Мишел Турние
Петкан или чистилището на Пасифика (8)

Глава седма

Не пилей времето, то е тъканта на живота.

Увиснал във въздуха в нещо като люлка от лиани, Робинзон се отблъсна с нозе от каменната стена, на която току-що бе изписал този девиз. Внушителните бели букви се открояваха върху гранита. Месторазположението бе повече от сполучливо. Всяка дума по снагата на тази черна стена сякаш излиташе като безмълвен вик и се устремяваше към мъгливия хоризонт, който обточваше искрящия безкрай на водната шир. От няколко месеца насам безпорядъкът, настъпил в паметта му, възстановяваше неговите спомени от „алманасите“ на Бенджамин Франклин, които за баща му олицетворяваха квинтесенцията на нравствеността и които той го бе накарал да наизусти. И вече множество трупчета, забити в пясъка на дюните, оповестяваха, че: Сиромашията отнема човеку всякаква добродетел: невъзможно е празен чувал да стои изправен. Можеше да се прочете и изписаното като мозайка върху пещерната стена, което гласеше, че: Ако вторият порок е да лъжеш, то първият е да задлъжнееш, защото дълговете повличат след себе си лъжата. Ала шедьовърът на този молитвеник щеше да пламти с огнени букви върху крайбрежната ивица през оная нощ, когато Робинзон почувствува нужда да се бори с мрака чрез гръмкото слово на истината. Борови съчки, увити в кълчища, бяха подредени върху каменно ложе от пясъчник, всеки миг готови да пламнат, а съчетанието им поучаваше: Ако мошениците познаваха отблизо преимуществата на добродетелта, те щяха да останат добродетелни от мошеничество.

Островът бе покрит с нивя и зеленчукови градини, оризището скоро щеше да даде първата си реколта, пълчища опитомени кози се блъскаха в кошарите, пещерата пращеше от припаси, които биха стигнали да изхранят жителите на цяло село в течение на доста години. И все пак Робинзон усещаше как цялото това прекрасно творение неумолимо се обезсмисляше. Душата на благоустроения остров линееше за сметка на другия остров и заприличваше на огромна машина, която се върти на празен ход. Тогава му хрумна, че този първоначален остров, управляван и стопанисван тъй разумно, съдържаше в себе си нещо като нравствен кодекс, чиито принципи до един фигурираха в писанията на старчето Франклин. И така, той се бе заел да ги изпише върху камък, земя, дърво, с една дума — да ги запечата в самата плът на Сперанца, в стремежа си да одухотвори това внушително тяло както му се полагаше.

Размахвайки в едната ръка четка за рисуване от кози косъм, в другата — гърне с каша от стрит варовик и мате, сега той търсеше сгодно място за следната, на пръв поглед доста материалистична мисъл, която обаче издаваше особена проницателност — знак за нещо като овладяване на времето: Онзи, който заколи свиня, унищожава потеклото й до хилядно коляно. А онзи, който изхарчи монета от пет шилинга, обрича на гибел цели купища лири стерлинги. Стадо ярета побягна в безреда пред него. Дали нямаше да е забавно, ако подстриже козината и изреже върху хълбоците на всяко яре по една от тези 125 букви на въпросния девиз, така че само от провидението да зависи внезапното блясване на истината всред щъкането на тези шавливи животни? Тази мисъл постепенно завладяваше съзнанието му и той пресмяташе какви са шансовете му да се окаже на местопроизшествието, щом изразът „излезе“, когато внезапно изтърва четката и гърнето, вцепенен от страх. Тънка струя бял дим се издигаше в ясното небе. Както и преди, той водеше началото си от Залива на Спасението и беше все тъй плътен и млечнобял, както си го спомняше Робинзон. Ала този път разпръснатите върху скалите и очертани с пръчици по крайбрежната ивица надписи бяха в състояние да привлекат вниманието на нашествениците и да ги насочат по дирите на островния обитател. Последван от Тен, той се завтече към крепостта, като се молеше богу индианците да не са се озовали там преди него. Докато летеше в бяг, пришпорван от страха, случи се произшествие, но той нямаше никакво време да му обърне внимание и едва по-късно откри в него прокоба: един от „неговите“ пръчове, стреснат от това неочаквано препускане, се втурна яростно срещу му с наведена глава. Робинзон едва успя да го отбегне, но Тен се преметна с вой, изхвърлен като топка в някакъв гъсталак от папрати.

Ала той не бе предполагал, че очакването на евентуално нападение на стотина метра от мястото, където бяха хвърлили котва индианците, щеше да представлява за него изпитание, което собствените му нерви просто едвам издържаха. Ако арауканите бяха решили да нападнат крепостта, освен численото преимущество предимство щеше да им даде и изненадата. Но ако, обратно, не бяха обърнали никакво внимание на следите от човешко присъствие и засега бяха изцяло погълнати от кръвожадните си обреди, камък щеше да падне от плещите на самотника! Трябваше да бъде наясно. Следван неотлъчно от Тен, който куцаше силно, той грабна в ръка един от мускетите и затъкна пищова в колана на кръста си, после потъна в гората по посока на залива. Но беше принуден да се върне обратно, тъй като бе забравил да вземе далекогледа, а можеше да му потрябва.

Този път имаше три пироги с поплавъци, които лежаха в пясъка като детски играчки. Кръгът от мъжете около огъня бе по-широк, отколкото при първото нашествие, а като ги наблюдаваше с далекогледа, на Робинзон му се стори, че това май не бе същата група. Обичайното жертвоприношение като че ли бе извършено, съдейки по купчината още потръпващо месо, към която се запътиха двама бойци. Ала тъкмо тогава се случи нещо, което за миг внесе смут в установения обреден ред. Магьосницата неочаквано се отърси от изнемощението, което я караше да стои свита на кълбо, и като се хвърли към едного от мъжете, тя го посочи със сухата си ръка, раззинала уста, откъдето се лееше порой от гръмки проклятия, недостъпни за слуха на Робинзон. Възможно ли бе при арауканските жертвоприношения да се дава повече от една жертва? Настана раздвижване сред хората. Най-сетне един от тях се отправи с мачете в ръка към посочения виновник, когото двамата му съседи бяха вдигнали и проснали на земята. Мачетето се стовари веднъж и кожената препаска хвръкна във въздуха. То щеше отново да се спусне върху голото тяло, когато клетникът скочи на нозе и се втурна напред към гората. През далекогледа на Робинзон той сякаш подскачаше на едно място, преследван от двама индианци. В действителност тичаше право към Робинзон с изумителна бързина. Без да е по-едър от останалите, той бе доста по-строен и сякаш изваян за надбягване. Изглеждаше по-тъмнокож, малко негроиден тип, чувствително по-различен от събратята си — навярно тъкмо това бе допринесло да го посочат за изкупителна жертва.

И така, той приближаваше с всяка изминала секунда, а разстоянието, което го делеше от двамата му преследвачи, растеше безспир. Ако Робинзон не беше напълно сигурен, че никой не може да го види откъм плажа, щеше да му се стори, че беглецът го бе забелязал и идваше да потърси закрилата му. Трябваше да вземе някакво решение. След броени мигове тримата индианци щяха да връхлетят отгоре му и откритието на такава неочаквана плячка навярно щеше да ги сдобри помежду им. Тен пък избра точно тоя момент и залая бясно по посока на плажната ивица. Проклето животно! Робинзон се спусна върху кучето, обви с ръка шията му и стисна муцуната в лявата си шепа, докато нагласяше мускета и се прицелваше криво-ляво със свободната си ръка. Поваляйки единия от преследвачите, той рискуваше да насъска цялото племе срещу себе си. И обратно, убиеше ли беглеца, той щеше да възстанови справедливостта на обредното жертвоприношение и навярно неговата намеса щеше да се изтълкува като свръхестествен знак от страна на някое поругано божество. Изправен пред дилемата, дали да се нареди на страната на жертвата, или в лагера на палачите, макар да му беше съвсем безразлично, разумът му повеляваше да се присъедини към по-силните. Той се прицели право в гръдта на беглеца, който се намираше вече на не повече от тридесет стъпки, и натисна спусъка. В мига на изстрела Тен, притеснен от насилието, което упражняваше над него господарят му, направи рязко усилие да се освободи. Мускетът се отклони и първият от преследвачите описа във въздуха парабола, която завърши с пясъчен гейзер. Индианецът, който го следваше, спря, сведе се над тялото на своя събрат, изправи се, огледа внимателно гористата завеса, където завършваше крайбрежната ивица, па хукна презглава към кръга на себеподобните си.

* * *

На няколко метра оттам, в един гъсталак от дървесна папрат, някакъв чернокож гол мъж, изгубил ума и дума от страх, свеждаше чело доземи, а с ръка се опитваше да постави на темето си крака на някакъв бял и брадат мъж, въоръжен до зъби, облечен в кози кожи, заслонил глава с кожен калпак и свел плещи под бремето на три хилядолетия западноевропейска цивилизация.

* * *

Робинзон и арауканът прекараха нощта зад бойниците на крепостта, вслушвайки се напрегнато във всевъзможните въздишки и отгласи на тропическия лес, еднакво шумен — макар и по различен начин — както през деня, така и през нощта. Час по час Робинзон изпращаше Тен на разузнаване с поръчение да лае, открие ли човешко присъствие. Всеки път той се завръщаше мирно и тихо. Арауканът, опасвайки хълбоците си с един стар моряшки панталон, който Робинзон го бе накарал да нахлузи не толкова за да се предпази от нощния хлад, колкото да не накърнява собственото му целомъдрие — бе сломен, потиснат и като че ли смазан от своето ужасно премеждие и наред с това — от странната обител, където се бе пренесъл. Беше оставил непокътната пшеничената си питка, дадена му от Робинзон, и се задоволяваше да дъвче непрестанно див боб, за който Робинзон по едно време се запита откъде ли го е намерил. Малко преди първите отблясъци на зората той заспа върху купчина сухи листа, притискайки се смешно в Тен, който също бе задрямал. Робинзон познаваше обичая на някои чилийски индианци да използват домашните животни за жива завивка, за да се предпазват от студа на тропическите нощи, ала все пак бе изненадан от отстъпчивостта на кучето — при неговия доста необщителен нрав, — което сякаш не се смущаваше от подобна постъпка.

Ами ако индианците изчакваха деня, за да нападнат? Въоръжен с пищова, с двата мускета и с толкова барут и сачми, колкото можеше да носи, Робинзон се промъкна извън огражденията и достигна Залива на Спасението, заобикаляйки издалеч пред дюните на изток. Плажната ивица бе пуста. Трите пироги и техните притежатели бяха изчезнали. Трупът на индианеца, повален предната вечер с куршум в гърдите, бе вдигнат и отнесен. Бе останал единствено черният кръг на обредното огнище, където костите едва се различаваха сред овъглените цепеници. Докато разтоварваше в пясъка въоръжението и мунициите си, Робинзон изпита чувството, че отведнъж се е освободил от всичкия страх, натрупан през тая безсънна нощ. Той се разтърси от гръмогласен, нервен, безумен, неудържим кикот. Щом спря, за да си поеме дъх, той си даде сметка, че се смееше за пръв път от корабокрушението на „Виржиния“ насам. Дали това не бе първото отражение върху него от присъствието на един събрат? Дали способността му да се смее се бе възвърнала заедно с обществото, което му бе отредено, колкото и скромно да бе то? Към този въпрос щеше да се върне по-късно, а засега друга много по-неотложна мисъл не му даваше мира. „Избавление“! Досега бе избягвал да се връща на мястото на пълния провал, който бе довел след себе си дългогодишното му падение. Ала „Избавление“ навярно очакваше предано, с нос към водната шир, достатъчно яки ръце да го спуснат върху вълните. Може би спасеният индианец щеше да даде тласък на това тъй отдавна погребано в пясъка начинание, а неговите познания за архипелага щяха да се окажат безценни!

Приближавайки към крепостта, Робинзон забеляза араукана да си играе съвсем гол с Тен. Раздразни го безсрамието на дивака, както и дружбата, която явно се бе породила между него и кучето. След като безцеремонно му даде да разбере, че трябва незабавно да нахлузи панталона, той го помъкна към залива при „Избавление“.

Жълтугата доста бе избуяла и трътлестият силует на неголемия кутър сякаш плуваше върху море от жълти цветове, полюшвани от вятъра. Мачтата бе рухнала, а палубата се бе изкорубила тук-таме, очевидно под въздействието на влагата, ала корпусът изглеждаше невредим. Тен, който бе изпреварил двамината, обиколи многократно кораба и само потръпването на цветовете при преминаването му издаваше неговото присъствие. Сетне с един скок той се озова върху палубата, която тутакси пропадна под тежестта му. Робинзон го видя да изчезва в трюма с уплашено квичене. Когато стигна до кораба, цели участъци от палубата пропадаха при всяко усилие от страна на Тен да се спаси от клопката си. Арауканът прокара длан по повърхността на корпуса, после свитият му юмрук се приближи към лицето на Робинзон и се разтвори, за да му покаже шепа червеникави стърготини, които след това той пусна да ги отвее вятърът. Широка усмивка озари черното му лице. На свой ред Робинзон леко подритна корпуса. Облак прах се вдигна във въздуха, а в борда зейна цепнатина. Термитите си бяха свършили работата. „Избавление“ вече не беше нищо друго, освен корито от пепел.

* * *

* * *

Петкан знае достатъчно английски, за да разбира заповедите на Робинзон. Той умее да обработва земята, да оре, да сее, да бранува, да разсажда, да плеви, да коси, да жъне, да вършее, да мели брашно, да пресява брашното, да меси тесто и да пече хляб. Дои козите, подквасва млякото, събира яйца от костенурки, вари ги рохки, копае напоителни вади, поддържа рибарниците, лови с примки и капани вредните животни, калафати пирогата, кърпи дрехите на господаря си, лъска ботушите му. Вечер нахлузва лакейска ливрея и прислужва на Губернатора, докато се храни. Сетне сгрява постелята му и му помага да се разсъблече, преди сам той да се изтегне върху един сламеник, който придърпва пред входа на Резиденцията и поделя с Тен.

Петкан е образец на покорството. В действителност той умря, откак магьосницата го стрелна с костеливия си показалец. Онова, което се спаси, бе тяло без душа, залутано тяло, подобно на патиците, които пляскат с криле и бягат, след като са им отрязали главата. Ала това безжизнено тяло не бе побягнало слепешката. То бе хукнало да настигне душата си, а неговата душа се намираше в ръцете на белия човек. Оттогава Петкан принадлежи телом и духом на белия човек. Всичко, което му заповядва неговият господар, е добро, всичко забранено е лошо. Добро е да се трудиш денонощно по поддържането на едно крехко и безсмислено устройство. Лошо е да ядеш повече от дажбата, която ти е определил господарят. Добро е да бъдеш войник, щом господарят е генерал, певец — кога се моли, зидар — кога строи, изполичар — кога се отдаде на земеделие, пастир — кога се заеме със стадата, гончия — кога е на лов, гребец — кога с лодка плава, носач — кога пътува, лечител — кога боледува, да му вееш с ветрило и да гониш мухите. Лошо е да пушиш лула, да се мотаеш съвсем гол и да кръшкаш от работа, за да спиш. Но ако Петкан е преизпълнен с готовност на всичко, той все още е твърде млад и неговата младост често избива пряко волята му. Тогава той се разсмива, избухва в страхотен смях, смях, който развенчава и разобличава измамната важност, която си придават Губернаторът и неговият благоустроен остров. Робинзон ненавижда тези детински изблици, които подриват основите на порядъка и рушат неговия престиж. Впрочем тъкмо смехът на Петкан предизвика господаря му да посегне за пръв път. Петкан трябваше да повтаря след него онези определения, правила, догми и загадки, които произнасяше той. Робинзон казваше: Бог е господар всемогъщ, всезнаещ, безпределно благ, милостив и справедлив, създател на човека и на всичко останало. Смехът на Петкан бликна песенен, неукротим, богохулен, незабавно изгасен, потушен като немирно пламъче от една звънка плесница. Работата бе там, че споменаването на някакъв тъй благ и наред с това тъй могъщ бог му се бе сторило смешно от гледна точка на краткия му жизнен опит. Няма значение, сега той повтаря, хлипайки, думите, които господарят му набива в главата.

Между другото Петкан му предостави и първия повод за удовлетворение. Благодарение на него Губернаторът най-сетне пусна в обращение монетите, спасени от корабокрушението. Петкан получава заплата. Половин златен суверен месечно. Отначало господарят му се бе погрижил да „влага“ всички тези суми с лихва от пет и половина процента. После, като реши, че Петкан е съзрял умствено, той го остави да се разпорежда самостоятелно със спестяванията си. С тези пари Петкан си купува допълнително храна, дребни предмети за всекидневието или дрънкулки, останали от „Виржиния“, или пък чисто и просто полудневен отпуск — целодневен не може да се купи — и го прекарва в собственоръчно изработен хамак.

Защото може неделя да е почивен ден на Сперанца, но той не бива да се отдава на пагубно безделие. На крак от зори, Петкан премита и подрежда храма. Сетне отива да събуди господаря си и казва утринната молитва с него. После заедно влизат в храма, където пасторът отслужва двучасова литургия. Изправен пред аналоя, той реди напевно строфи от Библията. Четенето е прекъсвано от продължителни паузи на мълчаливо вглъбяване, които се редуват с коментарии, вдъхновени от Светия дух. Петкан, коленичил в лявата галерия — дясната е отредена за жените, — цял е слух. Доловените слова — грях, изкупление, преизподня, пришествие, златен телец, апокалипсис — образуват в главата му нещо замайващо, макар и лишено от смисъл. Музика с необяснима и малко страшна прелест. Понякога смътна светлина се процежда от две-три изречения. Петкан подразбира, че един човек, погълнат от кит, излязъл оттам непокътнат или че в някаква страна само за ден нахлули толкова много жаби, та намирали от тях в постелите и дори в хляба, или пък че две хиляди свини се издавили в морето, защото у тях се вселили зли духове. В подобни мигове той неминуемо усеща някакъв гъдел под лъжичката, докато прилив на веселие издува гръдта му. С всички сили се мъчи да отклони мисълта си към мрачни картини, защото не смее дори да си представи какво ще се случи, ако избухне в смях по време на неделната литургия.

След обяда — по-продължителен и изискан, отколкото през останалите дни — Губернаторът разпорежда да му донесат една особена, собственоръчно изработена от него тояжка, която съчетава в себе си по нещичко от владишкия жезъл и царския скиптър, и така, заслонил глава под огромен слънчобран от козя кожа, който Петкан придържа, той обхожда величествено целия остров, подлагайки на щателен оглед нивята, оризищата и овощните градини, стадата, постройките и строителните работи, като в същото време отправя укори, похвали и наставления за близките дни към своя прислужник. Тъй като остатъкът от следобеда не може да бъде посветен на толкова ползотворни, колкото изминалите часове дела, Петкан го оползотворява за почистване и разкрасяване на острова. Той скубе прораслата по пътищата трева, сади цветя пред постройките, кастри дърветата, които кичат резидентската част на острова. Разтваряйки пчелен восък в терпентиново масло, оцветено в златисто от сока на жълтокорестия американски дъб, Робинзон успя да се сдобие с приятна на вид смазка, чиято употреба събуди известно недоумение, тъй като островът не изобилствуваше с мебели, а паркет изобщо не съществуваше. В края на краищата на него му хрумна да заповяда на Петкан да лъсне по-големите плочи и дребните камъчета по главната алея, която се спуща от пещерата към Залива на Спасението и по чиято диря Робинзон пое още в самия ден на своето пристигане на острова. След известен размисъл му се стори, че историческата значимост на тази алея напълно оправдаваше огромния труд, който и най-краткотрайният дъжд заличаваше безследно и за който първоначално се бе запитал дали щеше да е благоразумно тъкмо с него да натовари Петкан.

Арауканът беше съумял да спечели благоразположението на своя господар с множество прояви на находчивост. Една от големите грижи на Робинзон бе да се отърве от сметта и хранителните остатъци така, че да не привлича ни лешоядите, ни плъховете. Ала до ден-днешен нито едно от разрешенията, които бяха хрумвали на Робинзон, не го бе удовлетворило напълно. Дребните месоядни зверчета изравяха каквото закопаеше в земята, приливите изхвърляха на крайбрежната ивица онова, което изсипваше навътре в морето, а що се отнася до унищожаването чрез изгаряне, то се заплащаше с цената на лют дим, който отравяше въздуха в жилищата и се просмукваше в дрехите. Петкан се сети да се възползува от лакомията на някаква колония червени мравки, която бе открил на един хвърлей място от Резиденцията. Гледана от известно разстояние, оставената посред мравуняка смет сякаш оживяваше, потръпвайки по цялата си повърхност, и очите не можеха да се откъснат от видяното: неусетно плътта се топеше и костите се показваха голи, оглозгани, съвършено почистени.

Петкан се оказа също тъй превъзходен хвърляч на bolas — тройка овални камъни, привързани с въженца в един общ център. Ако се хвърлеха умело, те кръжаха като трирога звезда и срещнеха ли по пътя си нещо, увиваха се около него и го връзваха яко. Отначало Петкан си служеше с тях, за да прикове козите и пръчовете, които искаше да издои, почисти или заколи. После с тях правеше чудеса при улавянето на ярета и дори на блатни птици. Накрая убеди Робинзон, че ако се увеличи големината на камъните, от болата можеше да излезе опасно оръжие, способно да разкъса гръдта на полузадушения неприятел. Робинзон, който все така се боеше, че арауканите ще се завърнат да ги нападнат, му беше признателен, задето попълваше бойното му снаряжение с това потайно, лесно заменимо и все пак гибелно оръжие. Те дълго се упражняваха на крайбрежната ивица, вземайки на прицел някакъв дънер с човешки размери.

През началните месеци, които последваха появата на Петкан, благоустроеният остров по стечение на обстоятелствата си бе възвърнал изцяло благоволението на Робинзон, станал отново поне за кратко и губернатор, и генерал, и проповедник… За известно време дори му се струваше, че присъствието на новодошлия щеше да придаде на неговата система смисъл, тежест, уравновесеност, които окончателно щяха да сложат край на вечно грозящите опасности, също както някои кораби подобряват мореходните си качества, когато са претоварени. Той усети дори каква заплаха можеха да представляват и състоянието на постоянно напрежение, поддържано у островните обитатели, и наред с това инфлацията на потребителски блага, от които пращяха хамбарите, и възнамеряваше да се справи с положението чрез изготвяне на програма за празненства и увеселения, придружавани от гощавки и почерпки. Ала той подозираше, че последното, което всъщност почти бе в разрез с духа на благоустроения остров, тайно му бе внушено от носталгията по „другия остров“, който дремеше и събираше сили вътре в него. А може би това бе същата носталгия, която не му позволяваше да се задоволи и с пълното покорство на Петкан и го подтикваше да го доведе до крайност, за да го изпита.

* * *

* * *

Една нощ сънят дълго не спохождаше Робинзон. Лунните лъчи очертаваха светъл правоъгълник върху плочника на Резиденцията. Обади се сова и той сякаш дочу как самата земя стене от несподелена любов. Под слабините си чувствуваше нетрайната и безсмислена мекота на сламеника. Привиждаше му се отново Тен, изгарящ от страст, да подскача около разровената земя, просната и достъпна, след като сечивото на араукана я бе обладало пряко волята й. Седмици бяха минали, откак не бе ходил в котловината. Колко ли бяха порасли неговите дъщери, мандрагорите, за всичкото това време. Той бе приседнал на постелята си, стъпил върху лунния килим и усещаше как се надига ухание на мъзга от тази огромна снага, бяла като корен. Изправи се тихо, прекрачи прегърнатите Петкан и Тен и се запъти към горичката от смолници и санталови дървета.