Мишел Турние
Петкан или чистилището на Пасифика (3)

Глава втора

В северозападната част на острова отвесните скалисти брегове се спущаха главоломно над малко заливче с коприненомек пясък, леснодостъпно откъм едно каменно свлачище, прорасло с хилав храсталак. Тази обла извивка на брега бе увенчана във висинето с безукорно равна полянка на площ около акър и половина, където Робинзон откри, заровен в треволяка, един ствол от миртово дърво с дължина повече от сто и четирийсет фута, сух, здрав и много красив наглед, с който възнамеряваше да си послужи за направата на корпуса на „Избавление“. Пренесе там строителните материали, които бе откъртил от „Виржиния“, и реши да разположи своята работилница на малкото плато с онова неоценимо предимство да се извисява над водните простори, откъдето можеше да дойде спасението. Освен това кухият евкалипт се намираше в непосредствена близост и би могъл да бъде запален незабавно в случай на неотложна нужда.

Преди да се залови за работа, Робинзон прочете на глас няколко страници от Библията. Възпитан в духа на квакерите, към чиято секта принадлежеше майка му, той никога не беше се зачитал много в светите писания. Ала необичайното му положение и случаят — що тъй безпогрешно наподобяваше пръста на провидението и благодарение комуто Книгата на книгите му бе поднесена като едничка духовна храна — го тласкаха да търси в тези достопочтени страници онова нравствено упование, от което тъй се нуждаеше. Същия ден той сякаш откри в глава четвърта от Битието — онази, с описанието на потопа и построяването на Ноевия ковчег — недвусмислен намек за спасителния кораб, който щеше да се роди изпод ръцете му.

След като почисти от високата трева и гъсталака достатъчна работна площ, той довлече там миртовия ствол и се зае да го окастри. После заигра по него с брадвата, за да му придаде очертания на правоъгълна греда.

Работеше бавно и сякаш с вързани очи. Ръководеше го единствено споменът за обиколките, които предприемаше още като дете из една корабостроителница за малки риболовни лодки по поречието на Уз в Йорк, за онова кану, което с братята му се бяха опитали да изработят, а после трябваше да изоставят. Ала той разполагаше с неопределено време, пък и властна необходимост го пришпорваше да постоянствува. Щом надвиснеше заплаха от обезсърчение, той мислено се сравняваше със затворник, изпиляващ с каквото му е попаднало подръка решетките на прозорчето си или дълбаещ с нокти дупка в някой от зидовете на килията си, и тогава се чувствуваше облагодетелствуван в своята несрета. Тук му е мястото да добавим, че след като не си бе дал труд да държи сметка за изтеклото от корабокрушението насам време, той имаше само бегла представа за неговия ход. Дните се наслагваха, досущ подобни един на друг в съзнанието му, и той имаше усещането, че всяка сутрин започва отначало вчерашният ден.

Спомняше си, естествено, за казаните с пара, където дърводелците от Уз огъваха ребрата на бъдещия кораб. Но и дума не можеше да става той да се снабди или да направи парен котел от собствената си котелка за хранене и не му оставаше нищо друго, освен рискованото и трудоемко разрешение за сглобка на издялани с брадва съставки. Извайването на вълнореза и руля се оказа тъй трудно, че се наложи дори да захвърли брадвата и да оглажда дървото, отделяйки тънки стружки с джобно ножче. Измъчваше го страх да не опропасти миртовото дърво, което съдбата му бе предоставила за скелета на „Избавление“.

Щом зърнеше лешоядите да кръжат над отломките от „Виржиния“, съвестта му го загризваше, че бе изоставил непогребани тленните останки на капитана и на моряка. Все отлагаше за по-късно непосилната за сам човек задача да вдигне и да пренесе на сушата тези внушителни по размери разложени трупове. Хвърлеше ли ги през борда, поемаше риска да привлече в залива акули, които на всяка цена щяха да се заселят там, в очакване на нови пиршества. И без това му бе дошло до гуша от лешоядите, които бе примамил с една невнимателна постъпка в началото и които оттогава го преследваха неотстъпно. В крайна сметка си каза, че когато птиците и плъховете ометат окончателно труповете, все още нямаше да е късно да прибере чистите и сухи кости и да ги положи в приличен гроб. Обръщайки се към душите на двамата покойници, той дори им обеща да съгради параклисче, където щеше да идва за молитва всеки ден. Едничките му другари бяха мъртъвци, справедливо беше да им отреди почетно място в своя живот.

Колкото и да тършува из „Виржиния“, не бе успял да открие ни винт, ни гвоздей. Тъй като не разполагаше и със свредел, сглобката на частите чрез занитване също бе пряко възможностите му. Той се примири със съединяването на елементите чрез гнезда и заклинване, издялвайки клиновете, закривени като скоби за по-голяма устойчивост. Дори му хрумна да ги кали на огън, преди да ги вкара в гнездата, след това да ги поръси с морска вода, та да се надуят и да се споят по този начин в леговищата си. Сто пъти дървото се попука под въздействието било на огъня, било на водата, но той неуморно започваше отначало, живеейки вече като насън, отвъд умората и нетърпението.

* * *

Внезапни проливни дъждове и бели повесма на хоризонта предизвестяваха промяна на времето. Една сутрин небето, което изглеждаше също тъй чисто, както обикновено, бе придобило все пак някакъв обезпокоителен метален оттенък. Бистрата синева на предшествуващите дни се бе превърнала в тъмна като олово синка. Мигновено похлупак от съвършено плътни облаци висна догдето поглед стига и първите дъждовни капки зачаткаха по корпуса на „Избавление“. Робинзон отначало реши да не обръща внимание на тази непредвидена пречка, ала скоро бе принуден да свали дрехите си, които тежаха подгизнали и спъваха движенията му. Пъхна ги на сушина в завършената част на корпуса. За миг поспря да погледа как се стичаше хладката вода по тялото му, корясало от прахоляк и мръсотия, които се размиваха в тънки кални ручейчета. Рижите му косми, слепнали в лъщяща броня, се бяха обърнали по посока на растежа си, което подчертаваше животинската им същност. „Златен тюлен“, помисли си той с вяла усмивка. След това се изпика, намирайки за забавно да внесе своя скромен дял в потопа, които поглъщаше всичко около него. Внезапно се бе почувствувал във ваканция и прилив на жизнерадостно веселие го накара да подскочи игриво, втурвайки се заслепен от водните капки и шибан от пристъпите на бурята да се подслони под навеса на дърветата.

Дъждът още не бе проникнал през стотиците наложени една върху друга стрехи на листовината, по които барабанеше с оглушителен трясък. Пара като в баня се вдигаше от пръстта и чезнеше в листатите сводове. Робинзон очакваше всеки миг водата най-сетне да си пробие път и да го накваси. Междувременно земята все повече и повече се разкалваше под нозете му, без да е паднала още капчица дъжд върху главата или раменете му. Най-после той проумя всичко, забелязвайки, че малък поток се спущаше по всеки от стволовете из улейчетата, продлъбнати в кората сякаш нарочно за тази цел. След няколко часа залязващото слънце, подало лик между линията на хоризонта и долната граница на облачния таван, окъпа острова в огнени отблясъци, без да е стихнала силата на дъжда.

Поривът на детинска радост, който бе понесъл на крилете си Робинзон, гаснеше заедно с разсейването на оная особена замая, в която го държеше лудешката му работа. Той усещаше как потъва в бездна, отвъргнат от бога, гол и сам всред тази апокалиптична картина, придружаван всичко на всичко от два гниещи трупа върху палубата на една отломка. Едва по-късно щеше да осъзнае той значението на този пръв опит в голотата. Разбира се, ни климатът, ни чувството за какъвто и да било свян го заставяха да се облича като цивилизован човек. Но ако навикът бе причина да не захвърли досега дрехите, то неговата покруса бе истинското мерило за стойността на тия доспехи от вълна и лен, с които човешкото общество го загръщаше само до неотдавна. Голотата е разкош, който едничък човекът, топло обгърнат от тълпата себеподобни, може да си позволи безнаказано. Докато не променеше своята душевност, за Робинзон голотата щеше да бъде пагубно с безразсъдството си изпитание. Лишен от онези жалки дрипи — протрити, съдрани, изпоцапани, ала оплодени от цели хилядолетия цивилизация и просмукани с човешки дух, — плътта му бе изложена, бяла и уязвима, на въздействието на суровите природни сили. Вятърът, кактусите, камънаците, та чак и тази безпощадна светлина обсаждаха, нападаха и нараняваха беззащитната жертва. Робинзон усети как загива. Дали човешка твар някога е бивала подложена на тъй жестоко изпитание? За пръв път от корабокрушението насам слова на протест срещу волята на провидението се отрониха от устните му. „Господи, прошепна той, ако не си се отвърнал безвъзвратно от своето създание, ако не искаш да погине всеки миг под бремето на безутешността, в която го потапяш, то дай знак. Подай ми някакъв знак, който да свидетелствува, че не си ме изоставил!“ После зачака със стиснати устни, досущ като първия човек под Дървото на Познанието, когато цялата земя била още кална и мокра след оттичането на водите. Тогава, докато бумтенето на дъжда върху листовината се усилваше и всичко сякаш бе на път да се стопи в облака пара, който се вдигаше от земята, той зърна да се очертава на хоризонта небесна дъга, по-шеметна и по-искрометна, отколкото може да сътвори сама природата. Нещо повече от небесна дъга — приличаше на почти съвършена нимба, чиято долна крива едничка чезнеше във вълните и която караше седемте спектрални цвята да греят възхитително ярко.

Пороят спря също тъй внезапно, както бе започнал. Наред с дрехите си Робинзон откри отново смисъла и неотложността на своето занимание. Беше превъзмогнал твърде скоро това краткотрайно, ала назидателно малодушие.

* * *

Той се бе заел да огъва ребрата, натискайки с цялата си тежест, когато изпита смътно чувство, че го наблюдават. Вдигна глава и очите му срещнаха погледа на Тен, песа от „Виржиния“, оня не съвсем чистокръвен, но гальовен като дете сетер, който се намираше на палубата заедно с вахтения по време на корабокрушението. Животното се бе заковало на десетина крачки с наострени уши и вдигната лява предна лапа. Вълнение сгря сърцето на Робинзон. Този път имаше доказателство, че не бе единственият, който се бе спасил от корабокрушението. Той пристъпи към животното, произнасяйки многократно името му. Тен принадлежеше към една от онези кучешки породи, които проявяват жизнена, властна необходимост от човешко присъствие, от галени слова и ласки. Странно бе, че не се завтече към Робинзон, скимтейки жално милно и размахвайки опашка. Робинзон се намираше вече само на няколко стъпки от него, когато той заотстъпва, показвайки зъби със злобно ръмжене. После рязко обърна гръб и побягна като стрела, изчезвайки в гъсталака. При цялото си разочарование Робинзон съхрани от тази среща някаква особена, неуморно бликаща радост, която го крепеше дни наред. Освен това необяснимото поведение на Тен отклони мислите му от „Избавление“, давайки нова храна на ума му. Нима бе възможно ужасите и страданията от корабокрушението да помрачат разсъдъка на клетото животно? Или пък мъката му от смъртта на капитана бе тъй неукротима, та не допущаше присъствието на друг човек? Ала едно друго предположение се загнезди в съзнанието му и го изпълни със страх: може би той се намираше вече толкова отдавна на острова, че в крайна сметка не бе за чудо кучето да е подивяло.

Колко ли дни, седмици, месеци, години бяха изтекли от корабокрушението на „Виржиния“? Свят му се завиваше, щом си зададеше този въпрос. Тогава му се струваше, че хвърля камък в кладенец и напразно очаква да отекне ударът от падането му на дъното. Даде си дума да отбелязва занапред върху някое дърво на острова по една рязка всеки ден и кръстче на тридесет дни. После забрави намеренията си, погълнат отново от строителството на „Избавление“.

Той постепенно придобиваше облик на широк, малко груб кутър с нисък мощен вълнорез, който навярно притежаваше водоизместимост четири-пет тона. Това бе допустимият минимум, за да има някакви изгледи за успех при опита да се доплава до Чилийското крайбрежие. Робинзон бе спрял избора си на една-единствена мачта, която щеше да носи триъгълно латинско ветрило, осигуряващо голяма ветрилна площ и въпреки това — лесно управляемо за екипаж от сам човек и особено устойчиво на страничния вятър (N — S), чието присъствие и сила трябваше да се вземат предвид, плавайки на изток. Мачтата щеше да премине през надстройката и да се закрепва към кила, здраво свързана с корпуса. Преди да предприеме сковаването на палубата, Робинзон сетен път прокара ръка по гладката и прецизно сглобена вътрешна повърхност на бордовете и с върховно удоволствие си представи капчиците, които щяха да избият на всяка цена по всички свръзки, щом за пръв път я спуснеше на вода. Трябваше да минат дни наред престой във водата, за да се надуе дървото и корпусът да стане непромокаем. Сковаването на палубата, закрепена върху бимсите, само по себе си изискваше цели седмици упорит труд, ала и дума не можеше да става за отказване, защото корабът нямаше да отплава, в случай че се развали времето, а припасите, необходими за преживяването на мореплавателя по време на пътуването, трябваше да се подслонят някъде.

С каквото и да се заловеше, Робинзон жестоко страдаше от липсата на трион. Това невъзможно да се скалъпи с подръчни средства сечиво щеше да му спести месеци дялкане с брадва и нож. Една сутрин му се стори, че е станал жертва на непрестанно преследващата го мисъл, дочувайки с пробуждането си някакъв шум, който не можеше да се оприличи на нищо друго, освен на рязане с трион. От време на време шумът секваше, сякаш дърводелецът с триона си бе сменил мястото, после започваше отново с досадно постоянство. Робинзон полекичка се измъкна от скалната ниша, където бе привикнал да нощува, и запристъпва на пръсти към първоизточника на шума, като се опитваше да се подготви за вълнението, което щеше да го разтърси, ако се озовеше лице в лице с човешко същество. В крайна сметка откри в подножието на някаква палма един исполински рак, който пилеше с щипките си кокосов орех, заклещен в пипалата му. В клоните на дървото, на двайсет фута височина, друг рак подрязваше из основи орехите, за да ги събори. Двете животни не дадоха вид, че са обезпокоени ни най-малко от внезапната поява на корабокрушенеца, и продължиха спокойно шумното си занимание.

Гледката изпълни Робинзон с дълбоко отвращение. Той се върна обратно на поляната при „Избавление“, още по-твърдо убеден, че тази земя си оставаше чужда за него, че беше изпълнена с кобни знаци и сатанинство и че едничкото, което го крепеше в живота, бе неговият кораб, чийто внушителен и приветлив силует се провиждаше през жълтугата.

По липса на лак или поне на смола за намазване бордовете на корпуса той се зае да приготви клей чрез един способ, който беше наблюдавал в корабостроителниците на Уз. За целта се наложи да изсече почти цяла горичка от див чимшир недалеч от мачтата на източния бряг, на която бе хвърлил око още в началото на своята работа. За месец и половина той свали от храстите кората и отдели сърцевината, като я наряза на дълги ленти. После дълго вари в един казан тази белезникава и влакнеста смес, която полека-лека се стопи в гъста и лепкава течност. Накрая той отново я сложи на огъня и я нанесе вряла върху корпуса на кораба.

„Избавление“ бе завършен, но дългата история на неговото построяване си оставаше завинаги врязана в плътта на Робинзон. Резки, изгаряния, дълбоки драскотини по лицето, мазоли, неизличими петна и ръбове на белези от рани разкриваха упоритата борба, която бе водил той продължително, за да се стигне до този малък устойчив и крилат плавателен съд. По липса на корабен дневник щеше да гледа тялото си, когато пожелаеше да си припомня.

Той се залови да струпва онези припаси, които щеше да отнесе със себе си. Но скоро изостави това занимание при мисълта, че първо следваше да пусне на вода новия си кораб, за да изпита на дело плавателните му качества и да подсигури неговата влагоустойчивост. В действителност някаква тайна боязън го възпираше — страхът от несполука, от непредвиден провал, способен да разбие на пух и прах изгледите за успех на начинанието, което бе залог за живота му. Представяше си как „Избавление“ още при началните опити показва някакъв порочен недъг, например прекомерно или пък недостатъчно газене — в единия случай трудно повратлив, и най-безобидните вълни щяха да го заливат, а в другия — при първото нарушаване на равновесието щеше да се преобърне. В най-черните му кошмара корабът едва-що бе докоснал водната повърхност и потъваше като камък право надолу, а той с лице във водата го гледаше как, танцувайки, пропада все по-надолу в тъмнеещите зеленикави глъбини.

Най-сетне събра смелост да пристъпи към това спускане на вода, което смътни предчувствия го караха да отлага от толкова време насам. Не остана бог знае колко изненадан от невъзможността да довлече по пясъка до морето този корпус, който навярно тежеше повече от хиляда фунта. Ала първият неуспех му подсказа сложността на един въпрос, над който никога не се бе замислял сериозно. Представи му се случай да открие важна страна от преображението, което се извършваше в неговото съзнание под влияние на уединението. Сферата на вниманието му сякаш се задълбочаваше и заедно с това се стесняваше. Все по-трудно и по-трудно му ставаше да мисли за много неща наведнъж и дори да преминава от една грижа към втора. Така той дойде до заключението, че другите за нас са мощен фактор за разсейване не само защото непрестанно ни безпокоят и ни изтръгват от сегашните ни мисли, а и защото самата възможност да се появят неочаквано вече насочва бледа светлинка върху цяла вселена от неща, попадащи встрани от нашето внимание, ала способни всеки миг да се превърнат в негово средоточие. Това периферно и сякаш призрачно присъствие на нещата, които не го занимаваха непосредствено, полека-лека се бе заличило от съзнанието на Робинзон. Понастоящем онова, което го заобикаляше, бе подчинено на простото правило „всичко или нищо“ и затова, погълнат от строителството на „Избавление“, въпросът за спускането на вода му бе убягнал. Не е излишно да се припомни, че той бе почти зашеметен и от примера на Ноевия ковчег, който се бе превърнал за него в нещо като първообраз на „Избавление“. Съграден посред сушата, далеч от всякакъв бряг, ковчегът бе дочакал водата да стигне до него, падайки от небето или стичайки се от планинските върхове.

Изпървом сдържан, а след това умопомрачаващ страх го обзе, когато не успя да подпъхне и трупчета под кила, за да го плъзне напред, както бе видял да правят с каменните колони при реставрацията на Йоркската катедрала. Корпусът стоеше непоклатимо и Робинзон успя всичко на всичко да строши едно ребро, наблягайки върху него с дървен кол, използуван като лост върху един пън. След тридневни усилия от умора и ярост му чернееше пред очите. Тогава му хрумна едно крайно средство да осъществи това спускане на вода. Щом не бе в състояние да завлече „Избавление“ до морето, може би щеше да му се отдаде да отведе морето горе до него. Достатъчно бе да се прокопае за целта нещо като канал, който щеше да започва от брега и да достига строителната площадка, ставайки постепенно все по-дълбок и по-дълбок. Корабът в крайна сметка щеше да нагази в канала, където приливът всекидневно нахлува разпенен. Той незабавно се хвана за работа. После, щом поотрезня, мислено изчисли разстоянието от кораба до брега и особено височината, на която се намираше той над морското равнище. Каналът трябваше да има дължина сто и двадесет ярда и да се врязва в стръмното скалисто крайбрежие на дълбочина повече от сто фута. Гигантско начинание, за което в най-добрия случай, колкото и години живот да му бяха отредени, явно нямаше да му стигнат. Той се отказа.

* * *

Рядката тиня, над която танцуваха облаци комари, потръпна набраздена от смолисти кръгове, когато едно диво свинче сукалче, чиято пъстра зурла едничка се подаваше на повърхността, тръгна да се притисне до майчината утроба. Многобройни семейства местни глигани си бяха избрали тинести леговища в тресавищата по източното крайбрежие на острова и се криеха в тях през най-горещите часове на деня. Ала докато дремещата женска се сливаше напълно с калта в своята безметежна неподвижност, нейното котило шаваше и се боричкаше непрестанно с пронизително грухтене. Тъй като слънчевите лъчи вече ставаха полегати, свинята внезапно се отърси от своя унес и с мощно усилие измъкна грамадната си мокра снага на един провлак от сушата, докато малките вдигаха олелия до небето и цапаха ожесточено с копитца, за да се измъкнат от всепоглъщащата тиня. После цялото семейство се оттегли в индийска нишка всред оглушителен пукот от стъпкани шубраци и счупени дървета.

Едва тогава някаква купчина блатна тиня оживя на свой ред и се мушна сред тръстиките. Робинзон не помнеше вече кога бе изоставил последния си парцал в драките на някой храсталак. Пък и не се боеше вече от прежурящото слънце, защото кора от засъхнала мръсотия покриваше гърба, хълбоците и бедрата му. Брада и коса се бяха оплели в едно и ликът чезнеше сред тези космати валма. Превърнати в криви чукани, ръцете му служеха само за придвижване, защото изпитваше световъртеж още щом речеше да се изправи. Неговата отпадналост, ласката на островните пясъци и тинята и най-вече скъсването на някаква неведома пружинка в душата му бяха причина той да се движи само влачейки се по корем. Вече знаеше, че човек прилича на ранените в безредици или метеж, които се държат на крака през цялото време, докато тълпата ги поддържа, като ги притиска отвсякъде, и които се свличат на земята още щом множеството се разпръсне. Тълпата на събратята му, която бе поддържала човешкото у него, без той да си е давал сметка за това, внезапно се бе отдръпнала и Робинзон усещаше осезаемо, че няма сили да се държи сам на нозе. С лице в пръстта поглъщаше неназовими неща. Облекчаваше се на място и рядко пропускаше да се овъргаля в прохладната мекота на собствената си мръсотия. Все по-рядко и по-рядко се преместваше, а късите му придвижвания неотменно го отвеждаха отново в тинята. Там тялото му изчезваше и той отхвърляше неговото бреме във влажното и топло обкръжение на калта, докато отровните изпарения на застоялата вода замъгляваха разсъдъка му. Еднички очите, носът и устата се подаваха сред плуващия килим от водна леща и жабешки яйца. Освободен от всичко, което го свързваше със земята, той прехвърляше като в полусън в затъпялото си съзнание откъслечни спомени, възкръснали от неговото минало и танцуващи на небесния фон в плетеницата на неподвижния листак. Връщаха се ласкавите часове, които в детството си бе прекарал сгушен в дъното на сумрачния бащин магазин за продажба на едро на вълнени и памучни тъкани. Натрупаните топове плат образуваха около него нещо като мека крепост, която попиваше безразборно шумове, светлина, удари и студени течения. В онзи застоял въздух се носеше неизменен мирис на домашна вълна, прахоляк и подово масло, към който се прибавяше дъхът на бензое, използувано от Крузо-баща по всяко време на годината в борбата срещу една непобедима хрема. На този дребен, свенлив и зиморничав човечец, неизменно кацнал зад несъразмерно високото си писалище или свел, пенснето си над някоя счетоводна книга, Робинзон смяташе, че дължи единствено рижите си коси, а всичко останало е наследил от своята майка, която бе славна жена. Тинята, разкривайки собствените му наклонности да се затвори в себе си и да се огъне пред лицето на околната действителност, му подсказа, че синовното родство го привързваше по-силно, отколкото допущаше, с дребния търговец на платове от Йорк.

През дългите часове, отдаден на мъгляви размисли, той разкриваше едно мировъзрение, което щеше да приляга на оня невзрачен човечец. Единствено миналото има място и стойност, заслужаващи почит. Настоящето има значение само като извор на спомени, като ковачница на минало. Едничката цел на живота е да се увеличава този безценен капитал от минало. Идва и смъртта накрая: самата тя не е нищо друго, освен заветния миг да се насладиш на тази натрупана златна мина. Вечността ни е дадена, за да подхванем отново живота си издълбоко, по-внимателни, по-разумни, по-чувствени, отколкото ни е позволявала да го сторим блъсканицата на ежедневието.

* * *

Тъкмо хрупаше китна туфичка мокрец в един мочур, когато слухът му долови музика. Безплътна, ала осезаема — небесна симфония, хор от кристалночисти и звънки гласчета под съпровод от звуци на арфа и гамба. Робинзон си помисли, че това бе песента на отвъдните селения и че не му оставаше още дълго да живее, разбира се, ако не бе вече мъртъв. Но повдигайки глава, той съзря да изниква бяло ветрило на източния хоризонт. Само с един скок се озова на работната площадка при „Избавление“, където бяха разхвърляни сечивата му и където по чудо сполучи да открие доста скоро огнивото си. После се спусна към кухия евкалипт. Запали наръч сухи съчки и го натика в зейналата паст на дънера досами земята. Стълб лютив дим се изви начаса оттам, но могъщият пожар, на който разчиташе той, нещо се бавеше.

Та и какъв ли смисъл имаше? Корабът бе взел курс към острова и плаваше право към Залива на Спасението. Няма капчица съмнение, че ще хвърли котва недалеч от пясъчната ивица и че някоя мауна мигновено ще се отдели от него. С безумен кикот Робинзон сновеше насам-натам, търсейки панталон и риза, които откри накрая под корпуса на „Избавление“. После се завтече към плажа, като едновременно с това се дращеше по лицето в стремежа си да го освободи от плътно прилепналата грива, която го скриваше напълно. Под напора на попътен североизточен вятър корабът се поклащаше грациозно, накланяйки всичките си ветрила към разпенените вълни.

Това бе един от онези отколешни испански галеони, предназначени да доставят в родината майка скъпоценните камъни и благородните метали на Мексико. И на Робинзон му се струваше, че подводната част на кораба, която сега се виждаше всеки път, щом вълнението разкриваше водолинията, наистина бе златиста. Бяха вдигнати всички знамена, а на топа на гротмачтата плющеше вимпел с жълт и чер цвят. С приближаването на кораба Робинзон постепенно различаваше едно блестящо общество на палубата, носовата надстройка, та чак до капитанския мостик. Изглежда, някакво пищно тържество разгаряше там своето искрящо великолепие. Музиката се разнасяше от малък струнен оркестър и хор от дечица в бяло одеяние, събрани на кърмата. Танцуващи двойки кръжаха достолепно край трапеза, отрупана със златни и кристални съдове. Сякаш никой не забелязваше ни корабокрушенеца, ни дори отстоящия вече на по-малко от двеста метра бряг, редом с който плаваше корабът, след като бе направил завой. Робинзон го следваше тичешком по плажа. Дереше си гърлото, размахваше ръце, поспираше да събира обли камъчета и да ги хвърля към него. Падна, надигна се отново, пак падна. Галеонът се изравняваше вече с предните дюни. Отвъд плажа Робинзон неминуемо щеше да бъде възпрян от лагуните. Той се хвърли във водата и заплува с всички сили към кораба, от който пред очите му се разкриваше само тумбестата грамада на кърмовата надстройка, обвита в брокат. На един от отворите в издадената част на корпуса някаква девойка се бе облакътила. Робинзон изумително ясно виждаше лицето й. Съвсем младежко, извънредно нежно, беззащитно, някак изпито, ала все пак озарено от горда, горчива и занесена усмивка. Робинзон познаваше това момиче. Нямаше никакво съмнение. Но коя, коя беше тя? Той раззина уста, за да я повика. Солената вода нахлу в гърлото му. Обгърна го тъмнозелен мрак, в който успя да зърне разкривеното изражение на една дребна морска котка, която бягаше заднишком.

* * *

Огнен стълб го изтръгна от унеса. Колко му беше студено! Възможно ли бе морето да го е изхвърлило повторно на същия бряг? Горе, навръх Западния скат, евкалиптът гореше като факла в нощта. Робинзон се отправи с несигурни крачки към този източник на светлина и топлина.

И тъй, знакът, който трябваше да прелети океана и да вдигне на крак останалата част от човечеството, бе успял да привлече единствено него самия, него едничък — върховна подигравка!

Прекара нощта свит на кълбо в тревата, с лице извърнато към нажежената паст, озарявана от ослепителни проблясъци, която зееше в основата на дънера и колкото по̀ слабееше топлината, толкова по-близо до огнището се примъкваше той. Едва призори успя да назове — с малкото име по-точно — девойката от галеона. Това бе Люси, по-малката му сестра, починала твърде млада преди десет години. Така за него не оставаше съмнение, че този кораб от едно отминало столетие бе плод на болно въображение.

Стана и впери поглед в морето. Същата метална равнина, прикована вече от първите слънчеви стрели, за него се бе превърнала в изкушение, примамка, забрава. Малко оставаше да го хвърли в мрачините на безумието, след като се бе погаврила с него. Под надвисналата смъртна опасност трябваше да намери сили да се отскубне. Зад него бе островът, огромен и девствен, пълен със сдържани обещания и сурови уроци. Щеше да поеме юздите на съдбата си. Щеше да се труди. Без повече залисии щеше да осъществи на дело своята женитба с неумолимата си невеста, самотата.

Обръщайки гръб на безкрая, той потъна сред морените, прорасли със сребреещи магарешки бодили, на път към сърцето на острова.