Чарлс Буковски
Factotum (17) (Момче за всичко)

17

Бях спестил достатъчно за билет до някъде другаде плюс няколко долара, за да се оправя, като стигна. Напуснах работа, взех една карта на САЩ и я разгледах. Реших да отида в Ню Йорк Сити.

Качих се на автобуса с два литра уиски в куфара. Когато някой седнеше до мен, вадех една от бутилките и отпивах. Стигнах в Ню Йорк.

Автогарата беше близо до „Таймс скуеър“. Вървях по улицата със стария си куфар в ръка. Беше вечер. Хората на рояци излизаха от метрото. Като насекоми, безлични и безумни, те се втурваха срещу мен, заобикаляха ме, блъскаха ме. Въртяха се и се бутаха един друг. Издаваха ужасяващи звуци.

Спрях в един вход и довърших последната бутилка.

Отново тръгнах, блъсках се, пробивах си път с лакти. Вървях, докато не забелязах табела за стаи под наем на Трето авеню. Съдържателката беше стара еврейка.

— Трябва ми стая — казах й аз.

— Трябва ти един хубав костюм, мойто момче.

— Нямам пари.

— Хубав костюм, почти без пари. Мъжът ми държи шивачницата от другата страна на улицата. Ела с мен.

Платих за стаята и си оставих горе куфара. Пресякохме заедно улицата.

— Херман, покажи на това момче костюма.

— О, костюма е чудесен — Херман го донесе. Тъмносин, леко износен.

— Много е малък.

— Не, не. Точно ще ти е.

Той излезе иззад тезгяха.

— Ето, пробвай сакото — Херман ми помогна да го облека. — Виждаш ли? Става ти… искаш ли да пробваш панталоните? — той държеше панталоните пред мен, от кръста до стъпалата.

— Добре са.

— Десет долара.

— Нямам толкова.

— Седем долара.

Дадох на Херман седемте долара и отнесох костюма в стаята си. Излязох да си купя бутилка вино. Когато се прибирах, заключих вратата, съблякох се и се приготвих за първия истински сън от доста време насам.

Легнах, отворих бутилката, направих възглавницата на твърда топка и я поставих зад гърба си. Поех дълбоко въздух и се загледах през прозореца. За първи път от пет дни бях сам. Аз бях човек, който вирее в самота. Без нея бях като някой без храна и вода. Всеки един ден без самота ме правеше по-немощен. Бях напълно зависим от нея. Мракът на стаята бе за мен като слънчева светлина. Отпих от виното.

Внезапно светлина заля стаята. Чу се трясък. Железопътната линия бе на едно ниво с прозореца ми. Някакъв влак бе спрял. Гледах една редица нюйоркски лица и те ме гледаха. Влакът постоя и потегли. Възцари се тъмнина. Отново светлина заля стаята. Гледах лицата. Като видение от ада, което се повтаряше и повтаряше. Лицата ставаха все по-грозни, по-безумни и жестоки. Аз отпивах от виното.

Кошмарът продължи: тъмнина, после светлина; светлина, после тъмнина. Свърших виното и отидох за още. Върнах се, съблякох се и отново си легнах. Лицата продължаваха да пристигат и да отпътуват. Като че ли имах видения. Посещаваха ме стотици дяволи, които Самият Дявол не можеше да понася. Пих още.

Накрая станах и извадих новия си костюм от гардероба. Намъкнах се в сакото. Тясно бе. Изглеждаше по-малко, отколкото като го пробвах в шивачницата. Внезапно се чу звук от разпаряне. Точно по средата на гърба се бе разцепило. Свалих остатъците от сакото. Оставаше ми панталона. Вкарах крака в крачолите. Беше с копчелък, не с цип. Докато се опитвах да ги закопчая шевът на седалището се разпра. Протегнах ръка и пипнах долните си гащи.