Чарлс Буковски
Factotum (85) (Момче за всичко)

85

Неделите бяха най-хубави, защото бях сам и започнах да си нося половинка уиски да ми помага в работата. Една неделя след тежка пиянска нощ бутилката ме хвана: махнах си главата. Когато се прибрах в къщи, смътно си спомнях някакви необичайни случки през тази вечер, но бе объркано. Казах за това на Джан на следващата сутрин преди да тръгна за работа.

— Май снощи се издъних. Но може и да си въобразявам.

Влязох и тръгнах към перфоратора. Картата ми не бе на рафта. Обърнах се и закрачих към възрастната дама, която отговаряше за персонала. Когато ме видя, тя започна да нервничи.

— Госпожо Ферингтън, няма ми картата.

— Хенри, а аз смятах, че си такова добро момче.

— Какво има?

— Ти не си спомняш какво направи, нали? — попита тя, като нервно се огледа наоколо.

— Не, госпожо.

— Ти се беше напил. Заклещи господин Пелвингтън в един ъгъл в мъжката съблекалня и не искаше да го пуснеш. Държа го там половин час.

— Какво му направих?

— Не искаше да го пуснеш да си върви.

— Кой е той?

— Помощник-управителят на този хотел.

— Какво друго направих?

— Поучаваше го как да стопанисва хотела. Господин Пелвингтън е в хотелиерския бизнес от трийсет години. Предложи му проститутките да се регистрират само на първия етаж и редовно да им се правят медицински прегледи. В този хотел няма проститутки, господин Чинаски.

— О, много добре знам, госпожо Пелвингтън.

— Ферингтън.

— Госпожо Ферингтън.

— А също така каза на господин Пелвингтън, че на товарителната рампа са достатъчни двама души, а не десет, и че ще се намалят кражбите на служителите, ако на всеки служител се дава по един омар всеки ден в специално конструирана клетка, която да може да се носи в автобуси и трамваи.

— Наистина имате чувство за хумор, госпожо Ферингтън.

— Човекът от охраната на хотела не можа да ви накара да оставите господин Пелвингтън. Вие скъсахте шлифера му. Чак когато извикахме полиция, вие се вразумихте.

— Предполагам съм уволнен?

— Предположението вие вярно, господин Чинаски.

Тръгнах към един куп щайги. В един момент, когато госпожа Ферингтън не гледаше, завих към столовата. Все още картата ми за храна бе у мен. Поне можех да се наям здраво за последен път. Яденето бе почти толкова хубаво, колкото за гостите на хотела, а на всичкото отгоре даваха на персонала повече. Като стисках картата си, влязох в столовата, взех си табла, нож, вилица, чаша и няколко хартиени салфетки. Закрачих към шублера. Тогава погледнах нагоре. Зад шублера с кабарчета бе забоден картон, покрит с едри, разкривени букви:

„ДА НЕ СЕ ДАВА ХРАНА НА ХЕНРИ ЧИНАСКИ!“

Незабелязано върнах таблата. Излязох от столовата. Тръгнах към товарителната рампа и скочих, тръгнах по алеята. Към мен вървеше друг бродяга.

— Приятел, да имаш една цигара? — попита той.

— Имам — аз извадих две цигари, дадох му едната и лапнах другата. Запалих му, после запалих на себе си. Той тръгна на изток, аз тръгнах на запад.