Франк Хърбърт
Фани Мае (7)

Не съществува такова нещо като абсолютна обективност.

Афоризъм на Гоакините

Маккай проведе междупространствения разговор, седнал покрай прашния черен път на около три километра от поляната със скалата. Бе изминал разстоянието дотук пеша. С нарастващо раздразнение бе следил странните превъплащения на заобикалящия го пейзаж. Твърде скоро бе установил, че градът е просто един мираж, висящ над прашната равнина от висока трева и трънливи храсталаци.

Над равнината тегнеше жега почти като тази в хидробола.

Единствените живи същества, които бе видял по пътя до тук, бяха няколко непознати дребни животинчета, пробягващи в далечината. За сметка на това пък, мястото просто гъмжеше от най-разнообразни насекоми — хвърчащи, скачащи, пълзящи, и какви ли още не. Пътят беше доста неравен, с канавки отстрани и мръснокафеникавия цвят на ръждиво желязо. Започваше от далечната редица синкави хълмове от дясната му страна, пресичаше равнината в права линия и се губеше в мъгливите от маранята очертания на хоризонта в ляво от него. Никъде не се мяркаше жива душа освен него. Не се забелязваше даже облаче прах, издаващо наличието на някакво движение по пътя.

Маккай почти с радост се отпусна в прегръдките на налудничавия транс на междупространственото повикване.

— Тук е Тулук — каза онзи. — Наредиха ми да се свържа с теб веднага щом съм готов със заключението от анализа. Надявам се, че не съм се натрапил в неподходящ момент.

Маккай изпитваше голямо уважение към компетентността на Тулук, като калфа към майстор.

— Слушам те — каза той.

— Няма какво толкова да се каже за ръката — започна Тулук. — От Паленки, разбира се. Ако някога попаднем на притежателят й, ще можем да го идентифицираме. Имало е най-малко поне още едно предишно израстване на ръката. Малко преди лакътната става ясно си личи белег като от сабя.

— А нещо за отличителните знаци на Паленкито?

— Все още ги проверяваме.

— Камшикът?

— Тук вече открихме доста любопитни неща. Направен е от истинска волска кожа.

— Истинска ли?

— Без съмнение. Можем да идентифицираме собственика на кожата, макар, че се съмнявам все още да се разхожда някъде наоколо.

— Имаш отвратително чувство за хумор. Какво друго?

— Камшикът си е направо архаичен. Волски камшик от типа на древните земни камшици. Направихме оригинална компютърна справка. Повикахме и експерт от музея за потвърждение. Той каза, че изработката е малко некачествена, но достатъчно точна, за да има някакво съмнение, че камшикът е копие на оригиналните образци. Произведен е, обаче, съвсем наскоро.

— Откъде са могли да намерят оригинал за да го копират?

— Проверяваме това. Може да ни даде някаква нишка да се заловим. Тия камшици са доста рядко срещани.

— Значи, е произведен съвсем скоро — каза Маккай. — Напълно ли си сигурен?

— Животното, от което е смъкната кожата, е било живо само допреди две стандартни години. Междуклетъчната структура все още реагира на катализа.

— Две години. Откъде ли са намерили истински вол?

— Това вече стеснява кръга. Има само няколко останали, дето ги държат като атракция в различните увеселителни заведения. Има известен брой и на няколко от най-отдалечените планети, където все още липсва необходимата технология за производство на псевдоплът и развъждат добитъка за храна.

— Хм, колкото по-навътре навлизаме в проблема, толкова по-заплетени стават нещата — каза Маккай.

— И аз така мисля. А, имаше остатъци от калфен прах по камшика.

— Калфен прах! Ето откъде е идвала миризмата на вкиснато!

— Да, миризмата все още е доста силна.

— За какво ли им е този бързо менящ цвета си прах? — попита МаККай. — Нямаше и следа от запаметяваща калфена платка, но това, разбира се, не означава нищо.

— Това е само едно предположение, — започна Тулук — но може да са поръсили Паленкито с този прах.

— Но, защо?

— Вероятно за да променят окраската му, така, че да изглежда от друго племе.

— Възможно е.

— Ако си усетил миризмата след като камшикът е бил вкаран вътре, трябва да е останало доста голямо количество от праха в стаята. Мислил ли си затова?

— Стаята въобще не беше голяма, пък и беше адски горещо.

— Аха, горещината обяснява всичко. Съжалявам, но нямаме нищо друго за теб.

— Това ли е всичко?

— Има още едно нещо, но едва ли ще ти бъде от голяма полза. Камщикът е бил складиран във висящо положение, окачен на някаква поставка, изработена от стомана.

— Стомана? Напълно ли си сигурен?

— Напълно.

— Та кой ли използва стомана в днешно време?

— Не е чак толкова рядко срещана на някои от новите планети. Дори наскоро „R&R“ произведоха някакъв нов подобрен вид, който използват в строителството.

— Диващина!

— Така си е.

— Знаеш ли, — каза Маккай — нали търсим някоя забутана планета. Както изглежда, в момента се намирам точно на такава.

— Къде си?

— Не знам.

— Не знаеш ли?

Маккай му обясни в какво положение се намира.

— Вие, полевите агенти, понякога поемата твърде големи рискове — каза Тулук.

— Така си е.

— Нали носиш монитор? Мога да накарам Таприсиота да идентифицира местоположението ти. Да прибягна ли до клаузата с използване на монитор?

— Нали знаеш, че това е клауза с плащане в брой — каза Маккай. — Не мисля, че случаят е толкова спешен, та да рискувам един банкрут на Бюрото. Нека първо да се опитам да определя местоположението си с други средства.

— Какво искаш да направя?

— Обади се на Фурунео. Кажи му да ми остави още шест часа и после да накара Кейлбана да ме прибере обратно.

— Да те прибере, а? Сайкър каза, че си бил в едно от ония S-чудеса на Кейлбаните. Ще може ли да те прибере оттам, където си в момента?

— Надявам се.

— Веднага ще се обадя на Фурунео.