Чарлс Буковски
Factotum (31) (Момче за всичко)

31

Когато се върнах в Лос Анджелис, си намерих един евтин хотел до улица „Хувър“ и се запих, без да ставам от леглото. Пих три или четири дни. Не можех да се насиля да прочета обявите за работа. При мисълта, че трябва да седя пред човек зад бюро и да му разправям, че искам работа, че съм квалифициран за тази работа, ми ставаше лошо. Откровено казано животът ме ужасяваше, всичко, което човек трябваше да върши, за да може да яде, спи и да се облича. Така че си стоях в леглото и пиех. Когато пиеш, светът пак си е там навън, но не те държи за гърлото.

Една вечер станах, облякох се и тръгнах из града. Озовах се на улица „Алварадо“. Вървях, докато не стигнах до един приветлив бар. Влязох, беше тъпкано. На бара имаше само едно свободно място. Седнах. Поръчах си скоч и сода. От дясната ми страна седеше закръглена блондинка, бузите и кожата на врата й бяха отпуснати, очевидно пиянде. Но в чертите й все още просветваше красота, а тялото й изглеждаше стегнато, младо и добре оформено. Всъщност, краката й бяха дълги и хубави. Когато дамата доизпи чашата си, я попитах дали иска още. Тя отвърна „да“. Купих й.

— Страшни тъпаци има тука — каза тя.

— Навсякъде, но най-вече тука — казах аз.

Платих за още три или четири тура. Не говорехме.

Тогава й казах:

— Това беше. Нямам повече пари.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— Имаш ли къде да живееш?

— Апартамент, платен за още три-четири дни.

— И нямаш никви пари? И нищо за пиене?

— Не.

— Ела с мен.

Излязох след нея от бара. Отзад изглеждаше много добре. Отидохме до най-близкия магазин. Тя каза на продавача, че иска две бутилки уиски, един кашон бири, два пакета цигари, чипс, смесени ядки, малко „алка-зелцер“, една хубава пура. Продавачът ги сметна.

— Напиши ги на сметката на Уилбър Окснърд — каза тя.

— Чакай, трябва да се обадя по телефона — продавачът навъртя един номер и говори известно време. Затвори. — Става — каза той.

Помогнах й да вземе нещата и излязохме навън.

— Къде ще ходим с тези неща?

— В твоя апартамент. Имаш ли кола?

Заведох я при колата. Бях си я купил на една разпродажба в Комптън за тридесет и пет долара. Радиаторът течеше, ресорите бяха счупени, но вървеше.

Отидохме у нас, сложих нещата в хладилника, налях две чаши, занесох ги в хола, седнах и запалих пурата. Тя стоеше на канапето срещу мен с кръстосани крака. Имаше зелени обеци.

— Готин — каза тя.

— Какво?

— Мислиш се за супер Готин, мислиш, че си страшен Пич.

— Не — казах аз.

— Да, така е. Личи си по всичко. Все пак те харесвам. Веднага те харесах.

— Вдигни си малко роклята.

— Обичаш ли крака?

— Да. Вдигни си роклята малко по-нагоре.

Направи го.

— О, Господи, още по-нагоре, още!

— Виж кво, да не си някакъв психопат. Имало някакъв дето тормозел жените, забивал ги, водел ги в апартамента си, после ги събличал и с джобно ножче чертаел кръстословици по телата им.

— Не съм.

— А има и такива, дето те ебат, а после те нарязват на малки парченца. Намират част от гъза ти набутан във водосточна тръба в Плайя Дел Рей, а дясната ти цица в кофа за боклук на крайморската улица.

— Отдавна престанах да се занимавам с такива неща. Вдигни си полата още по-високо.

Тя си вдигна полата още по-високо. Бе като началото на живота и смеха, това бе истинският смисъл на слънцето. Станах, седнах до нея и я целунах. После отидох да налея още уиски и пуснах радиото. Хванахме началото на нещо от Дебюси.

— Харесваш ли такава музика? — попита тя.

По някое време през нощта, както си говорехме, паднах от канапето. Лежах на земята и гледах тези прекрасни крака.

— Скъпа, — казах — аз съм гений, но никой освен мен не го знае.

Тя ме гледаше отгоре.

— Стани от пода, идиот такъв, и ми донеси пиене. Донесох й пиене и се сгуших до нея. Чувствах се глупаво. Малко по-късно си легнахме. Лампата бе загасена и аз бях отгоре. Вкарах й го.

— Между другото как се казваш?

— Какво значение има, по дяволите? — полита тя.