Чарлс Буковски
Factotum (62) (Момче за всичко)

62

Отидох в „Таймс Билдинг“. Бях учил две години журналистика в „Лос Анджелис Сити Колидж“. Една млада дама ме спря.

— Имате ли нужда от репортери? — попитах аз. Тя ми подаде един формуляр.

— Моля, попълнете това.

В повечето вестници, в повечето градове бе едно и също. Наемат те, защото си известен или защото имаш връзки. Но аз все пак попълних формуляра. Пригласих го да изглежда добре. После излязох и тръгнах надолу по улица „Спринг“.

Беше горещ летен ден. Започнах да се потя, тялото ме сърбеше. Чаталът ме сърбеше. Започнах да се чеша. Сърбежите станаха непоносими. Вървях и се чешех. Не ставах за репортер, не ставах за писател, не можех да си намеря свястна жена, можех единствено да вървя и да се чеша като маймуна. Закрачих бързо към колата си, която бях паркирал на „Банкър Хил“. Подкарах като бесен към къщи. Джан я нямаше. Отидох в банята и се съблякох.

Бръкнах с пръсти между краката си и намерих нещо. Извадих го. Сложих го върху едната си длан и погледнах. Беше беличко и имаше безброй мънички крачка. Бях очарован. Внезапно скочи върху теракотения под на банята. Приковах го с очи. Един светкавичен скок и изчезна. Вероятно обратно в пубиса ми! Почувствах, че побеснявам. Беше ми лошо. Стоях прав и го търсех. Не можах да го намеря. Стомахът ми се разбунтува. Наведох се над тоалетната и повърнах, а след това отново се облякох.

Аптеката на ъгъла не бе далеч. Зад щанда стояха стар мъж и стара жена. Жената се приближи.

— Не — казах аз. — Искам да говоря с него.

— А-а — каза тя.

Възрастният човек се приближи. Той беше аптекарят. Изглеждаше много чист.

— Аз съм жертва на несправедливост — казах му аз.

— Какво?

— Вижте сега, имате ли нещо за…

— За какво?

— Паяци, бълхи… комари, гниди…

— За какво?

— Имате ли нещо против пичи въшки?

Възрастният мъж ме погледна с отвращение.

— Почакайте тук — каза той.

Отиде до другия края на тезгяха и измъкна нещо отдолу. Върна се и като стоеше, колкото бе възможно по-далеч ми подаде една зелено-черна картонена кутийка. Смирено я приех. Подадох му банкнота от 5 долара. Протегнах ръка и си получих рестото. Възрастната жена се бе оттеглила в далечния ъгъл на аптеката. Почувствах се като бандит.

— Почакайте — казах аз на стареца.

— Сега пък какво има?

— Искам няколко капута.

— Колко?

— Уф, един пакет, една шепа…

— Сухи или мокри?

— Какво?

— Сухи или мокри?

— Дайте ми мокри.

Старецът чевръсто ми подаде презервативите. Аз му връчих парите. И отново трябваше да протегна ръка, за да си получа рестото. Излязох навън. Като си вървях надолу по улицата, извадих презервативите и ги разгледах. Изхвърлих ги в първото кошче.

Като се върнах в апартамента, се съблякох и прочетох упътването. Пишеше да се намажат засегнатите части и да се изчака тридесет минути. Пуснах радиото, намерих симфонична музика и изцедих мехлема от тубата. Беше зелен! Намазах се и го изхабих целия. После легнах и погледнах часовника. Тридесет минути. По дяволите, мразех ги тези въшки. Реших да седя един час. След четиридесет и пет минути започна да пари. Ще ги избия тези мръсници до една, помислих си аз. Паренето се усили. Търкалях се на леглото и стисках юмруци. Слушах Бетховен. Слушах Брамс, търпях. Едва издържах час. Напълних ваната, скочих вътре и измих мехлема. Когато излязох от ваната не можех да ходя. Вътрешната част на бедрата ми гореше, ташаците ми горяха, корема ми гореше. Бях ярко, пламтящо червен, приличах на орангутан. Придвижих се бавно до леглото. Но пичите въшки ги бях избил, видях ги как изчезват в канала.

Когато Джан се върна, аз се гърчех в кревата. Тя спря и започна да ме гледа.

— Какво има?

Аз се претърколих и изпсувах.

— Мръсна курва! Виж как си ме подредила!

Скочих от леглото. Показах на Джан вътрешната част на бедрата си, ташаците, корема. Ташаците ми се клатеха обзети от червена агония. Курът ми гореше.

— Господи! Какво е това?

— Не знаеш ли? Не знаеш! Не съм се ебал с никой освен с теб. От ТЕБ съм ги хванал! Ти си заразоносител, мърла, мъкнеща болести.

— Какво?

— Пичи въшки, пичи въшки, натресла си ми ПИЧИ ВЪШКИ!

— Не е възможно, аз нямам. Сигурно Джералдин има.

— Какво?

— Живях у Джералдин. Сигурно съм ги хванала от тоалетната чиния.

Хвърлих се на леглото.

— Уф, само не ми разправяй тъпотии! Отиди да купиш нещо за пиене! В цялата къща няма нищо за пиене, да го еба!

— Нямам пари.

— Вземи от портофела ми. Това поне знаеш как се прави. И бързо! Нещо за пиене. Умирам!

Джан излезе. Чух я как тича надолу по стълбите. По радиото предаваха Малер.