Чарлс Буковски
Factotum (50) (Момче за всичко)

50

Имах парите от надбягванията и парите от залозите, така че по цял ден безделничех, а Джан се радваше. След две седмици започнах да получавам помощта за безработни и ние си почивахме, чукахме се, обикаляхме баровете, а всяка седмица аз отивах до Министерството на труда в Калифорния, нареждах се на опашка и си получавах мъничкия хубав чек. Трябваше просто да отговоря на три въпроса:

— Трудоспособен ли сте?

— Искате ли да работите?

— Ще постъпите ли на работа, ако ви намерим?

— Да! Да! Да! — винаги отговарях аз.

А също така трябваше да дам списък е три компании, в които бях търсил работа предишната седмица. Взимах имената и адресите от телефонния указател. Винаги много се учудвах, когато някой от кандидатите за помощ отговаряше „не“ на някой от въпросите. Незабавно му спираха социалната помощ и го пращаха в друга стая, където специално обучени съветници го упътваха към бордеите.

Но въпреки помощта за безработни и спестяванията от конните състезания, буцата ми започна да изчезва. И Джан и аз бяхме абсолютно безотговорни, когато здраво се запиехме и неприятностите валяха като град. Непрекъснато тичах до затвора „Линкълн Хейтс“, за да откупувам Джан. Тя слизаше с асансьора, заедно с една от онези матрони-лесбийки, почти винаги или с насинено око или със сцепена уста, а много често с пичи въшки, любовни дарове от някой маниак, който бе срещнала по баровете. А после парите за гаранцията, съдебните разноски, глобите плюс препоръка от съдията шест месеца да посещава сбирките на „Анонимните алкохолици“. Аз също насъбрах своя дял от гаранции и тежки глоби. Джан успяваше да ме отърве от цял куп различни обвинения: от опит за изнасилване през нападение или ексхибиционизъм до нарушаване на обществения ред. Вдигането на шум също ми бе любимо. Повечето от тези обвинения не предвиждаха затвор, стига да си платиш глобата. Но това бяха огромни, непрекъснати разходи. Спомням си една нощ колата закъса точно пред „МакАртър Парк“. Погледнах в огледалото за обратно виждане и казах:

— ОК, Джан. Имаме късмет. Ще ни помогнат. Идват точно зад нас. Има и добри хора в този грозен свят — тогава отново погледнах в огледалото. — Дръж се, Джан, ще ни УДАРИ! — копелето изобщо не бе намалило и с пълна скорост ни удари отзад, толкова силно, че предната седалка се счупи и ние се пльоснахме. Излязох от колата и го попитах дали се е учил да кара в Китай. Заплаших го, че ще го убия. Полицията пристигна и ме попита дали имам нещо против да надуя тяхното малко балонче.

— Недей! — каза ми Джан. Но аз не я послушах. Някак си бях решил, че щом този е виновен, аз просто не бе възможно да съм пиян. Последното, което си спомням бе как влизам в полицейската кола и Джан, която седи до нашата закъсала кола със счупена предна седалка. Инциденти като този — а те се нижеха един след друг — ни костваха много пари. Лека-полека животът ни се разпадаше.