Чарлс Буковски
Factotum (87) (Момче за всичко)

87

Борсата за индустриален труд бе разположена в близост до бордеите. Бродягите бяха по-добре облечени, по-млади, но бяха не по-малко апатични и вяли. Те стояха подпрян и на первазите на прозорците, грееха се на слънце и пиеха кафето, което БИТ раздаваше безплатно. Нямаше сметана и захар, но беше безплатно. Тук между нас и чиновниците нямаше телена преграда. Телефоните звъняха по-често, а служителите бяха по-спокойни, отколкото тези в борсата за селскостопански труд.

Приближих се до гишето, връчиха ми бланка и писалка, вързана с верижка.

— Попълни я — каза чиновникът, хубаво мексиканско момче, което се опитваше да скрие добротата си зад деловия си вид.

Започнах да попълвам бланката. На адрес и телефонен номер написах: „Нямам“. След това на образование и квалификация написах: „две години в «Лос Анджелис Сити Колидж». Журналистика и Изящни изкуства“.

Казах на чиновника:

— Сбърках. Бихте ли дали още една бланка?

Той ми даде. Вместо това написах: „Завършил гимназия в Лос Анджелис. Работил съм като склададжия, общ работник. Мога да пиша на машина.“

Подадох му бланката.

— Добре — каза чиновникът, — седнете и почакайте. Ще ви извикаме, ако изникне нещо.

Намерих свободно място на един перваз и седнах. До мен седеше стар негър. Имаше интересно лице: нямаше примирения вид, характерен за всички нас, седящи в тази стая. Изглеждаше като че ли се опитваше да не се смее на себе си и на останалите.

Видя ме, че го гледам. Ухили се.

— Тоя дето е шеф тука си го бива. Изхвърлили го от Селскостопанската борса, ядосал се и започнал това. Специализирал се в намиране на работна ръка за по няколко часа. Ако някой иска да му разтоварят вагон бързо и евтино, обажда се тука.

— Знам, казаха ми.

— Тоя дето иска да му се разтовари вагона бързо и евтино се обажда тука. Шефът взима 50 процента. Ние не се оплакваме. Ние взимаме квото ни дадат.

— Нямам нищо против. Дреме ми.

— Нещо си провесил нос. Добре ли си?

— Загубих жена.

— Ще имаш и други, и тях ще загубиш.

— Къде ли отиват?

— Опитай това.

Подаде ми бутилка, скрита в книжна кесия. Отпих, червено вино.

— Благодаря.

— Няма жени в тези квартали. Отново ми подаде бутилката.

— Гледай да не ни види, че пиеме. Това го вбесява. Докато ние пиехме, няколко души ги повикаха и те отидоха да бачкат. Това ни развесели. Поне ставаше нещо.

Аз и моят черен приятел чакахме и си подавахме бутилката.

После тя свърши.

— Къде е най-близкият магазин за алкохол?

Той ми обясни и аз тръгнах. Някак си в бордеите на Лос Анжелис през деня винаги беше горещо. Можеш да видиш дърти бродя ги, които се разхождат с балтони в жегата. Но когато се спусне нощта и приютите са претъпкани, тези балтони бяха добре дошли.

Като се върнах от магазина, моят приятел все още бе там.

Седнах, отворих бутилката и му подадох кесията.

— Дръж я ниско — каза той.

Уютно беше тук вътре, пиеш вино…

Няколко мушички се събраха и започнаха да кръжат около нас.

— Винарки — каза той.

— Привличаме ги, копелетата.

— Знаят те кое е хубаво.

— Те пият, за да забравят жените си.

— Те просто пият.

Замахнах с ръка към тях и хванах една винарка. Когато отворих ръка от нея бе останало само едно черно петънце и две странни малки крилца. Нула.

— Идва!

Хубавият млад мъж, който бе шеф тук, се нахвърли върху нас.

— Хайде! Махайте се оттук! Разкарайте се оттук! Мамицата ви! Гадни пияници! Разкарайте се оттука преди да съм извикал ченгетата!

Изблъска ни към вратата, като псуваше и крещеше. Почувствах се виновен, но не чувствах яд. Дори като ни блъскаше, знаех, че всъщност изобщо не го интересува какво правим. На дясната си ръка имаше огромен пръстен.

Явно не движехме достатъчно бързо и усетих пръстена на лявата си вежда. Почувствах топлата кръв и надуването. С моя черен приятел се озовахме на улицата.

Отдалечихме се от борсата. Намерихме един вход и седнахме на стъпалата… Подадох му бутилката. Той отпи и ми я върна.

— Хубаво нещо.

Аз отпих.

— Да, много хубаво.

— Слънцето изгря.

— Да, слънцето изгря и топли.

Стояхме си кротко и въртяхме бутилката.

После бутилката свърши.

— Ами, добре — каза той, — аз трябва да тръгвам.

— Доскоро.

Той се отдалечи. Аз станах, тръгнах в обратната посока, завих в първата пряка и тръгнах нагоре по улица „Мейн“. Вървях, докато не стигнах „Рокси“.

 

 

Отпред зад едно стъкло бяха изложени снимките на стриптийзьорките. Приближих се и си купих билет. Момичето на касата изглеждаше по-добре от тази на снимките. Сега имах 38 цента. Влязох в тъмната зала и седнах на осмия ред. Първите три реда бяха натъпкани.

Извадих късмет. Филмът бе свършил и първата стриптийзьорка вече бе на сцената. Дарлен. Първата обикновено бе най-лоша, стара звезда, изпаднала до ритаща с крака танцьорка от втора линия. Държат я, за да замества. Може би някоя е била убита или й е дошъл мензисът или има истеричен припадък и това бе шансът на Дарлен отново да танцува соло.

Но Дарлен беше хубава. Кльощава, но с големи гърди. Тяло като върба. В края на този строен гръб, на това стройно тяло имаше огромен задник. Бе като чудо — човек направо можеше да откачи.

Дарлен бе облечена в дълга черна кадифена рокля с много висока цепка — прасците и бедрата й, смъртно бледи, се открояваха на черното кадифе. Тя танцуваше и ни гледаше през тежко гримираните си очи. Това бе нейният шанс. Искаше да се върне, да стане отново звезда. Вътрешно я подкрепях. Занимавайки се с циповете, все повече и повече започна да се изплъзва от това изискано черно кадифе — крака и бяла плът. Скоро тя остана по сутиен и жартиери — фалшивите диаманти подскачаха и блестяха, докато тя танцуваше.

Дарлен пресече сцената и танцувайки сграбчи завесата. Завесата бе скъсана и натежала от прах. Тя я хвана, като танцуваше в ритъма на четиричленния оркестър, в светлината на розовия прожектор.

Започна да ебе завесата. Оркестърът се поклащаше в такт. Дарлен наистина я начука тази завеса — оркестърът се клатеше и тя се клатеше. Розовият прожектор внезапно стана виолетов. Оркестърът се оживи и довърши нещата. Тя изглежда достигна оргазъм. Отметна назад глава, устата й се отвори.

После се изправи и танцувайки се върна до средата на сцената. От моето място можех да я чуя как си тананика песента. Тя хвана сутиена си и със замах го смъкна, а един човек три реда пред мен запали цигара. Сега останаха само колана с фалшивите диаманти и жартиерите. Тя мушна пръста си в пъпа и изстена.

Дарлен танцуваше в центъра на сцената. Оркестърът свиреше много тихо. Тя започна деликатно да се кълчи. Ебеше ни. Мънистата по колана бавно се люлееха. Тогава четиримата оркестранти постепенно започнаха да засилват. Това бе подготовката на кулминационния момент — барабанистът блъскаше фусове като фойерверки. Музикантите изглеждаха уморени, отчаяни.

Дарлен хвана голите си гърди, за да ни ги покаже, очите й изпълнени с мечти, устните й влажни и полуотворени. Тогава внезапно тя се обърна и завъртя огромния си задник. Мънистата подскачаха и бляскаха, искряха обезумели. Светлината на прожектора затрепка и затанцува като слънцето. Оркестърът тряскаше и блъскаше. Дарлен се завъртя обратно. Тя откъсна мънистата. Аз гледах, те гледаха. Виждахме космите на путката й през прозрачната материя с телесен цвят. Оркестърът я пляскаше по задника.

А аз не можех да го вдигна.