Георги Марков
Авторитет и авторитарност на ръководителя

Всеки, който през последните три десетилетия е отделял внимание на съвременната българска литература или пък на средствата за масова информация, е забелязал тяхното странно, пренебрежително отношение към един от главните герои на тамошната действителност — висшия ръководител. В продължение на толкова години няма дори един сериозен документален или художествен опит да се разкаже как живее и как работи, известен голям български ръководител.

Ежедневието, проблемите и житейските превратности на онези, които мистериозно заемат местата на всяка тържествена или почетна официална трибуна, които махат за поздрав на минаващите отдолу под краката им простосмъртни човешки тълпи, чиито портрети са част от украшенията на всеки голям празник и чиято дума решава съдбите на много хора, са по-малко познати на широката българска публика, отколкото например живота на божествените обитатели на древния Олимп. Образът на българския ръководител от по-значителна величина беше и продължава да е свещено табу за журналисти, писатели, художници. Това е територия, в която на обикновените любопитни очи не се разрешава да проникнат другояче освен чрез официалната галерия за доста уеднаквени бюстове и портрети. Човек може да се чуди на това явление, знаейки огромната чувствителност на тези ръководители към себеизтъкване, към ограждане с популярност, към култоподобен авторитет. Естественият въпрос е: на какво се дължи този неочакван и нелогичен свян у хора, които наистина копнеят да направят собствените си черти и житейски пътища достояние на народните маси, да оставят някакви трайни спомени-легенди в народното съзнание? Дали тази неприсъща скромност е проява на специална висша етика, или пък просто е израз на страх от конкретизирането на чертите, от разкриването на индивидуалните характери, които биха могли да се окажат контрастно различни от типизираните бюстове? Кой всъщност е този съвременен български ръководител? Какво представлява като човек? Какви са неговите слабости, неговите недостатъци? Как прекарва свободното си време? Какви са житейските му предпочитания? Кои са възловите моменти в биографията му? Какъв е характерът на неговия начин на ръководене? И т.н.

Не само че няма отговори на тези въпроси, но българските средства за масова информация и художествена литература май никога не са ги и задавали. И нещо повече: имитирайки във всяко отношение поведението на по-големите, средните ръководители също се стараят да обградят себе си с това непроходимо разстояние и надписа „За външни лица — забранено“.

Не смятам, че бих казал нещо оригинално, ако отбележа, че при съществуващата структура на обществения живот в България (както и в другите страни от същия тип) личността на ръководителя — държавен или партиен — има извънредно голямо значение. Обикновено в неговите ръце е съсредоточена голяма власт и от него зависи не само специфичната дейност, която той ръководи, но и в значителна степен — животът на неговите подчинени и техните семейства. Естествено днешният ръководител не може да се изявява вън от определената му партийна територия, ала в замяна на това вътре в нея той е извънредно властен. Въпреки декларираните опити за колективизиране на ръководството, за споделяне на отговорностите и по този начин за някаква партийна демократизация (уж като предпазна мярка срещу злоупотребите на култа към личността) особата на отделния ръководител все още заема централно място, в много случаи той е главният герой на дадена обществена инициатива, а понякога дори единственият. Много предложения, решения, действия и всевъзможни мероприятия се отъждествяват с името на определен ръководител. Както и много провали, неуспехи или бездействия също се свързват с този, който е ръководил (макар че тенденцията при такива неприятни моменти е отговорността да се прехвърля винаги на тези надолу).

Един буржоазен ръководител в демократична страна е значително ограничен в действията си поради зоркото внимание на опозицията, поради страх от вестникарски скандал, от всяка гласност, която би довела до промяна в резултата на следващите (и неизбежни) избори, до загуба на мястото му завинаги. В България и подобните й страни такъв демократичен критик на обществения ръководител не съществува, както не съществува и реално отчитане на резултатите от неговата дейност. Дотогава, докато този ръководител спазва линията на партията, определена от разпорежданията на по-висшестоящите, и умело поддържа установеното равновесие вътре в партийната система, той не е изправен пред никаква опасност — дори ако делата му имат извънредно лоши резултати. Отъждествяването на всяка ръководна дейност с текущата линия на партията е гаранция за сигурността и обезпечеността на всеки отделен ръководител. Дори когато в интерес на промяната на партийната линия, в интерес на опити да се възстанови загубеното обществено доверие даден ръководител трябва да бъде пожертвуван (наказан, сменен или понижен), дори когато той изобщо не е виновен (но приеме да носи вината) — верността му към партията в края на краищата го облагодетелствува. Това твърде често става със средния обществен ръководител, който е посредникът между висшето ръководство и масата. Той е функционерът, поставен в най-неизгодно положение, защото много пъти се озовава в положение да бъде между чука и наковалнята. Ако приемем, че висшето ръководство и масата са в постоянен конфликт поради тоталитарния характер на системата, че на безцеремонния и насилствен натиск отгоре съответствува като напълно логична реакция силен контранатиск отдолу, средният ръководител е този, върху когото се стоварват и двете сили. По принцип всички решения на върха с времето са обречени на по-голям или по-малък провал. И единственият начин висшето ръководство или изобщо партията да се измъкне от своята действителна отговорност (за да може да продължи конфликтът), е да хвърли вината върху средния ръководител и да го пожертвува, за да се получи известно облекчаване на натиска отдолу… до следващия провал на следващия среден ръководител. Последният обикновено разполага с два пътя: първия — да приеме приписваната му вина (въпреки съзнанието, че изобщо не е виновен), да си направи самокритика, да се покае за грешки, които не е направил, и да декларира, че тези над него (истинските виновници) са напълно чисти. При това той запазва благоволението на началниците си от върха, бива преместен на подходяща длъжност и може би не след дълго време отново повишен. Другият път е да се опълчи срещу тях, да посочи (ако има кому) тяхната отговорност и да извади на бял свят действителната причина за провала, която, както казах, принципно е в самата същност на тоталитарния режим. Такова неблагоразумно поведение завършва с пълно служебно и материално фиаско за нещастния среден ръководител. Той изхвръква завинаги и отвсякъде, без перспектива дори да изкарва насъщния си. Отмъщението на висшето ръководство към онези, които отказват да станат негови изкупителни жертви, е безмилостно. Нормално средните ръководители предпочитат първия път и само малцина дръзват да тръгнат по втория.

Диренето на средния ръководител или т.н. „издигане на кадрите“ се прави не толкова с оглед дали даден човек може да свърши определена работа, а дали той е подходящ да бъде възможна изкупителна жертва, т.е. дали той ще приеме драговолно правилата на играта, наложени отгоре. Всичко това води до избиране и създаване на напълно зависим тип на среден или средно-висш ръководител със стандартно установен нравствен облик. Нека приведа един класически пример. При избирането на функционер, който да поеме отговорен началнически пост, висшестоящият другар задал на един от кандидатите следния въпрос: „Ако имате вакантно място за работа и се явят двама кандидати, единият от които е блестящ, способен човек, а другият със съвсем посредствени, бих казал, «най-скромни» възможности, кого бихте назначили?“

„Естествено способния, блестящия!“ — отвърнал кандидатът.

„Абсолютно погрешно — отвърнал висшият началник. — Правилното решение е да назначите посредствения. Посредствениците (особено когато сами знаят това) са най-добрите служители. Те никога не ще отидат против вас, защото знаят, че без вас са заникъде!“

Това е забележителен, истински диалог, който характеризира вътрешнослужебните отношения във всяка тоталитарна или тоталитаризирана система.

Оттук човек може да си обясни на пръв поглед необясними назначения, защото те не са случайни, не са резултат на елементарно „надцакване“ с козове, не са изолирано хрумване, а цяла добре обмислена и напълно обоснована линия. Да вземем един много популярен пример — директорството на Народния театър в София през последните двайсет години. Всички лица, които са заемали този пост, независимо колко свързани са били с театъра, представляваха хора, които никога в нищо не бяха изразили самостоятелно творческо отношение към проблемите на театъра, никога нямаха свое разбиране за театъра, а твърде често бяха и театрално доста неграмотни. Нито един от тях никога не се опита да поведе театъра в каква да е посока, а всичко се свеждаше до дребно администриране и буквално следване на нарежданията отгоре. Един блестящ или най-малко способен директор на театъра би дошъл със свои собствени концепции за работата на театъра, вероятно би се опитал да революционизира театъра, да го поведе по определен път и да отъждестви всичко ново със себе си. Нито един от директорите на Народния театър — от Филип Филипов до Дико Фучеджиев, не направи нищо от този род.

Или да вземем за пример странната универсалност както на средните, така и на висшите български ръководители, която, най-меко казано, е също израз на посредственост. Нещата тук са и смешни, и тъжни. Смешни заради своята абсурдност, а тъжни заради своята цена, заради огромните материални и морални загуби. Неведнъж сме били свидетели, когато партиен ръководител, чието музикално образование се е изчерпало с върбовата свирка, дръзва да изказва компетентни мнения върху сложни музикални композиции. Колко пъти ръководител, който преди много години е участвувал в читалищна оценка, се смята за висококвалифициран да преценява националната драматургия. Светът би могъл само да се смее на онези (не само български) ръководители, които с еднаква компетентност ръководят износа на домати, последните прояви на балетното изкуство, пазарната икономика и проблемите на астрономията.

И затова не случайно една от главните теми на днешния живот в България е тази за компетентността на ръководителя. Оказва се, че заради своите интереси системата подхранва често пъти умишлена некомпетентност. Може би защото (покрай другото) тази некомпетентност предизвиква такива големи проблеми за засегнатите хора, че на тях не им остава време да вдигнат глави и погледнат по-нагоре. Компетентността е един от основните показатели, чрез които се утвърждава или разрушава авторитетът на даден ръководител. Другият основен показател е чисто човешкият, нравственият. Но и двата показателя в тоталитарната система се съчетават така, че да не доведат до създаването на безспорен и категоричен авторитет. Дори когато се изгражда авторитет (на какъв да е ранг ръководител), върху него умишлено се поставя някаква сянка. Човек може да се съгласи с Марксовото сравнение, че ръководителят е нещо като диригент на оркестър и че не е необходимо да може да свири на всички инструменти. Но работата е в това, че той трябва да бъде абсолютно музикален и да владее оркестъра си. А в нашите случаи често пъти този диригент (ръководител) не знае дори да чете партитурата си и просто маха с палката пред оркестъра, който пък свири вечно повтаряща се симфо-какофония.

И ако авторитетът на ръководителя обикновено подлежи на съмнение, несъмнено остава неговото заменяне с авторитарност. Обобщено — когато няма авторитет, има авторитарност. Това, че ръководителят не може да вдъхне уважение чрез своите качества на ЛИДЕР, чрез своята компетентност, бива компенсирано, типично по комунистически, с авторитарно налагане. Би могло да се каже, че властта в комунистическия свят има подобна мощна корумпираща сила, каквато имат парите в капиталистическия свят. Но въздействието на властта в тоталитарния строй е далече по-всеобемащо, по-силно и по-дълбоко от въздействието на парите. Ръководителят, за който говорим, е орган на тази власт. И затова и в количествено, и в качествено отношение комунистическият свят се характеризира не с парични злоупотреби, а преди всичко със злоупотреби с власт. Не ще се спирам на неща, които всеки българин познава много добре. Искам само да подчертая, че колкото по-малък е бил авторитетът на даден ръководител, толкова по-голяма е била неговата авторитарност. Част (и то съществена) от това тъжно положение на нещата е създаденото разстояние между ръководител и ръководен, което е напълно чуждо на демократичните български традиции. Тази студена недостъпност на висшето ръководство, тази добре поддържана дистанция между всякакъв ръководител и подчинените му, тази унизителна страхопочтителност, тази изисквана и налагана сервилност, този деспотичен маниер да смяташ подчинените си за нещо като твои крепостници, това много парвенюшко подчертаване на обществената разлика — всички тия феодални отношения дойдоха в България от Русия, съответно от Съветския съюз, където по традиция май не се е правила разлика между авторитет и авторитарност.

Липсата на време не ми позволява да се спра сега на т.нар. колективно ръководене като доста прозрачна маска на авторитарността. Но бих могъл да кажа, че горе-долу допитването до колектива за много ръководители не е нещо различно от заявлението на хаджи Генчо пред дядо Либен, че трябвало да се „допита“ до жена си.

При авторитарните ръководители „колективното решение“ няма друга функция, освен да послужи за измиване на ръцете, или според един цитат от българския печат: „Решението е мое, а отговорността е на колектива.“