала от канцеларията на „Снабдяване с художествени материали «Херувим»“ освен, от време на време за по някое бързо ебане с Бъд в дамската тоалетна тя кикотеща се, вратата залостена, след като е решила, че всички са си отишли. Освен това бе религиозна и обичаше да залага на конни надбягвания, но за предпочитане със запазено място и в „Санта Анита“. Гледаше с пренебрежение „Холивуд Парк“. Бе отчаяна и същевременно придирчива и красива по един особен начин, само че нещо й липсваше, за да бъде това, което си въобразяваше, че е.
Едно от задълженията й беше да ми носи копие от поръчките след като ги е написала на машина. Служителите също пишеха такива списъци, когато не се занимаваха с клиенти и аз трябваше да ги сравня преди да опаковам стоките. Първия път като дойде при мен да ми донесе поръчките, носеше черна тясна пола, обувки с високи токове, бяла блуза, а на врата си имаше златисто-черен шал. Носът й бе вирнат и сладък, задникът великолепен и гърдите й бяха хубави. Висока. Супер.
— Бъд ми каза, че рисувате — каза тя.
— По малко.
— О, мисля, че това е великолепно. Такива интересни хора работят тук.
— Какво искате да кажете?
— Ами, имаме един чистач, възрастен човек, Морис, той е от Франция. Идва веднъж седмично да чисти. Той също рисува. От нас си купува боите, четките, платната — всичко. Особен е някак. Никога не говори, само кима и сочи. Просто сочи нещата, които иска да купи.
— Ъхъ, ъхъ.
— Много е особен.
— Ъхъ, ъхъ.
— Миналата седмица влязох в дамската тоалетна, а той стоеше вътре в тъмното и метеше. Един час бе прекарал вътре.
— Ъ-ъ.
— И ти ли не говориш?
— А, не. Нищо ми няма.
Мери Лу се обърна и се отдалечи. Аз гледах как краката й носят това високо тяло. Вълшебство. Някои жени са вълшебни.
Опаковах няколко поръчки и тогава се появи този старец. Имаше мърляви сиви мустаци, които висяха от двете страни на устата. Беше дребен и прегърбен. Облечен бе в черно и около врата си беше вързал червен шал. На главата си носеше синя барета. Изпод синята барета стърчеше огромно количество дълга сива чорлава коса.
Най-забележителното нещо у Морис бяха очите му: блестящи зелени очи, които като че ли те гледат някъде дълбоко от главата. Имаше рунтави вежди. Пушеше дълга тънка пура.
— Здрасти, момче — каза той. Морис нямаше много, много френски акцент. Седна на ръба на масата за опаковане и кръстоса крака.
— Мислех, че не говориш?
— А, не. Глупости. Дреме ми на гъза за тях. За кво да се моря.
— А защо си чистил кенефа на тъмно?
— Мери Лу. Гледам я. А после влизам и се празня по целия под. Накрая го избърсвам. Тя знае.
— Рисувал си?
— Да, в момента работя върху едно платно. Голямо колкото стената на стаята ми. Не стенопис. Платно. Рисувам живота на един човек — от раждането му от вагината, през всички години на съществуването му, и така до гроба. Наблюдавам хората в парка. Използвам ги. А тази Мери Лу, сигурно е голям кеф да й го туриш.
— Сигурно, но може и да е мираж.
— Живял съм във Франция. Запознах се с Пикасо.
— Сериозно?
— Абсолютно, Той е пич.
— Как се запозна с него?
— Отидох и почуках на вратата му.
— Наду ли се?
— Не, не, не се наду.
— Някои хора не го харесват.
— Някои хора не харесват никой, който е известен.
— А някои хора не харесват никой, който не е.
— Хората нямат значение. Дреме ми на гъза за тях.
— Какво ти каза Пикасо?
— Ами, аз го попитах: „Майсторе, какво да сторя, за да станат работите ми по-добри?“
— Наистина?
— Да, бе.
— А той какво каза?
— Той каза: „Нищо не мога да ти кажа за твоите работи. Трябва да се оправяш съвсем сам.“
— Ха!
— Да.
— Много гот.
— Да. Имаш ли кибрит?
Дадох му. Пурата му бе загаснала.
— Брат ми е богат — каза Морис. — Лиши ме от наследство. Не харесва пиенето ми. Не харесва картините ми.
— Да, ама брат ти никога не се е срещал с Пикасо.
Морис стана и се усмихна.
— Не, той никога не се е срещал с Пикасо.
Морис се отдалечи надолу към предната част на склада, над рамото му се виеше дим от пурата. Бе прибрал кибрита ми в джоба си.