Робинзон оползотвори следващите седмици за планомерно и задълбочено изследване на острова и за грижлива преценка на неговите природни запаси. Отбеляза броя на ядливите растения, на животните, които можеха да му влязат в работа, на водоизточниците и естествените заслони. За щастие отломките от „Виржиния“ още не бяха пометени напълно от яростните набези на стихията през предходните месеци, макар че големи части от корпуса и палубата бяха изчезнали. Телата на капитана и моряка също бяха отнесени и Робинзон си отдъхна с облекчение, изпитвайки заедно с това мъчителни угризения на съвестта. Беше им обещал погребение — щеше да му се размине с построяването на гробница. Той установи главното си хранилище в пещерата, която зееше в скалистия хълм посред острова. Пренесе там всичко, което успя да изтръгне от корабните руини, без да пренебрегва нищо, което можеше да се превози, защото и най-ненужните предмети в неговите очи придобиваха стойността на реликви, напомнящи човешката общност, откъдето беше прокуден. След като складира четирийсетте бурета барут в самото дъно на пещерата, той подреди в нея три ракли с дрехи, пет чувала житни растения, два панера съдове за хранене и сребърни прибори, цели кошове разнородни вещи — свещници, шпори, украшения, увеличителни стъкла, очила, джобни ножчета, морски карти, огледала, зарове, прътове за въдица и т.н., — всякакви съдове за течности, един сандък с корабни съоръжения — въжа, скрипци, ветроупорни фенери, шила, въдици, плавки и т.н., — накрая някакво ковчеже с жълтици и сребърни и медни монети. Книгите, които откри пръснати из кабините, бяха толкова повредени от морската вода и дъжда, че печатният текст се бе изтрил, по той съобрази — като изсуши на слънце тези бели страници, би могъл да ги използува за водене на дневник, ако, разбира се, изнамери течност, способна да замести мастилото. Тази течност му бе предоставена ненадейно от една риба, която по онова време изобилствуваше в съседство с Източния скат. Диодонът, всяващ ужас с мощната си и зъбата челюст и с копривната течност от бодлите, които се наежват по тялото му в случай на опасност, притежава чудноватата способност по свое желание да се издува от въздух и вода, докато заприлича на голям кръгъл мехур. Тъй като погълнатият въздух се събира в корема му, той започва да плава по гръб, без да дава вид, че това необичайно положение го притеснява особено. Преобръщайки многократно с тояжка една от тези изхвърлени на пясъка риби, Робинзон бе забелязал, че всичко, което докоснеше нейния отпуснат или изопнат корем, се боядисваше в някакъв необикновено траен карминеночервен цвят. След като налови голямо количество от тези риби, чието месо, крехко и стегнато като пилешкото, похапваше с удоволствие, той изстиска в парче платно влакнестото вещество, отделяно от порите на корема им, и се сдоби по този начин със зловонна, ала прекрасна на цвят алена боя. Тогава побърза да подостри според изискванията едно перо от лешояд и му се стори, че ще заплаче от радост, щом изписа собственоръчно първите слова върху лист хартия. Изведнъж му се стори, че почти се е изтръгнал от бездната на животинското съществувание, където бе затънал, и прекрачваше прага на духовния живот, извършвайки това свещенодействие: да пишеш. Оттогава разтваряше почти всеки ден своя бордов дневник, за да отрази в него не малките и големи събития от бита си — хич не го беше грижа за тях, — а размишленията си, тайните си сърдечни пориви или пък спомените, които прииждаха от миналото и мислите, които му навяваха те.

Нова страница започваше за него, или по-точно истинският му живот на острова начеваше след недостойни мигове на слабост, от които се срамуваше и които се стараеше да забрави. Ето защо, възнамерявайки най-сетне да положи началото на календар, какво толкова го засягаше, че бе изправен пред невъзможността да пресметне времето, изтекло след корабокрушението на „Виржиния“. То се бе случило на 30 септември 1759 година около два часа през нощта. Между тази дата и първия ден, който отбеляза той с чертичка върху един сух боров ствол, се простираше неопределен, неопределим по продължителност период, изпълнен с мрак и ридания, тъй че Робинзон се бе озовал съвсем откъснат от човешкото летоброене, както водите го разделяха от хората, орисан да живее върху островче от време, обитавайки остров в пространството.

Той пожертвува много дни да състави карта на острова, която сетне постепенно допълни и обогати през своите изследователски обиколки. Най-после събра смелост да прекръсти другояче тази земя, която бе угнетил първия ден с онова тягостно като безчестие име: „Запустение“. Оставайки поразен след четенето на Библията от изумителния парадокс, при който според религията унинието се явяваше непростим грях, а надеждата — една от трите спасителни добродетели, той реши занапред островът да се нарича Сперанца^[1], име благозвучно и лъчезарно, което пробуждаше между другото доста нечестивия спомен за една пламенна италианка, позната от времето на студентските му години в Йоркския университет. Непринудеността и вглъбението на неговата вяра не противоречала на подобни съпоставки, които по-повърхностният ум щеше да сметне за богохулство. Впрочем, гледайки по определен начин картата на острова, която бе очертал приблизително, на него му се струваше, че напомня профил на женско тяло без глава — да, жена, приседнала, подвила крака в една стойка, за която човек не би могъл да каже откъде започват и къде свършват покорството, уплахата или обикновената безпомощност. Тази мисъл го осени само за миг, после отлетя. Щеше да се върне към нея.

Щателният оглед на чувалите с ориз, пшеница, ечемик и царевица, които бе спасил от „Виржиния“, му поднесе тежко разочарование. Мишките и житоядците бяха опустошили една част, от която беше останала само плява, примесена с мишина. Друга част бе засегната от дъжда и морската вода и тънеше в плесен. Изтощителното почистване, зърно по зърно, в края на краищата му даде възможност да спаси заедно с ориза, който бе непокътнат, но нямаше условия за отглеждането му, още десет галона пшеница, шест галона ечемик и четири галона царевица. Той не си разреши да хапне зрънце жито. Искаше да го посее, защото безкрайно ценеше хляба — символа на живота, едничката храна, споменавана в Отче наш, както и всичко онова, което още го свързваше с човешкото общество. Струваше му се също, че хлябът, който щеше да му дари земята на Сперанца, би бил нагледно доказателство, че тя го е приела, както самият той бе приел този безименен остров, където го бе запратила случайността.

Един ден, когато духаше западен вятър, той изгори няколко акра ливада по източното крайбрежие на острова и се залови да оре земята и да засява своите три житни растения с помощта на едно примитивно рало, което бе скалъпил от желязна плоча, наследство от „Виржиния“, в която бе успял да пробие достатъчно голям отвор, за да се вмъкне в него дръжка. Той се закле да вложи в тази първа реколта смисъл на присъда, произнесена от природата — сиреч от бога — над труда на ръцете му.

Измежду животните на острова безспорно най-полезни щяха да се окажат изобилствуващите там кози и ярета, при условие че успееше да ги опитоми. Впрочем козичките твърде лесно го допускаха до себе си, но посегнеше ли да ги издои, те яростно се съпротивляваха. Тогава той измайстори кошара от забити в земята колове, свързани с напречни върлини, които накрая здраво уви с преплетени лиани. Затвори в нея яренца сукалчета, които с вряскането си привлякоха своите майки. После Робинзон освободи малките и зачака ден след ден виметата на козите така да ги измъчат, че те неизбежно и с готовност да се подложат на доене. Така той бе поставил началото на стадо домашен добитък на острова, след като бе хвърлил посев в земята си. Подобно на първобитния човек и той бе надскочил стадия на лова и събирането на плодове, преминавайки към земеделие и скотовъдство.

И все пак неизбежно беше той и занапред да гледа на острова като на пущинак, който щеше да съумее да покори, а после да опитоми, за да го преобрази в достойна за човека среда. Не минаваше ден без някое чудато или злокобно произшествие да не подкладе ужаса, породен у него в мига, в който разбра, че бе едничкият оцелял корабокрушенец, и се почувствува сирак далеч от хората. Позатихнало пред гледката на изораните му нивя, на кошарата му с козите, на красивата подредба на склада му, на угледния му арсенал, чувството за неговата низвергнатост го стисна за гърлото в деня, когато неочаквано свари прилеп-вампир, който се бе впил в шията на едно яре и му изсмукваше кръвта. Двете ноктести и назъбени крила на чудовището покриваха като смъртен саван животинката, която се олюляваше от немощ. Друг път, докато събираше миди по скалите, които стърчаха наполовина от водата, струя вода го блъсна право в лицето. Леко замаян от удара, той пристъпи напред, ала тутакси бе спрян от нова струя, която го улучи пак в лицето с дяволска точност. Мигновено старият, познат до болка сковаващ ужас го клъцна под лъжичката. Той поразхлаби примката си само донякъде, щом Робинзон откри в някаква скална цепнатина малък сив октопод, който притежаваше изумителната способност да пръска вода, наподобявайки сифон с подвижен прицел.

В края на краищата той се бе примирил с неумолимия надзор, упражняван от страна на неговия „управителен съвет“, както все още наричаше свитата лешояди, които сякаш се бяха привързали към особата му. Където и да мръдне, каквото и да стори, те бяха там, сгърбени, гушести и проскубани — нащрек, дебнейки естествено не неговата смърт, както си втълпяваше в миговете на болезнено униние, а хранителните отпадъци, които оставяше след себе си денем. И все пак ако се беше примирил как да е с тяхното присъствие, то много по-трудно понасяше картината на техните жестоки и отблъскващи нрави. Техните съвкупления на похотливи старци оскърбяваха принудителната му непорочност. Тъжно негодувание изпълваше сърцето му, съзреше ли след няколко смешни и уродливи подскоци мъжкаря да тъпче тромаво женската, после да впива кривия си клюн в плешивия и кървавочервен тил на своята избраница, докато тръпките им се сливаха в скверна целувка. Един ден той стана свидетел как някакъв по-дребен и явно по-млад лешояд бе преследван и изтезаван от множество други. Те не му даваха покой, кълвяха го, шибаха го с крила, връхлитаха отгоре му и накрая го притиснаха към една скала. После внезапно този жесток урок от страна на по-възрастните бе прекратен, сякаш жертвата бе викнала за пощада или бе дала знак, че скланя глава пред волята на своите палачи. Тогава лешоядчето изпружи врат право надолу, направи съвсем несъзнателно три стъпки, след това спря, разтърсвано от гърчове, и избълва на камъните купчина полусмляна мърша, очевидно плод на някакво уединено пиршество, при което събратята му за зла участ го бяха спипали. Те се нахвърлиха на тая гадост и я погълнаха в блъсканицата.

Същата сутрин Робинзон бе строшил ралото си и бе изпуснал най-добрата си дойна коза. Тази гледка го сломи окончателно. За пръв път от месеци насам му причерня пред очите и той се поддаде на изкушението на тинята. Като пое по утъпканата от глиганите пътека, която отвеждаше до тресавищата на източното крайбрежие, той се озова отново пред калната локва, където толкова често разсъдъкът му се бе помрачавал. Свали дрехите си и се отпусна в рядката тиня.

Сред отровните изпарения, където кръжаха облаци комари, полека-лека се разхлаби примката на октоподи, прилепи-кръвопийци и лешояди, които обсебваха въображението му. Време и пространство чезнеха и едно лице се открои в помътнялото небе, което едничко приковаваше погледа му отвъд плетеницата на листака. Той лежеше във висяща бебешка люлка под навес от муселинена завеска. Само ръчичките му се подаваха от белоснежните пелени, където бе повит от глава до пети. Край него глъчка от говор и домашна суетня съставляваше обичайната атмосфера на родната му къща. Увереният и доста звучен глас на майка му се редуваше с неизменно жалостивия фалцет на баща му и със смеховете на братята и сестрите му. Той не вникваше в думите и не се стремеше да вниква. Тъкмо в тоя миг бродираните дипли се бяха открехнали, за да оградят дребното личице на Люси, изтъняло още повече от две дебели черни плитки, едната от които се плъзна върху завивката му. На Робинзон му премаля от някаква сърцераздирателна нежност. Усмивка се изписа на устните му, които се подаваха на повърхността всред гниещи треви и листа на водни лилии. В ъгълчето на устата му се бе впило кафявото тяло на една пиявичка.

* * *

Бордов дневник.

— Всеки си има гибелно влечение. Наклонената плоскост у мене отвежда в тинята. Там ме прокужда Сперанца, щом се озлоби и ми разкрие хищния си облик. Тинята е моето поражение, моят порок. Съзнателният порядък — с него трябва да заменя изконния порядък на Сперанца, който е само другото име на хаоса: ето кое ще бъде моята победа. Вече зная, че тук въпросът не се свежда единствено до оцеляването. Оцеляването означава смърт. Трябва търпеливо и неотстъпно да се гради, да се трупа, да се подрежда. Всеки застой е крачка назад, крачка към тинята.

Необичайните обстоятелства, в които се намирам, оправдават според мене доста промени във възгледите, най-вече по въпроси на нравствеността и вярата. Всеки ден чета Библията. И всеки ден благоговейно се вслушвам в изворчето на разума, който говори в мене, както у всекиго. Понякога ме плаши дързостта на откритията ми, които възприемам все пак, защото нищо веднъж утвърдено не трябва да заглушава словото на Светия дух у нас.

Да вземем порока и добродетелта. Моето възпитание ми бе сочило порока като недопустима крайност, разсипничество, безпътство, нагла разюзданост, на които добродетелта противопоставя смирението, себеотрицанието, саможертвата. Напълно осъзнавам, че такава нравственост за мен е разточителство, което би ме погубило, поревна ли да се съобразявам с нея. Моето положение ми повелява да заложа всичко на добродетелта и нищо — на порока и да зова добродетел храбростта, силата, самоутвърждаването, господството над действителността. А порок — самоотречението, слабостта, примирението, с една дума — тинята. Безспорно това е възвръщане към една предхождаща християнството древна представа за човешката мъдрост и замяна на добродетелта с добродеятелност. Ала нещо от същината на християнството се въплъщава в пълното отхвърляне на естеството и битието — един отказ, в който предостатъчно постоянствувах спрямо Сперанца и който за малко не ме погуби. Моето тържество над унизителното падение ще зависи, обратно, само от това, доколко ще съумея да се привържа към своя остров и да го накарам да ми отвърне със същото.

* * *

С разсейването на горчивината, наслоена у него от неуспеха на „Избавление“, Робинзон все по-често се замисляше дали да не се възползува от предимствата на просто устроен плавателен съд, с чиято помощ именно би могъл да изследва местата от островното крайбрежие, недостъпни откъм вътрешността на сушата. И той се залови да изсече еднодръвка от боров ствол. Пипкаво и еднообразно дялкане с брадва, което извършваше планомерно и старателно в определени часове от деня, без оная треска, придружавала от начало до край градежа на „Избавление“. Отпърво му бе хрумнало да стъкми огън под тази част от дънера, от която смяташе да се освободи, ала се побоя да не го овъгли изцяло, та се задоволи да покрие с живи въглени очертаната вдлъбнатина. Накрая се отказа напълно от услугите на огъня. Майсторски издълбана, изваяна, източена, изгладена със ситен пясък по всички правила, пирогата бе достатъчно лека, за да може да я вдигне като перце над главата си и да я пренесе, похлупил с нея плещи като с огромен дървен чул. Празник беше за него, щом я зърна за пръв път да танцува сред вълните, подобно жребче из ливада. Беше издялал чифт къси гребла, отхвърляйки изцяло идеята за ветрило, изпълнен с предубеждения под въздействие на спомена за прекалено амбициозното „Избавление“. Той осъществи незабавно по крайбрежието на острова поредица пътешествия, които окончателно му дадоха представа за неговото владение, но за разлика от всичките му предходни опити го накараха да усети още по-осезаемо обръча на съвършената самота.

Бордов дневник.

— Самотата не е състояние на покой, в което бих изпаднал след корабокрушението на „Виржиния“. Това е разрушителна среда, която бавно, ала неотстъпно упражнява своето въздействие върху мене, и то в подчертано гибелна насока. Първия ден аз се мятах между две еднакво въображаеми човешки общности: изчезналия екипаж и островните обитатели, тъй като смятах, че островът е населен. Още ме обгръщаше топлината от допира с моите спътници. Мислено подхващах наново прекъснатата от злополуката беседа. И изведнъж островът се оказа безлюден. Пристъпвах сред околност без жива душа. Мракът зад гърба ми поглъщаше дружината на моите клети събратя. Техните гласове отдавна бяха замлъкнали, когато моят едва започваше да преграква от своя монолог. Оттогава насам, ужасен и хипнотизиран, следя процеса на дехуманизация, чието разрушително дело усещам вътре в мене.

Вече зная, че всеки пази у себе си — и някак над себе си — крехък и сложен градеж от привички, заключения, рефлекси, механизми, терзания, мечти и взаимообвързаности, който е придобил облик и непрекъснато мени облика си от нескончаемия допир със себеподобните. Лишен от жизнени сокове, този нежен цъфтеж залинява и се затрива. Другите — този крайъгълен камък на моята вселена… По всекидневно отбелязваните нови пукнатини в моя собствен градеж аз съизмервам това, което съм им дължал. Знам каква опасност ме дебне, загубя ли навика да говоря, и с целия плам на моя ужас се опълчвам срещу това върховно падение. Ала самите мои взаимовръзки със заобикалящата среда се оказват опорочени от самотата. Когато художник или ваятел помести човешки фигури в един пейзаж или редом с някоя забележителност, това не е просто усет за детайла. Хората придават мащаб и, което е далеч по-важно, те съставляват предполагаеми гледни точки, обогатявайки действителната гледна точка на наблюдателя с необходим запас от скрити възможности.

На Сперанца има само една гледна точка — моята, лишена от всякакви потенциални заложби. И това обедняване не се извърши просто за ден. Отначало, следвайки несъзнателния подтик, аз се съобразявах с евентуални наблюдатели — параметри — навръх хълма, зад тая канара или в клоните на онова дърво. Така островът се оказваше разделен на квадранти и обхванат от мрежа интерполирани и екстраполирани величини, които го разчленяваха и внасяха яснота. По същия начин постъпва всеки разумен човек в естествена обстановка. Осъзнах тази дейност — както и много други — едва с нейния упадък в мене. Сега фактът е налице. Моята представа за острова е сведена до собствения ми поглед. Онова, което не виждам, е съвършена неизвестност. Навсякъде, където не присъствувам понастоящем, царствува непроницаема тъма. Впрочем уверявам се, пишейки тези редове, че опитът, който те се стремят да възпроизведат, не само няма подобен в миналото, а оборва дори същината на употребяваните от мене слова. Езикът по естество наистина се корени в тази обитаема вселена, където другите са сякаш лъчисти извори, създаващи край себе си островче светлина, в което всичко е ако не познато, то поне познаваемо. Светлоизточниците изчезнаха от моето полезрение. Подхранван от въображението ми, техният светлик още дълго след това достигаше до мен. Вече е свършено, обгражда ме мрак.

А моята самота накърнява не само яснотата на действителността. Тя подкопава дори самите устои на нейното съществувание. Все повече и повече съмнения ме връхлитат относно достоверността на доловеното от сетивата ми. Прозрях, че земята, върху която намират опора двата ми крака, има нужда и други, освен мене да я тъпчат, за да не играе под нозете. Срещу зрителна и слухова измама, мираж, халюцинация, сън наяве, привидение, бълнуване… най-сигурното укрепление е нашият брат, съсед, приятел или враг, но само да има някой, велики боже, някой!

П.П. — Вчера като пресичах горичката, предхождаща равнината по югоизточното крайбрежие, право в лицето ме блъсна някакъв дъх, който безпощадно, причинявайки почти болка, ме върна вкъщи, във вестибюла, където моят баща посрещаше своите клиенти, ала в понеделник сутрин, точно в деня, когато той не приемаше и майка ми с помощта на съседката използуваше случая, за да почисти и лъсне пода. Споменът бе така осезаем и неочакван, че за пореден път се усъмних в разума си. Известно време се съпротивлявах срещу нахлуването на един спомен с такава властна благост, после се оставих да потъна в своето минало — този пуст музей, този мъртвец, лъснал като саркофаг, който ме зове с такава подкупваща нежност. Най-сетне измамното усещане поохлаби обръча на прегръдката си. Лутайки се из гората, аз открих няколко терпентинови насаждения — иглолистни храсти с попукана от жегата кора, откъдето сълзеше кехлибарена смола, чието силно ухание бе скътало в себе си всички понеделнишки утрини от моето детство.

* * *

Понеже бе вторник — според изискванията на неговото разписание, — тази сутрин Робинзон събираше по току-що откритата след отлива крайбрежна ивица някакви охлюви с малко жилаво, но вкусно месо, което можеше да съхранява по цяла седмица в делва, пълна с морска вода. Заслонил глава с кръглата фуражка на британските моряци, нахлузил също тъй неизменното сабо, той бе обут в панталон до коленете, от които се показваха голите прасци, и облечен с широка ленена риза. Слънцето, чието жило неговата бяла кожа, присъща на рижавите, не можеше да понася, бе заслонено от плътна завеса къдрави като астраган облаци, та по този случай той бе оставил в пещерата слънчобрана от палмови листа, с който рядко се разделяше. Тъй като морето се бе оттеглило навътре, той бе преминал през равен килим от натрошени черупки и раковини, тинести наноси и плитки локви и се бе отдръпнал достатъчно далече, за да обхване само с един поглед зеленото, златисто и тъмно туловище на Сперанца. Като нямаше никакъв друг събеседник, той се бе впуснал с нея в дълъг, обстоен и задълбочен разговор, в който неговите движения, действия и начинания представляваха въпросите, а островът отвръщаше със сполука или провал според дължимото. Вече не се съмняваше, че занапред всичко, зависеше от взаимоотношенията им и от успешния изход на благоустройството. Слухът му неизменно се напрягаше да долови безчет послания, които непрестанно се излъчваха от острова под разни форми — ту шифровани, ту символични.

Той приближи до един покрит с водорасли риф, щръкнал сред огледалната повърхност на бистрата вода. Забавляваше се с някакво безумно храбро раче, което размахваше срещу него различните си по големина щипци, сякаш това бяха мечът и сабята на ловък побойник, когато остана като поразен от гръм, съзирайки отпечатъка на един бос крак. Не би бил кой знае колко изненадан да открие собствената си диря в пясъка или тинята, ако и да се бе отказал доста отдавна да ходи без сабо. Ала следата пред очите му бе вдълбана в самата скала. Дали не ставаше въпрос за отпечатък от другиго? А може би той се намираше от толкова дълго време на острова, та следа от собствения му крак в тинята бе успяла да се вкамени вследствие калциране? Събу десния си крак и положи босото ходило в кухината, до половината пълна с морска вода. Точно така беше. Стъпалото влизаше в каменния калъп като в стара и удобна обувка. Не можеше да има колебание и грешка, този вековен печат — от крака на обсебващия Градината Адам или на раждащата се от пяната Венера, — това беше и личният, неподражаем подпис на Робинзон, изсечен в самата скала и следователно незаличим, вовеки. Сперанца, подобно някоя от онези полудиви, ала все пак жигосани крави из аржентинската прерия, носеше вече клеймото на своя Повелител и Господар.

* * *

Царевицата изсъхна до стръкче и участъците земя, където Робинзон я бе сял, отново придобиха по-раншния си облик на пустееща степ. Но ечемикът и пшеницата се развиваха доста успешно и галейки с ръка нежния синкавозелен килим на младите стъбълца, Робинзон вкусваше първа и затова още по-сладка и неизчерпаема радост — дар от Сперанца. Трябваше му огромно усилие на волята, за да не посегне да оплеви бурените, които загрозяваха тук-таме красивия злак на житото му, ала не можеше да престъпи евангелското слово, повеляващо да не се отделя зърното от плевелите до жетва. Утешаваше се с мечти за златистата коричка на погачите, които скоро щеше да вади от сводестата пещ, изсечена в ронливата скала на западната стена на пещерата. Кратковременни дъждове го накараха да трепери няколко дни за житните класове, които полегнаха дружно на цели ивици от площите, натегнали, удавени във вода. Но блесна слънцето отново и те се изправиха, развявайки на вятъра своите осили, досущ както армия буйни дребни кончета — украсата от пера на главите си.

Щом дойде време за жътва, Робинзон прецени, че от няколкото сечива, които притежаваше, най-малко непригодна да играе роля на коса или сърп щеше да бъде оная стара абордажна сабя, украсявала капитанската кабина и пренесена от него наред с другите останки. Отначало възнамеряваше да действува спокойно и внимателно при жъненето, като обхваща и задържа с извита пръчица ръкойката, която поваляше със саблен удар. Но докато въртеше това юначно оръжие, го обзе някакво странно буйство и забравяйки всички правила, той напредваше, разиграл кръгом сабята с яростен вой. От тази обработка не бяха увредени много класове, но трябваше да се откаже от всякаква надежда за оползотворяване на сламата.

* * *

Бордов дневник.

— Този жътвен ден, който трябваше да ознаменува първите плодове на моя труд и на щедростта на Сперанца, напомняше по-скоро битка на побеснял безумец с нищото. Ах, колко далеч съм още аз от оня възвишен живот, където върховна необходимост от сдържаност и хармония ще ръководи всяко движение! Оставих се като дете да ме увлече сляпата стихия на буйството и този труд не ми донесе нищо от ведрото доволство, което някога ми отреждаше моето участие в сенокоса из красивите поля на Уест — Райдинг. Съвършенството на ритъма, замахът на ръцете отдясно наляво, докато тялото възстановява равновесието с противоположно движение отляво надясно, острието, което потъва в гъстата плетеница от цветове, съцветия и стъбълца, посича отведнъж цялата тази тревиста плът и я полага в изряден ред от лявата ми страна, мощното дихание, което се излъчва от бликнали и сълзящи сокове, мъзга и млечице — всичко това вкупом даряваше някакво първично, опияняващо без угризения на съвестта блаженство. Клепаната от каменния брус коса бе тъй гъвкава, че острието играеше пред очите насам, после натам… Ливадата бе море, което трябваше да се нападне, да се накърни, да се пресуши постепенно и неотстъпно, стягайки обръча крачка по крачка. Ала тази необятност бе изкусно съградена — струпани живи и миниатюрни светове, цяла растителна вселена, където веществото напълно отстъпва пред очертанията. Онзи изкусен градеж на европейското пасбище е самата противоположност на аморфното и безлико естество, с което се боря тук. Тропическата природа е могъща, но дива, просто устроена и бедна като синевата над нея. Кога ли, уви, ще зърна отново призрачното очарование на нашите бледи небеса, прелестните сиви оттенъци на оная пълзяща по тинята на Уз мъгла.

* * *

След като овърша житото, очуквайки с бухалка класовете в огънато надве платнище, един ден, когато духаше силен вятър, той отвя вън на открито зърното с многократно пресипване от една кратуна в друга. Плявата и прашинките отлитаха надалеч. С удоволствие извършваше това очистване — несъвършено, ала не и досадно — заради възвишените символи, които носеше то. Душата му се извисяваше към бога и го молеше горещо да отвее далеч суетните мисли, които го владееха, за да остане в него само здравият посев на мъдрото слово. Накрая той установи с гордост, че добивите му възлизаха на тридесет галона пшеница и двадесет галона ечемик. За мелене на брашно бе приготвил чутура и черясло — един кух пън и дебел клон, изтънен по средата, — а пещта бе пълна с цепеници в чест на първата фурна хляб. Точно в този миг, осенен от внезапно вдъхновение, той реши да не хапва нищичко от първата реколта.

* * *

Бордов дневник.

— Като за празник се готвех за този първи хляб, който щеше да бъде плод на земята на Сперанца, на моята пещ и на ръцете ми. Отлага се за по-късно. По-късно… Колко надежди в две кратки слова! Онова, което внезапно ме заслепи с властна недвусмисленост, е необходимостта да се поведе битка с времето, сиреч — насила да се обуздае времето. Докато живея ден за ден, аз се изоставям на произвола на съдбата, времето се изплъзва между пръстите ми, губя си времето, себе си погубвам. Всъщност всичко на този остров би могло да се изрази във временни величини и никак не е случайно, че тръгвайки от самото дъно, в началото заживях тук сякаш извън времето. С възстановяването на летоброенето си възвърнах властта над самия себе си. Оттук насетне предстои да се стори още повече. Нищо от тази първородна житна и ечемична реколта не бива да бъде погълнато от настоящето. Нейната двигателна мощ без остатък трябва да бъде насочена в руслото на бъдещето. Следователно аз ще я разделя на две части: едната още утре ще бъде засята, втората ще образува допълнителен запас, защото трябва да се има предвид, че хвърленото в земята зърно може и да не оправдае надеждите.

Отсега нататък ще се ръководя неотменно от следното правило: всяко производство е съзидание и значи е добро. Всяко потребление е разруха и значи е ад зло. Положението ми тук наистина е доста сходно с положението на моите съотечественици, стоварвани всеки ден от корабите край бреговете на Новия свят. За тях навярно трупането също е върховна нравственост; За тях също пилеенето на време е престъпление, а осребряването му е най-главната добродетел. Да осребряваш! Ето че отново всичко ми припомня моята жалка самота! За мене да сея е добро, да жъна е добро. Ала злото започва, щом смеля зърното и опека тестото, защото тогава се трудя само за себе си. Американският заселник без угризения може да се отдаде изцяло на процедурата по хлебопроизводството, защото той ще продаде своя хляб, а парите, които ще заключи в ковчежето си, ще представляват осребрено време и труд. Уви, що се отнася до мене, моята окаяна самота ме лишава от благодатта на парите, които при това не ми липсват!

Едва днес си давам сметка за безумието и злината на онези, които заклеймяват тази божествена институция: парите! Парите одухотворяват всичко, до което се докоснат, като му придават величина: и рационална — измерима, и универсална, защото едно оценено в пари благо става потенциално достъпно за всички. Користта е основна добродетел. Користният човек умее да обуздава своите разрушителни и противообществени инстинкти — чувство за чест, самолюбие, патриотизъм, политически домогвания, религиозен фанатизъм, расизъм, — оставяйки да говорят единствено стремежът към общение, влечението към плодотворен обмен, усетът за човешка солидарност. Изразът златен век трябва да се разбира буквално и съм убеден, че човечеството бързо щеше да се добере дотам, ако го предвождаха единствено користни люде. За съжаление почти винаги безкористни хора творят историята и тогава огън руши всичко и реки от кръв се проливат. Едрите венециански търговци ни дават пример за пищното благоденствие, в което тъне всяка държава, ръководена единствено от закона за печалбата, докато изпосталелите вълци на испанската Инквизиция ни разкриват на какви безобразия са способни хора, изгубили усет за материални блага. Ако хуните знаеха как да се възползуват от завоюваните богатства, техният порой набързо щеше да секне. Натежали от придобивките си, те щяха да се поселят нейде, за да им се насладят по-добре, и нещата щяха да потекат отново в обичайното си русло. Ала те са били безкористни диваци. Презирали са златото. И са се носели напред, изпепелявайки всичко по пътя си.

* * *

От оня миг Робинзон положи всички усилия да преживява направо от нищо, като в същото време се бе заел с трескава разработка на островните богатства. Подготви и зася цели хектари пасища и гори, пренесе разсад от хрян, ряпа и киселец — растения, които се срещаха тук-там в южната част — и засади с тях цяла нива, погрижи се да защити от птици и насекоми палмовите насаждения, заложи двадесет кошера, където първите пчели започнаха да се поселват, прокопа по крайбрежната ивица сладководни и соленоводни рибарници, в които отглеждаше шарани, калкани, морски кончета и дори раци. Натрупа огромни припаси от сушени плодове, пушено месо, солена риба и малки калъпи твърдо и ронливо като вар сирене, което обаче можеше да престои безкрайно дълго. Най-сетне откри способ за получаване на нещо като захар, благодарение на която можеше да прави конфитюри и да захаросва плодове. Всичко се дължеше на някаква палма, чийто ствол бе по-дебел в средата, отколкото в основата и на върха, и от него сълзеше необикновено сладък сок.

Той повали едно от тия дървета, окастри листнатата му корона и сокът тутакси бликна от горния край. Месеци наред се стичаше така той, ала беше необходимо всяка сутрин Робинзон да изрязва по малко от ствола, чиито пори лесно се запушваха. Само това дърво му достави деветдесет галона меласа, която полека-лека се втвърди във форма на огромен сладкиш.

Тъкмо по онова време Тен, сетерът от „Виржиния“, цъфна от един храсталак и се втурна към него, преливащ от дружелюбие и нежност.

* * *

Бордов дневник.

— Тен, преданият ми спътник, се завърна при мене. Невъзможно е да се опише колко радост крие това кратко изречение. Никога не ще узная къде и как е живял той след корабокрушението, ала поне се догаждам какво го държеше настрани от мене. Когато като луд строях „Избавление“, той изникна отпреде ми, за да побегне набързо с яростно ръмжене. В своето заслепение аз си бях задал въпроса дали ужасът от корабокрушението, последван от продължителна самота всред една негостолюбива природа, не беше го накарал да подивее отново. Каква невероятна самонадеяност! Дивакът измежду нас двамата бях аз и безспорно моят свиреп облик и безумното ми изражение са отблъснали клетото животно, останало далеч по-питомно от самия мене. Не са редки примерите кучета да бъдат принудени почти пряко волята си да изоставят господар, който се отдава на порока, който пропада или полудява, но не се срещат такива, които ще приемат да се хранят от една паница с господаря си. Завръщането на Тен ме изпълва с доволство, защото удостоверява и увенчава моята победа над разрушителните сили, които ме тласкаха към пропастта. Кучето е естественият спътник на човека, но не и на онова отблъскващо и пропаднало създание, в което злият жребий може да го превърне, изтръгвайки човешкото у него. Отсега нататък аз ще чета в благите му очи с цвят на лешник дали съм съумял да запазя човешкото си достойнство въпреки страховития жребий, който се сили да ме смачка в пръстта.

* * *

Ала Робинзон щеше да си възвърне изцяло човешки облик само подслонявайки глава под покрив, който да няма нищо общо с дъното на някаква си пещера или с навес от листа. Щом оттук насетне щеше да има за другар най-домашното от всички животни, той бе длъжен да си съгради дом — тъй дълбока мъдрост понякога се корени под прикритието на обикновено словесно родство.

Той избра място пред входа на пещерата, която съдържаше всичките му богатства и се намираше в най-високата точка на острова. Отначало изкопа правоъгълен трап с дълбочина три фута, който запълни с валчести камъни, а тях самите покри със слой бял пясък. Върху този съвършено чист и проветрив цокъл издигна прегради, струпвайки един над друг палмови стволове, скрепени помежду си чрез вклиняване. Плява, стърготини и агаве запълваха пролуките между стволовете. Върху леко островърхо скеле от пръти просна тръстикова рогозка, а над нея след това подреди листа от каучуково дърво като рибени люспи, досущ наподобявайки каменен покрив. От външната страна измаза стените с кирпич. Плочник от плоски и различни по големина камъни, подредени като мозайка, скри песъчливата почва. Кози кожи и рогозки от камъш, няколко мебели от ракита, съдовете за хранене и ветроупорните фенери, спасени от „Виржиния“, далекогледът, сабята и една от пушките, увесени на стената, създаваха приятна обстановка и дори известен уют, в който Робинзон жадуваше да потъне без остатък. Отвън това първо жилище имаше чудат изглед на тропическа селска къщурка, едновременно недодялана и приветлива, уязвима откъм покрива и непоклатима със стените си, в която Робинзон с удоволствие откриваше противоречията на собственото си положение. Впрочем не му убягваше практическата безполезност на тази вила, на главната, ала най-вече морална функция, която й отреждаше. Той веднага реши да не се занимава там с никаква битова дейност — дори и с приготвяне на храна, — да я нагизди о усърдно търпение и да нощува в нея само събота вечер, продължавайки през останалите дни да ползва нещо като постеля от пера и козина, с която бе запълнил една вдатина в канаристата стена на пещерата. Полека-лека този дом се превърна за него сякаш в някакво подобие на музей на човешката същност, където пристъпяше не без чувство за свещенодействие. Дори след като разопакова товара от дрехи, които съдържаха раклите от „Виржиния“ (а имаше направо прелестни облекла), той придоби навика да прекрачва прага на тази обител само с фрак, панталон до коленете, чорапи и обувки, като че ли правеше посещение на най-доброто, което се таеше в самия него.

По-късно той забеляза, че слънцето проникваше във вътрешността на вилата само през определени часове от деня и прецени, че би било разумно да постави часовник или някакъв механизъм, който непрестанно да измерва времето. След известно лутане изборът му спря на изработването на нещо като доста първобитен воден часовник. Това си беше чисто и просто една издута стъкленица, на чието тясно дънце бе пробил малка дупка, откъдето водата се оцеждаше капка по капка в медно корито, поставено на земята. На стъкленицата бяха необходими точно двадесет и четири часа, за да се излее в коритото, и Робинзон бе разчертал стените й на двадесет и четири успоредни окръжности, всяка от които бе означена с римска цифра. По такъв начин равнището на течността показваше часовете по всяко време. Този воден часовник стана за Робинзон извор на неизчерпаема утеха. Щом чуеше, денем или нощем, отмерения звук на падащите в коритото капки, той изпитваше чувство на гордост, че времето не се изнизва вече пряко желанието му в мрачна бездна, а е вкарано в някакво русло, обуздано, накратко — опитомено, също както полека-лека, по волята на един-едничък човек, щеше да стане с целия остров.

* * *

Бордов дневник.

— Отсега нататък, будувам ли или спя, пиша ли или домакинствувам, моето време е насечено от едно бездушно, безпристрастно, натрапливо, точно, целенасочено тиктакане. Какъв глад изпитвам за подобни епитети, които определят толкова победи над силите на злото! Желая, настоявам занапред всичко наоколо да бъде измерено, доказано, утвърдено, математично, рационално. Трябва да се пристъпи към измерване на островната повърхност, да се изготви умалено изображение на хоризонталната проекция на всички тези земи, да се нанесат данните в кадастър. Ще ми се всяко растение да носи надпис, всяка птичка — халка на крачето, всеки бозайник — белег от жигосване. Няма да позная покой, докато този непроницаем, невнятен, изпълнен с подмолен кипеж и пагубни водовъртежи остров не се преобрази в неосезаем, понятен, проницаем до самата сърцевина градеж.

Но ще ми стигнат ли силите да доведа до успешен завършек тази непосилна задача? Дали ще открия в самия себе си източник за оная огромна доза рационалност, която искам да отредя на Сперанца? Равномерният шум на водния часовник, който ме унасяше само допреди миг с усърдна и утешителна песничка като тактуване на метроном, внезапно поражда коренно противоположна представа, която ме изпълва с боязън: капка по капка водата неуморно и неумолимо руши и най-твърдата от скалите. Безполезно е да крия от себе си: целият ми умозрителен градеж се клати. А упадъкът на речта е най-очебийното следствие на тази разруха.

Всуе разговарях непрестанно на глас и никога не пропущах размишление или хрумване, без да го изрека начаса, обръщайки се към дърветата или облаците — от ден на ден пред очите ми рухват цели зидове от словесната цитадела, където нашата мисъл намира подслон и се чувствува като у дома си, по подобие на къртицата в своята плетеница от подземни ходници. Заличават се, пропадат опорни точки, където дири подкрепа мисълта, за да продължи нататък, както човек подскача от камък на камък сред буйното течение на някой поток. У мене се прокрадват съмнения в смисъла на думите, които не означават конкретни неща. Аз вече мога да говоря само буквално. Метафора, литота и хипербола изискват от мене свръхусилие на вниманието, чиято неочаквана последица е да изтласка на преден план и да подчертае цялата безсмислица и условност на тия реторични фигури. Осъзнавам, че драмата, която се разиграва в душата ми, би представлявала манна небесна за някой граматик или филолог, живеещ сред хора: за мене това е и безполезен, и гибелен разкош! Да вземем например понятието дълбочина, за което никога и през ум не ми е минавало да се замисля над употребата му в думи и изрази като „дълбокомислие“, „дълбока любов“… Странно пристрастие всъщност, което със затворени очи придава по-висока стойност на дълбочината в ущърб на повърхнината и според което излиза, че „повърхностен“ ще рече не „пространен“, а „незадълбочени“, докато „дълбок“, обратно, означава „задълбочен“, а не „тесен“. И все пак струва ми се, че чувство като любовта се измерва доста по-точно — ако изобщо може да се измери — по значимостта на своята пространност, отколкото по степента на дълбочината си. Защото аз меря моята любов към някоя жена според това, че обичам еднакво и нейните ръце, очи, походка, и привичните й дрехи, и любимите й предмети, и онези, които само е докоснала, и окръжаващата среда, където съм я виждал да се движи, и морето, където се е къпала… Всичко това, ако не се лъжа, е пространство и още как! Докато някакво низко чувство се домогва право — в дълбочина — до женствеността сама по себе си и оставя другото да тъне в студен мрак.

Аналогичен механизъм — който скърца отскоро, щом мисълта ми реши да си послужи с него — придава по-висока стойност на вътрешността в ущърб на външността. Човешките същества били съкровища, затворени в евтина обвивка, и колкото по-навътре си прониквал в тях, по-големи ставали достигнатите богатства. А ако няма съкровища? А ако статуята е изпълнена с равен еднообразен пълнеж като триците, с които е натъпкана една кукла? Знам добре, аз, комуто никой вече не показва лик и не изповядва тайни, че съм само черна яма посред Сперанца, гледна точка върху Сперанца — точка, сиреч нищо. Убеден съм, че душата започва да се изпълва със значимо съдържание едва отвъд кожения калъф, който отделя вътрешността от външността, и че тя се обогатява безкрай с прибавянето на все по-обширни кръгове, заобикалящи аз-точката. Робинзон е пребогат само ако съвпада от край до край със Сперанца.

* * *

Още на следния ден Робинзон заби основите на един Музей на мерките и теглилките. Той го изгради във форма на беседка, ала с най-устойчивите материали, които му попаднаха подръка: гранитни блокове и късове латерит. Там той изложи върху някакво подобие на олтар — като идоли, а край стените — като оръжия от снаряжението на разума — образци на инч, фут, ярд, кабелт, пинта, шиник, крина, галон, драхма, унция-евърдъпойс и ливра-евърдъпойс.

Бележки

[1] Надежда (ит.) — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Мишел Турние Петкан или чистилището на Пасифика (4)

Метаданни

Данни

Петкан или чистилището на Пасифика

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава трета

Мишел Турние
Петкан или чистилището на Пасифика (4)