Чарлс Буковски
Factotum (84) (Момче за всичко)

84

Хотел „Санс“ бе най-изисканият в централната част на Лос Анджелис. Беше стар хотел, но притежаваше чар, който новите хотели нямаха. Беше точно срещу парка.

Бе прочут с конгресите на бизнесмени и скъпите си проститутки с почти легендарни умения, които на края на успешна вечер, давали малки бакшиши на пиколата. Разказваха се истории за пикола станали милионери — гадни пикола с двайсет и пет сантиметрови курове, имали късмет да срещнат някоя богата и застаряла гостенка на хотела и да се оженят за нея. А храната, ресторант „ОМАРА“, огромните черни готвачи с много високи бели шапки, които знаеха всичко, не само за манджи, но за Живота, за мен, за всичко.

Бях зачислен към рампата за разтоварване. Тази рампа не бе обикновена рампа — десет души разтоварваха всеки пристигнал камион, когато двама бяха предостатъчни… Носех най-хубавите си дрехи. Не си помръдвах пръста.

Разтоварвахме /те разтоварваха/ всичко, което пристигаше за хотела и повечето бяха хранителни продукти. Моето предположение е, че богатите ядат омари повече от всичко друго на света. Камари и камари щайги с омари пристигаха, апетитно розови, големи, махащи с щипки и пипала.

— Харесват ти тези чудесии, нали, Чинаски?

— Д-а-а-а. Мноого — провлачвах аз.

Един ден ме извика дамата, отговаряща за персонала. Офисът й бе зад рампата.

— Искам в неделите да поемеш моята работа, Чинаски.

— Какво трябва да правя?

— Просто да отговаряш на телефона и да наемаш неделните миячи на чинии.

— Става.

Първата неделя бе хубаво. Просто си седях там. По едно време се приближи старец.

— Кажи, приятелче? — попитах го аз. Бе облечен в скъп костюм, но измачкан и не особено чист. Пък и ръкавелите едва се крепяха. Държеше шапката си в ръка.

— Вижте — каза той, — имате ли нужда от добър компаньон? Някой, който да води разговор? Аз притежавам известен чар. Разказвам прекрасни истории, мога да разсмивам хората.

— Така ли?

— Да, да.

— Разсмей ме.

— О, не, вие не разбирате. Трябва да е подходяща обстановката, трябва настроение, декор, знаете, че…

— Разсмей ме.

— Господине…

— Не ми трябваш, ти си дърво.

Миячите на чинии се наемаха по обяд. Излязох от офиса. Навън стояха четирийсет бродяги.

— Така, слушайте. Трябват ни пет работни мъже! Пет свестни мъже! Не ни трябват пияници, маниаци, комунисти или изнасилвани на деца! Освен това трябва да имате карта от „Обществено осигуряване“. Така, извадете ги и ги вдигнете високо във въздуха, добре да ги виждам.

Картите излязоха от джобовете. Те ги размахваха.

— Ето, аз имам.

— Ало, ти…, да. Остави човека на мира.

Аз бавно ги огледах.

— ОК, ти с лайняното петно на яката — посочих го аз — пристъпи напред.

— Това не лайняно петно, сър. Това е сос от печено.

— Добре, добре приятелче, не знам, но ми се струва, че по-скоро ядеш лайна, отколкото печено.

— А-ха-ха-ха-ха — избухнаха бродягите. — Аха-ха-ха-ха!

— ОК, така, трябват ми още четири добри миячи на чинии! В ръката си имам четири монети. Ще ги хвърля високо нагоре. Четиримата, които ми донесат монета, днес ще мият чинии.

Хвърлих монетите високо във въздуха над тълпата. Тела скачаха и падаха, дрехите се пореха, чуваха се псувни, един мъж изкрещя, някои си разменяха юмруци. След това четиримата щастливци излязоха напред, един, после друг и така. Те дишаха тежко и всеки държеше в ръка монета. Раздадох им работните карти и ги упътих към столовата, където първо щяха да ги нахранят. Другите бавно се разотиваха, бавно стигаха края на рампата, скачаха и тръгваха надолу по алеята към пустия неделен център на Лос Анджелис.