Чарлс Буковски
Factotum (35) (Момче за всичко)

35

Няколко дни по-късно Грейс, Лора и аз седяхме на бара в „Зеленото Петно“, когато влезе Джери.

— Уиски с лимон — каза тя на бармана. Когато й дадоха чашата, тя втренчено я загледа. — Знаеш ли, Грейс, вчера те нямаше. Аз бях с Уилбър.

— Няма проблем, скъпа. Имах да свърша малко работа. Обичам да го държа в несигурност.

— Грейс, той беше много зле. Наистина. Хенри го нямаше, Лора я нямаше. Нямаше с кого да си говори. Опитах се да му помогна.

Лора и аз бяхме преспали на един купон в къщата на собственика на бара. От купона бяхме дошли направо в бара. Не бях почнал работа върху либретото и Уилбър ми дуднеше. Искаше да прочета всичките шибани книги. Отдавна се бях отказал да чета каквото и да е.

— Напи се страшно. Пи водка. Започна направо да пие чиста водка. Непрекъснато питаше за теб, Грейс.

— Сигурно това е любовта — каза Грейс.

Джери си изпи уискито и отново си поръча.

— Не исках да пие прекалено много — каза тя, — затова, като излезе за малко взех бутилката, излях част от водката и я разредих с вода. Но той все пак бе изпил доста от този лайнян спирт. Навивах го да си легнем…

— Виж ти! — каза Грейс.

— Карах го да си легнем, но той не щеше. Толкова бе скапан, че трябваше да пия с него. Обаче мен ме хвана, доспа ми се и го оставих. Остана сам, седнал в креслото с бутилката водка.

— Значи не си легнахте заедно? — попита Грейс.

— Не. На сутринта влязох в стаята и той все така седеше с бутилката водка до него. „Добро утро, Уили“, казах аз. Никога не бях виждала толкова красиви очи. Прозорецът беше отворен и слънцето се отразяваше в тях, цялата му душа.

— Знам — каза Грейс. — Уили има красиви очи.

— Той не ми отговори. Отидох до телефона и се обадих на брат му, онзи доктора, дето взима наркотици. Брат му дойде, погледна го и се обади по телефона. Седяхме и чакахме, докато не дойдоха двама мъже, които му затвориха очите и му забиха една игла. Поседяхме още малко, поговорихме и после единият мъж си погледна часовника и каза: „Това е.“ И те станаха, вдигнаха Уили от стола, сложиха го върху една носилка и го изнесоха. Това беше всичко.

— По дяволите — каза Грейс. — Наебаха ме!

— Наебаха те — кимна Джери. — Аз поне имам петдесетте долара на месец.

— И закръгления си, дебел задник — каза Грейс.

— И закръгления ми, дебел задник — потвърди Джери.

Лора и аз знаехме, че са ни наебали. Нямаше защо да го казваме.

Седяхме всички на бара и се опитвахме да измислим какво да правим.

— Чудя се — каза Джери — дали аз не го убих.

— Да си го убила, как? — попитах аз.

— Като разредих водката с вода. Винаги я пиеше чиста. Може би водата го е убила.

— Може би — казах аз. Махнах на бармана. — Тони, би ли дал на закръглената дама една водка с вода?

Според Грейс това не беше духовито.

Не го видях с очите си, но ми разказаха. Като си тръгнала от бара, Грейс отишла до къщата на Уилбър и започнала да блъска по вратата, да блъска и да крещи и да блъска, а братът, докторът, отишъл до вратата, но не искал да я пусне вътре; той бил съкрушен и друсан и не искал да я пусне вътре, но Грейс не се отказвала. Докторът не познавал добре Грейс (според мен много е изгубил, защото тя беше добро парче) и се обадил на полицията и полицията дошла, но тя била обезумяла и подивяла и трябвало двама да я хванат, за да й сложат белезници. Само че направили грешка и заключили ръцете й отпред и тя се нахвърлила върху един полицай и с белезниците му разсекла едната буза и тя така цъфнала, че се виждали зъбите му. Надошли още полицаи и отвели Грейс, а тя крещяла и ритала и след това никой повече не я видя. Никой никого повече не видя.