Братя Грим
Принцеса Магда

Живял някога един цар. Имал той едничък син, който поискал за жена дъщерята на друг славен цар: тя се наричала Магда и била чудно хубава. Ала баща й не я дал, защото искал да я омъжи за друг. Двамата млади много се обичали и не искали да се разделят, затова Магда рекла на баща си:

— Не мога и не искам да взема друг за съпруг.

Разгневил се баща й и заповядал да изградят тъмна кула, където да не пада слънчев или лунен зрак. И когато кулата била готова, царят казал на дъщеря си:

— Ще стоиш в нея цели седем години. Тогава чак ще дойда да видя дали вироглавството ти е сломено.

Занесли в кулата храна и вода за седем години, завели принцесата и личната й прислужница и ги зазидали.

Седели двете в тъмнината и не знаели кога било ден и кога се спускала нощ. Царският син обикалял често около кулата, викал принцесата по име, но през дебелите зидове не прониквал никакъв звук. Какво друго им оставало, освен да плачат и да нареждат горчиво!

Но времето минавало и по съвсем намалялата храна и вода те разбрали, че седемте години скоро ще изтекат. Мислели, че часът на тяхното избавление е дошъл, но не се чували удари от чук, пък и нито един камък не се откъртвал от зида — изглежда царят ги бил забравил. И тъй като имали храна още за малко време и виждали, че ги очаква гладна смърт, Магда рекла:

— Трябва да опитаме последното средство и да видим не можем ли да пробием зида.

Взела ножа за хляб и започнала да дълбае хоросана между камъните. Усетела ли умора, сменяла я прислужницата. Трудили се дълго време и успели да извадят един камък, после още един и още един и след три дни в тяхната тъмница проникнал първият дневен зрак; а накрая отворът станал толкова голям, че могли да надникнат навън.

Небето било синьо и ги лъхнал свеж ветрец, но колко печална била гледката наоколо! Дворецът бил разрушен, градът и селата, докъдето поглед стигал, били превърнати в пепелища, полята се разстилали опустошени и не се виждала жива душа.

Когато отворът в зида станал толкова широк, че могли да се промъкнат през него, първа скочила прислужницата, а след нея Магда. Но къде да отидат? Вражи войски били разорили цялото царство, прогонили царя и избили всички жители.

Тръгнали да търсят друга страна, но не намерили никъде подслон, нито човек, който да им даде парче хляб; положението им било толкова ужасно, че трябвало да залъгват глада си с коприва. А когато след дълго скитничество стигнали в друга страна и потърсили работа, навсякъде им отказвали, никой не се смилил над тях.

Накрая спрели в един голям град. Запътили се към царския дворец. И тук най-напред им казали да си вървят по пътя, но после готвачът ги съжалил и ги прибрал на работа в кухнята.

Но случило се така, че синът на царя, в чието царство попаднали, бил някогашният годеник на Магда. Неговият баща му бил избрал друга невеста, толкова грозна, колкото и зла. Денят на сватбата бил вече определен и невестата пристигнала, но поради страшната си грозота не се появявала пред никого, заключвала се в стаята си, а Магда й носела храна от кухнята.

Като настанал денят на сватбата, невестата, засрамена от вида си, се уплашила, че ако се покаже на улицата, хората ще започнат да й се подиграват. Ето защо рекла на Магда:

— Чака те голямо щастие. Аз си навехнах крака и не мога да вървя по улицата. Облечи венчалната ми рокля и заеми мястото ми. По-голяма чест не може да ти бъде сторена.

Магда не се съгласила и рекла:

— Не желая чест, която не ми подобава.

Напразно другата й предлагала злато; накрая викнала гневно:

— Ако не ми се подчиниш, ще се простиш с живота си. Ако произнеса само една дума, главата ти ще се търкулне в нозете ми.

Тогава Магда се видяла принудена да се покори, да облече разкошната венчална рокля на невестата и да сложи нейните скъпоценности.

Като влязла в тронната зала, всички се възхитили от голямата й хубост и царят рекъл на сина си:

— Ето невестата, която съм ти избрал и с която ще застанеш пред олтара.

Принцът се учудил и си помислил: „Прилича на моята Магда и бих повярвал, че е тя самата, ако не знаех, че отдавна е затворена в кулата и сигурно е умряла“.

Хванал я за ръка и я повел към църквата.

Край пътя имало коприва и Магда рекла:

Копривке, копривке,

и тук ли те съзрях?

Неотдавна те берях

и сладко те ядях.

— Какво говориш? — Какво говориш? — попитал царският син.

— Нищо — отвърнала тя. — Спомних си за принцеса Магда.

Той се учудил, че тя я познава, но замълчал. А като минавали по моста за църковния двор, тя рекла:

— Ох, не рухвай, камен мост,

и не ме прави злочеста!

Разбери, че аз не съм

истинската му невеста.

— Какво говориш? — попитал царският син.

— Нищо — отвърнала тя. — Спомних си за принцеса Магда.

— Познаваш ли принцеса Магда?

— Не — отвърнала тя, — откъде ще я познавам? Само съм чувала за нея.

Като стигнали пред църковната врата, тя пак рекла:

— Ох, не рухвай ти, врата

и не ме прави злочеста!

Разбери, че аз не съм

истинската му невеста.

— Какво говориш? — попитал царския син.

— Ах — отвърнала тя, спомних си за принцеса Магда.

Той извадил скъп накит, окачил го на шията й и закопчал двете халкички. След това влезли в църквата, застанали пред олтара, свещеникът сложил ръцете им една в друга и ги венчал.

Повел царският син Магда към двореца, но по целия път тя не казала нито дума. А когато се върнали в царския дворец, изтичали в стаята на невестата, съблякла разкошната рокля, свалила скъпоценностите и облякла пак сивата си престилка. Но запазила на шията си накита, който й подарил принцът.

Вечерта завели невестата в стаята на царския син, но тя спуснала сватбеното було над лицето си, за да не разбере той измамата. След като всички излезли, той я попитал:

— Какво говореше на копривата край пътя?

— На каква коприва? — отвърнала тя. — Аз не говоря с коприва.

— Щом не си говорила, ти не си истинската невеста — рекъл той.

Тя намерила изход и измънкала:

— Уморена съм, не мога

да си спомня туй сама,

ала всички мои мисли

знае малката мома.

Изтичала навън и се сопнала на Магда:

— Какво си казала на копривата?

— Казах само:

— Копривке, копривке,

и тук ли те съзрях?

Неотдавна те берях

и сладко те ядях.

Върнала се невестата тичешком в стаята и викнала:

— Спомних си какво казах на копривата.

И повторила думите, които току-що чула.

— А какво говореше на моста, като минавахме по него? — попитал царският син.

— На моста ли? — отвърнала тя. — Аз не говоря с мостове.

— Тогава не си истинската невеста.

Тя пак измънкала:

— Уморена съм, не мога

да си спомня туй сама,

ала всички мои мисли

знае малката мома.

Изтичала навън и се сопнала на Магда:

— Какво си казала на моста?

— Казах само:

— Ох, не рухвай, камен мост,

и не ме прави злочеста!

Разбери, че аз не съм

истинската му невеста.

— Ще платиш с живота си за това — заканила й се невестата, но се върнала бързо в стаята и викнала:

— Спомних си какво казах на моста.

И повторила думите, които чула.

— Ами какво говореше на църковната врата?

— На църковната врата ли? — отвърнала тя. — Аз не говоря с църковни врати.

— Тогава не си истинската невеста.

Тя изтичала навън и креснала на Магда:

— Какво си казала на църковната врата?

— Казах само:

— Ох, не рухвай ти врата,

и не ме прави злочеста!

Разбери, че аз не съм

истинската му невеста.

— Това ще те погуби! — заканила й се невестата, разгневила се страшно, но се върнала тичешком в стаята и викнала:

— Спомних си сега какво казах на църковната врата.

И повторила думите, които чула.

— Ами къде ти е накитът, който ти дадох пред църковната врата?

— Какъв накит? — отвърнала тя. — Не си ми давал никакъв накит.

— Аз сам ти го окачих на шията и сам го закопчах. Ако не помниш това, тогава не си истинската невеста.

Смъкнал той булото от лицето й и като видял колко е грозна, стъписал се изплашен и рекъл:

— Как си попаднала тук? Коя си ти?

— Аз съм твоята годеница, но се страхувах, че хората ще ми се подиграват, като ме видят, затова заповядах на прислужницата от кухнята да облече моята рокля и да отиде вместо мене в църквата.

— Къде е това момиче? — попитал той. — Искам да го видя. Върви го доведи!

Тя излязла и казала на слугите, че прислужницата от кухнята е измамница и наредила да я заведат на двора и да й отсекат главата. Слугите сграбчили Магда и я повлекли, но тя викала тъй силно за помощ, че царският син чул гласа й, изскочил от стаята и заповядал да я пуснат. Донесли запалени свещи и той видял на шията й златния накит, който й дал пред църковната врата.

— Ти си истинската невеста — рекъл той, — ти дойде с мене в църквата. Ела сега в стаята ми!

Щом останали сами, той рекъл:

— Като отивахме към църквата, ти спомена принцеса Магда, която някога беше моя годеница. Ако смеех да помисля, че е възможно, бих повярвал, че тя стои пред мене, защото ти по всичко й приличаш.

Тя отвърнала:

— Аз съм принцеса Магда, която заради тебе стоя затворена седем години в тъмница, търпя глад и жажда и толкова дълго време вече живее в тегло и бедност. Ала днес слънцето отново грее над мене. Аз съм венчана с тебе в църквата и съм твоя законна съпруга.

Целунали се и живели честито чак до смъртта си. А фалшивата невеста за наказание била изпъдена.

Кулата, в която била затворена по-рано принцеса Магда, стояла още дълго време; и когато край нея минавали деца, всеки път пеели:

— Ой-ла-ила, ой-ла ула,

кой лежи във тая кула?

В мрак и влага от години,

крее там една принцеса.

Но не рухва тоя зид,

изграден от як гранит.

Ханс, не стой като втрещен,

а върви напред със мен!