Георги Марков
Глас от хора

Изглежда жестока ирония на живота да се каже, че затворът дава на писателя повече, отколкото свободата. Имаме толкова много примери, когато именно затворът е изиграл онази решителна роля за дълбоко свързване на писателя с живота, и от там до създаването на най-значителни произведения. Нека посоча само „Записки от мъртвия дом“ на Достоевски. И сега пред мен е току-що излязлата на руски език нова книга на Андрей Синявски със заглавие „Глас от хора“. На десети август миналата година Синявски пристигна в Париж, за да поеме преподавателско място в Сорбоната. Но пътят от Москва до Париж, извървян от Синявски, бе дълъг и тежък. През 1965 година той бе осъден от съветското правосъдие на седем години затвор „за разпространяване на антисъветска пропаганда“ и прекара повече от пет години в затвора.

„Литературата е по-важна от самия живот“ — пише Синявски и това не е произволно твърдение, защото тъкмо литературата спасява живота му. В затвора, в тежките обстоятелства, Андрей Синявски се ползва от разрешението на правилника да пише на всеки две седмици писмо до жена си, стига да не коментира по политическия и затворническия живот. Отгоре на всичко той има щастието да се ползва от огромни количества оранжева опаковъчна хартия. И той започва да пише редовно. „ГЛАС ОТ ХОРА“ представлява част от тази кореспонденция с жена му.

Книгата е разделена на седем части. Пет части — за петте пълни години в затвора. Шестата — за непълната година на освобождаването. И седмата — за неговото завръщане във външния свят. Това е книга с размишления за всичко, до което интелектуалната чувствителност на един затворник е могла да се докосне сред стените на политическото и затворническото ограничение.

ГЛАСЪТ в книгата е неговият собствен, на Андрей Синявски, или още по-добре — на Абрам Терц, име, което той предпочита.

ХОРЪТ — това са хората около него. И ако ГЛАСЪТ остава постоянен, ХОРЪТ се мени. Първоначално това са възрастни съветски граждани, които излежават неопределено дълги присъди за религиозните си убеждения. След тях, със смяната на лагера за поправителен труд, ХОРЪТ се поема от „военнопрестъпници“ и обикновени криминални затворници, главно мошеници. Сред тях са неколцина свободомислещи — като самия Синявски и неколцина националисти. Синявски преминава през три лагера. Всеки може да си представи как песента на ХОРА е действувала върху този самотен интелектуалец, как богатата и трагична мелодия на живота е отзвучала в него, за да тласне ръката му да пише, да превърне звуците в образи. И сред тази кантата на ХОРА той слуша собствения си ГЛАС.

Но колко странен, трагичен и оригинален е този ХОР, колко чудни са неговите изрази. ХОРЪТ говори понякога с древната мъдрост на Толстоев мужик, понякога с чистотата на Староверец, понякога с жаргона на крадците, понякога с вестникарски фрази, които значат нещо съвсем друго. Понякога този ХОР звучи жестоко, сякаш да усили степента на наказанието, понякога отчаяно — с цялата бездънна тъга на Русия, понякога интимно, сантиментално, лирично.

Колко чудно е откровението на оня чужденец затворник, който казва:

„Аз още не съм се научил да плача по руски.“

Или друг затворник:

„Нека да си говорим направо, животът е кратък.“

Андрей Синявски говори и слуша. При това, в сравнение с класовата изолираност на Достоевски в каторгата, която едва не завършва трагично, Синявски има предимството да бъде допуснат близо до другите затворници. Мисля си, че точно затворът му е дал най-богатата среща с хората.

Може би звучи странно, че в затвора Синявски си спомня Робинзон Крузо и намира, че това е урок по оцеляване, когато няма възможност да избягаш където и да е. Оцеляването за Синявски това е писането, защото преди всичко той е писател.

„Какво щеше да стане, ако те не ми бяха разрешили да пиша? В буквалния смисъл на думата, нито една дума, нито едно писмо, какво щях да направя?“ — пита се той и човек чува смъртния ужас в гласа му.

Защото тъкмо писателят е този, който ще извърши сродяването между човека Синявски и затворническия ХОР. Писателят е този, който ще открие хармоничното единство между ГЛАС и ХОР. Писателят е този, който ще превърне затвора в модел за живеене. Тъкмо откриването на този модел от Синявски удивително напомня модела, който Пушкин открива у безработните цигани или Лермонтов в кавказката дивота. Затворническият живот с цялата му суровост, грубост и жесток робски труд е този, който най-добре провокира писателя Синявски, този, който най-добре кореспондира на въпросите на собственото му съществуване.

Той проследява постепенното свикване с всичко. Свикване със студа или горещината, с каторжната работа, с храната, свикване със съществуването и най-вече свикване с красивото и грозното пеене на ХОРА. И сякаш животът започва да възнаграждава търпението на затворника с най-скъпата валута за един писател — опита.

Да застанеш лице срещу лице с толкова съдби, да разпознаваш толкова физиономии, толкова гласове, да срещаш житейското потвърждение или отрицание на собствените ти идеи, и преди всичко да имаш другарството на човеци, необвързани с лъжата на думата „другарю“, а тласнати един към друг от силата на собствените им злощастия — това е наистина огромно предимство.

Предишните творби на Синявски ми изглеждаха малко голо интелектуализирани. Сега „ГЛАС ОТ ХОРА“ притежава удивителна жива плът. И разказът напомня на хубавите страници от Булгаков, понякога на Зошченко, на Илф и Петров. Едно затворническо узряване на Синявски.

Но нека още веднъж подчертая — фактът, че писмата му са адресирани до жена му, тоест, че те са предназначени за някой да ги прочете, че те са предназначени да поддържат една връзка — дава здравината на техния смисъл. Техният читател е един, но това стига за писателя. Понякога един читател е повече от милиони читатели.

Някои от тези писма представляват чисти есета на литературни теми с известни елементи на критицизъм. Андрей Синявски пише за поезията на Анна Ахматова, пише за Хамлет и Осип Манделщам, като нарича Хамлет първия интелектуалец, а Манделщам — последния; той размишлява върху разликата между западноевропейската готика и архитектурата на руските църкви; той се спира на известните думи на Лесков „колко трудно е да обрисуваш някого, когото си представяш така ясно“.

Но по-голямата част от книгата е посветена на наблюденията му върху ХОРА. Всъщност другите затворници са новото в неговия живот. Ние виждаме галерия от портрети, ние чуваме поток от диалози. Човек има впечатлението за документална добросъвестност, сякаш Синявски просто е записвал всяка дума. За какво пее (или говори) затворническият хор? Това е истинска мозайка от човешки теми. Разговори за смъртта, за убийства, разговори за песни, разговори за любов, разговори за пиянство, разговори за мечти и, разбира се, разговори за пари. Зад всичко стои мълчаливото равновесие „свобода — затвор“.

Често нивото на тези: разговори е ужасно. Всред малкото мъдрости боботят огромни глупости. Но Синявски сякаш знае, че е нещо нормално хората да не могат да се изразят направо, а да имат нуждата от купа глупости, зад които търпеливият наблюдател ще види неглупавата същност.

Пред нас са любопитни образи като този на Асфалт Бетонович и поток от многосмислени фрази, които на пръв поглед изглеждат глупости, като „Москва е столицата. Хора от цял свят отиват там с шапки“. Или „Щом си купиш чехли, и веднага ще се почувствуваш като Крал Лир“. Или „Жената се радва на голяма популярност всред света“, „Този, който не рискува, не отива в затвор“, „Да се учим от японците на учтивост“…

Синявски се учи да разбира този език, учи се да прониква зад плитката делнична мъдрост, зад лошо произнесените „купешки“ думи, зад езоповския език, чиято тайна той естествено не ни разкрива в тези писма.

Навремето бях писал, че най-оптимистичното произведение в руската литература в наше време за мен е „Един ден от живота на Иван Денисович“. Това чувство на оптимизъм дойде у мен от характера на Иван Шухов и хората около него. Подобно чувство идва у мен и сега, като проследявам галерията, която Синявски ни представя с документална точност — образите на ония обикновени, неизвестни хора, които са герои на неизвестни подвизи, които преминават страхотни препятствия, изпитват жестоките удари на невероятни съдби и се раждат и умират, без имената им да излязат от тесния кръг на тяхното съществуване, и които са истинската потенциална сила на всеки свят. Тези хора, които Тургенев нарече „анонимната Русия“.

Тъкмо тази Русия, истински непознат океан, тази Русия, чужда и далечна на писателите социалистически реалисти, е обетованата земя за любознателните пътешественици — изследователи на душевности, търсачи на истини и на истинско. В нея има всичко, защото тя е животът. За един писател винаги ще си остане по-интересно да чуе не един разговор на министри, а един разговор на крадци, както ще е по-интересно да чуе не разговор между добросъвестни служители, а разговор между лентяи и вагабонти. Кого всъщност затворът е приютил — ония, които са нарушили закона на обществото, без значение колко справедлив или несправедлив е този закон.

Синявски е очарован от професионалните крадци, от тяхната поетична суетност. Те му разказват апокрифни легенди за своите любими герои — Спартак и Пушкин, и намират навред из историята оправдание на себе си.

Една друга Русия изниква пред очите на интелектуалеца, когато той се среща със затворниците, осъдени заради религиозните си убеждения. Оказва се, че тази Русия, която векове бе просъществувала, чийто пламък на религиозен фанатизъм и всеотдайност горя в страниците на Гогол, Толстой и Лесков, онази Русия, която пропя в песните на Мусоргски и на която днешният режим отрича съществуването — е все още жива.

Друго голямо предимство за писателя в затвора е срещата му с руския език. Затворен в московските или ленинградските интелектуални кръгове, един писател трудно може да проследи развитието на езика сред народа. Сега този език, непрестанно активен, разрастващ се, обогатяваш се, идва чрез песента на ХОРА. Синявски проследява развитието и промяната на отделни думи, като ги свързва с руската традиция, от една страна, и днешния живот, от друга. Творенето на словото не е академична работа, а народно творчество.

Три месеца преди да го освободят, през юни 1971 година, Синявски пише:

„Оня ден, гледайки към гората, която винаги е била далечна и недостъпна, аз внезапно си помислих, че това е моя гора, и се изненадах от такава свобода на мисълта ми. Това значи пролет. Идната година, предполагам, не ще имам време за тези наслади. Тук идва последната пролет, която постепенно става моя собствена, макар че утре аз ще бъда свободен.“

Тези редове съдържат може би най-точната оценка на Синявски след тежката, горчива и съдържателна среща с живота в затвора.