Георги Марков
Идеали, идеология и действителност — ІІІ

В българския вестник „Труд“ от 3 февруари тази година е отпечатан материалът на Евелина Георгиева под заглавие „Аферата Станчев и за какво тя предупреждава“. Авторката се занимава със съдебния процес срещу един от бившите български търговски представители в Сингапур, въпросния Станчо Станчев. Очевидно добросъвестно тя цитира показанията по делото, от които става ясно, че Станчев е бил видна външнотърговска фигура, последователно главен директор на няколко важни предприятия, който систематично и последователно краде държавата, служи си с подкупи, устройва удоволствия на високите си покровители и явно редовно си плаща партийния членски внос. Авторката на този материал е проявила почти пределната гражданска смелост, като се е опитала да надникне малко зад гърба на Станчев, но сигурно уплашена от онова, което е видяла, бърза да приключи историята. Но така или иначе, ние научаваме, че когато в Сингапур са пристигали видни български ръководители, Станчев е пускал в джобовете им пликовете с банкноти, доставял е доволно количество от местни проститутки, за да задоволяват партийната нужда от секс, и е устройвал куп „малки лудории“. Лицата на тия висши посетители на Сингапур си остават вестникарска тайна. Всеки може да предположи, че те не са били фабрични работници или кооператори, а достатъчно високопоставени партийни сановници. Цитирано е и странното обяснение, което самият Станчев дава, за да окачестви причината за постъпката си. Той казва: „Когато си сред акули, сам ставаш акула.“ И за да не остави никакво съмнение за какви акули става дума, редакцията на вестника пояснява, че това се отнасяло до търговските му партньори от капиталистическите страни. Но лично аз смятам, че Станчев е имал предвид други акули.

И тъкмо тук е отговорът на въпросите, които авторката си задава и на които тя така умело не отговаря. Въпросът е за акулите!

И да бих искал, не бих намерил по-сполучливо въведение към една от най-широко разпространените, показателни и типични болести на режима — корупцията. Хубаво е, че от материала на вестник „Труд“ става ясно, че Станчев не е бил сам, че той е от много дълго време на такива високи постове, което означава, че той от много дълго време е крепен от високи приятели. Имената на приятелите не се казват, защото всеки знае докъде би довело разплитането на кълбото. Неотдавна пак подобни обвинения бяха отправени към най-високопоставени ръководители от външната търговия, начело с Лъчезар Аврамов. И пак беше повдигнато, както се казва, крайчето на завесата, зад която само се мярнаха краката на още по-високопоставените покровители на корупцията. В цялото свое отношение към тия и към други случаи българският печат и българската общественост искат да уверят света, а може би и себе си, че става въпрос за отделни, изолирани случаи.

Аз не зная биографията на Станчо Станчев от Сингапур, но аз знам добре биографията на Лъчезар Аврамов и мисля, че мнозина я знаят. И ако ние можем да разглеждаме (нека се съгласим с вестник „Труд“) сингапурския герой като криминален престъпник, случайно проникнал до върховете на държавното стопанство и обществената йерархия, то ние не можем да приемем същото отношение към случая Лъчезар Аврамов, който не случайно беше заместник министър-председател и министър на външната търговия. Не зная доколко обвиненията срещу него и неговите сътрудници са реални, много е възможно истината да има малко по-друго лице, но в случая е важен фактът, че партията беше принудена да признае корупцията в своите най-високи редове, все едно дали поводът е действителен или фиктивен.

Показателното обаче в двата случая е, че се призна и заговори само за определен вид корупция, и то на определена партийна среда. Всичко се стовари върху горките дейци на външната търговия, т.е. ония, които поради контактите си с „капиталистическия свят“ заемат най-уязвимото място. Обаче за всеки, който не се бои да срещне истината в очите, картинката само започва оттук. Корупциите на външнотърговските служители са само израз на една огромна, бих казал, тотална корумпираща атмосфера, която иде от основните принципи и методи на един дълбоко несправедлив насилнически и във висша степен безнравствен строй. Точно този строй, а не магическа пръчка превръща героя-парашутист Лъчезар Аврамов в нещо, което (ако са верни обвиненията) е трудно да определим. Корупцията е в основата на взаимоотношенията между хората и държавата в нашата страна и още повече между хората и партията. И тук съвсем не става дума само за класическия вид корупция, свързана с рушветчийството или с размяната на парични облаги, а въпросът е за корупцията чрез власт. Тъкмо властта си остава главното корумпиращо средство, властта, която поставя всеки човек в зависимост от друг човек, властта, която е жестоко и неудържимо оръжие в преследването на всевъзможни цели, властта, която не се спира пред нищо. Тъкмо фактът, че животът, спокойствието и бъдещето на всеки най-обикновен гражданин зависят от целите, тактиките, игрите, а често вече и от прищевките на по-силните от него. Корумпиращото действие на властта най-напред води до корумпиране на нравите. И ето, че отново стигаме до мътните извори на другаря Маркс. Човешкото късогледие на Маркс, да не говорим за философското, не му е позволило да види тъкмо този корумпиращ ефект на „диктатурата на пролетариата“. Грамадната част от ония, които се присъединяват към т.н. революционни движения, вършат това не в името на щастието и доброто на другите, а в името на своето собствено незабавно добруване, в името на своя стомах и други по-висши материални интереси. Това е естествено и логично. И когато тази революция победи, все едно какви красиви лозунги тя издига, тази грамадна част от нейни членове се устремява към реализирането на материални придобивки за себе си. Мнозина си спомнят масовите кражби, извършени от страна на всевъзможни партийни членове непосредствено след девети септември 1944 година, кражби, извършени в името на партията, но за своя собствен джоб. Но това беше само бледата увертюра на алчността, користолюбието и корупцията, които тепърва щяха да се разразят в най-широки мащаби. Нека тук припомня чудесната мисъл на руския философ Николай Бердяев, че всяка съвременна революция е реакционна. Защото тя идва в името не на хуманни идеали, а в името на стомаха. И това е стомах, който, колкото и да го пълниш, все му е малко, иска още и още, иска, ако може, да изяде и самото земно кълбо. Това е вечно ненаситният, алчен стомах, който не признава никакви нравствени или културни ценности, който дава начало на стомашна психология, стомашна идеология, стомашно изкуство, стомашна политика. И главният лозунг на всичките тия стомашни институции е: „Граби колкото можеш повече, лапай колкото можеш по-бързо, пък ако ще след тебе и потоп!“ Един тъжен драгалевчанин, като гледаше преди няколко години профучаващите през селото луксозни лимузини, които бързаха за някакво висше увеселение в „Щастливеца“, каза: „Живеят, като че след три дена свето ще свърши!“

И сега вече картинката става по-ясна. Биографията на бъдещия крадец Станчев започва да изглежда по-убедителна, ако си припомним множеството станчевци, новоизлюпени стомашни властници, които, поемайки държавното кормило, въведоха понятието „мой човек“ и принципа „ти на мене, аз на тебе“. Всяко едно новоизлюпено партийно величие мъкнеше след себе си опашка от „свои хора“, които поемаха постове и длъжности, за които не само че не бяха квалифицирани, но и не бяха чували, че съществуват. Създаването на тия множество малки групички и партийки, било по махленска линия, било по партизанска линия или по каквато и да е друга линия, ставаше по законите на корупцията. Ти получаваш този пост с всички материални предимства, за да ми служиш. И всички последвали битки между партийните групировки имаха в основата си корупцията. Ние ще ти дадем повече, ако преминеш при нас. Само няколко години бяха достатъчни, за да се изкоренят все пак остатъците от буржоазни скрупули и морал и цялата страна да бъде овладяна от страшния, нечовешкия закон на „моя човек“. Искаш ли да станеш софийски жител? Моят човек ще ти го уреди, но виж нещо там! Искаш ли детето ти да постъпи в по-добро училище или в университета, моят човек ще побутне, но ти, нали… Искаш ли да си купиш кола, без да чакаш години наред? Моят човек… Сега си спомням, че един от най-честите въпроси, който ми е задаван, е: „Имаш ли някой човек…?“ Този митически, всемогъщ „мой човек“ сложи в джоба си всички предишни шеговити представи за вуйчо-владици. Пак по това време партията създаде един от най-унизителните и тъжни институти в българския живот. Прословутия отдел „Кадри“, кадровика, който имаше страшната власт и право да ви даде да ядете или да ви нареди така, че никой никъде да не ви вземе на работа, кадровика, чиято длъжност стана синоним на всеобща ненавист, така че в следсталиновия период този институт трябваше да бъде заменен с друг. Познавам кадровици, които не се спираха пред нищо — както се казва, подкупите бяха в пари и в натура. Колко млади момичета, търсещи препитание, трябваше да минат през леглата на любвеобилно настроени кадровици, колко обикновени хора трябваше да отделят от оскъдните си надници, за да купуват подаръци на негово величество кадровика, колко мъка и нещастие изтече от тоя блюстител на шкафа с досиетата. При това, нека отбележим, че кадровици ставаха по правило най-верни партийни хора, може да се каже, ядрото на партията. Самите вътрешнопартийни отношения са изключително корумпирани. Формално хората от партийната власт са свързани чрез партийното членство, фактически те са свързани изключително от личния материален интерес. В своето четвъртвековно развитие партията създаде корумпиращи традиции им навици, които са главен двигател в отношенията на хората у нас. Материалното интересчийство и реализирането на по-големи облаги там са развити в по-остра форма, отколкото в най-обособеното капиталистическо общество. Ако при капитализма парите са власт, то при въпросния социализъм властта е пари. Нека само вметна, че изпитвам истинско затруднение да назовавам режимите, подражаващи съветската форма на управление, социалистически или комунистически. Повече от очевидно е, че те нямат нищо общо с основните представи било за социализъм, било за комунизъм. И затова моля слушателя да ме извини, че по навик греша, като казвам комунисти вместо партийци.

Най-разпространената форма на корупцията във властвуващите сфери е подаръкът. Не зная дали на света има страна, в която да се разменят толкова много подаръци. В колкото по-висша среда се движите, толкова по-сериозни подаръци трябва да правите. Господ да ви е на помощ, ако случайно забравите подаръка. Винаги имате повод да го дадете. Колко пъти българи в чужбина, най-обикновени хора, вадят дълги списъчета за покупки, където подаръкът за началника или „моя човек“ стои на първо място. Нека само споменем, че най-корумпираният институт у нас не е никой друг, а Министерството на вътрешните работи. Колко граждани, които желаят да пътуват и на които своеволието не разрешава паспорти, трябва да ги купят. И то за доста солидни суми. „Моят човек ще го уреди, но нали знаеш…“ Пък и не само с паспортите. Ако една обективна комисия анкетира начините за разходване на валутата, начините за разпределение на редки и търсени стоки, начините за получаване на каквито и да е предимства, та чак до възможността да си купите шофьорска книжка, без да сте пипнали волан на кола — ще открие колко силен е законът на корупцията. Както казах веднъж, известни писателски имена, фаворити на режима, също си организираха претопяването на книгите, за да могат да претендират веднага за преиздаване. И тъй като всеки в страната притежава някаква власт спрямо нещо, дори кварталният вестникар, то всеки притежава средство за корупция.

Ако някой иска да ми възрази и да каже, че нещата не са точно така, бих го запитал — как и по какъв начин само в няколко години определени кръгове от българското днешно общество забогатяха толкова много, че притежават най-скъпи западни коли, най-луксозни апартаменти и вили и техните приятели или любовници непрекъснато се разкарват из света? Как? Вероятно по същия честен и почтен начин, по който един стругар вади хляба си? Обективно погледнато, разликата в заплатите между миньор и министър не е толкова голяма, за да оправдае разликата в жизнените стандарти. Ето че стигнахме до най-свидната рожба на корупцията, до онова, което всъщност изопачи и изврати напълно комунистическата идея, онова, което е триумфът на плебейската алчност — привилегията, за която ще говоря идущия път.

Ето че Станчо Станчев от Сингапур не се оказа изолирано явление в свят на социалистическа девственост, а просто малко попрекалило мярката истинско чедо на своята партия. И въпросът за националността на акулите също намира своя отговор.