Чарлс Буковски
Factotum (44) (Момче за всичко)

44

Най-накрая ме наеха в един склад за авточасти. Намираше се на улица „Флауър“, долу след Единайсета улица. Продаваха на дребно пред склада, а също и по-големи количества на други дистрибутори и магазини. За да получа тази работа трябваше да се подмажа — казах им, че обичам да гледам на работата си като на мой втори дом. Това им хареса.

Аз отговарях за получаването на частите. А също и обикалях хиляди места из околността и взимах части. Така че не трябваше постоянно да стоя в сградата.

Един ден по време на обедната почивка забелязах млад мексиканец с напрегнат и интелигентен вид, който четеше във вестника обявите за днешните конни надбягвания.

— Залагаш ли на коне? — попитах го аз.

— Аха.

— Може ли да видя вестника?

Погледнах списъците. Подадох му вестника.

— Моя Боби Бой би трябвало да спечели осмия старт.

— Знам. А дори не са го написали сред фаворитите.

— Още по-добре.

— Какъв мислиш, че ще е залога?

— Някъде девет към две.

— Ще ми се да можех да заложа.

— И на мен.

— В колко часа започва последното състезание в „Холивуд Парк“? — попита той.

— В пет и половина.

— Оттук излизаме в пет.

— Няма да успеем.

— Може поне да опитаме. Моя Боби Бой ще спечели.

— Лош късмет.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— Абсолютно.

— Гледай часовника. Точно в пет тръгваме.

В пет без пет и двамата работехме колкото се може по-близо до предния изход. Приятелят ми Мени погледна часовника си.

— Ще откраднем две минути. Когато побягна ме последвай.

Мени стоеше и поставяше кутии с части на горния рафт. Внезапно хукна. Аз го последвах и ние префучахме през предния изход и после надолу по уличката. Добър бегач беше. След това разбрах, че в гимназията е бил градски шампион на четвърт миля. Тичах на четири крачки след него. Колата му беше паркирана зад ъгъла. Той отключи, влязохме и потеглихме.

— Мени, няма да успеем.

— Ще успеем. Ще карам като луд.

— Дотам сигурно има девет-десет мили. Трябва да стигнем, да паркираме, после да стигнем от паркинга до касата за залозите.

— Ще карам като луд. Ще успеем.

— Не трябва да спираме на светофарите.

Мени имаше почти нова кола и знаеше как да сменя платната.

— Залагал съм на всички хиподруми в тази страна.

— И на „Калиент“?

— Да, и там. Копелетата взимат двайсет и пет процента.

— Знам.

— В Германия е още по-лошо. В Германия ти взимат петдесет процента.

— И има ли изобщо играчи?

— Да бе. Има играчи. Тъпи копелета, мислят си, че е достатъчно да уцелят победителя.

— Нас ни набутват с шестнайсет процента, и това ти стига.

— Много е. Но един добър играч може да печели.

— Така е.

— Мамка му, червено!

— Заеби го. Карай направо!

— Ще се прехвърля в дясното — Мени рязко смени платното и мина в дясното. — Гледай за полицейски коли.

— Добре — Мени наистина караше страхотно. Ако залагаше на коне, така добре както караше, Мени бе победител.

— Женен ли си?

— Само това оставаше.

— Жени?

— От време на време. Но винаги за кратко.

— Защо? Какъв е проблемът?

— Жената ти запълва цялото време. Човек трябва да си прецени какво иска.

— Предполагам има момент и на емоционално изчерпване.

— И физическо. Искат да се ебат ден и нощ.

— Намери си някоя, дето ти е гот да я ебеш.

— Да, обаче ако пиеш и играеш хазарт си мислят, че това накърнява любовта им.

— Намери си някоя, която обича да пие, да играе хазарт и да се ебе.

— Та кой иска такава жена?

Тогава стигнахме до паркинга. След седмото състезание паркирането беше безплатно, а също и достъпът до пистата. Нямахме програма и това беше проблем. Ако някой кон бе отстранен от състезанието, нямаше как да разбереш кой кон на дъската е твоя.

Мени заключи колата. Хукнахме. В паркинга Мени дръпна с десет метра. Минахме през входа и продължихме надолу през тунела. Мени задържа преднината си от десет метра през цялото му продължение, а в „Холивуд Парк“ той е доста дълъг. На излизане от тунела, когато влязохме в самия хиподрум скъсих дистанцията и тичах на пет метра зад Мени. Конете вече бяха на старта. Спринтирахме към гишетата за приемане на залозите.

— Моя Боби Бой… какъв е номерът му? — изкрещях аз на някакъв еднокрак мъж, като профучахме край него. Преди да може да ми отговори, вече се бях отдалечил толкова, че не можах да го чуя. Мени тичаше към гишето за пет доларови залози. Когато стигнах, вече си бе взел квитанцията.

— Какъв е номерът?

— Осем! Осмият кон!

Дадох петте си долара, получих квитанция и в този момент звънеца зазвъня, преградките на гишетата хлопнаха и конете тръгнаха.

На дъската залога за Боби бе четири към едно, срещу шест към едно в сутрешните състезания. Кон три бе фаворит с шест към пет. Състезанието бе за осем хиляди долара, една миля и една шестнайсета. На първата обиколка фаворитът имаше преднина от три четвърти дължина, а Боби препускаше до него. Като палач. Тичаше леко и сигурно.

— Трябваше да заложим десет — казах аз. — Ние сме.

— Да, гепихме победителя. Ние сме, освен ако някоя дебелогъза кранта не се откъсне от групата.

Боби тича рамо до рамо с фаворита до средата на последната обиколка и тогава, по-рано отколкото очаквах, направи своя удар. Това беше номер, който жокеите от време на време използваха. Боби заобиколи фаворита, мина пред него и точно тогава спринтира, а не по-късно. На края на правата отсечка имаше преднина от три и половина дължини. Тогава от групата излезе конят, който трябваше да победим, кон четири, залозите за него бяха девет към едно, а той наближаваше. Но Боби летеше. Спечели с лекота и с преднина от две и половина дължини, а ние по десет и четирийсет долара.