Робинзон повдигна шлюза с три дупки нагоре и заби клин в четвъртата дупка, за да го закрепи. Тръпка премина по оловносивата повърхност на колектора. Сетне една тъмнозелена и като че ли жива фуния се вдлъбна на това място — водно цвете, което се увиваше и въртеше все по-бързо на стебълцето си. Сухо листо бавно се плъзна до ръба на фунията и след кратко колебание се отрони в нея и изчезна, сякаш погълнато от водата. Робинзон се извърна и облегна гръб върху страничните греди на шлюза. Отвън плътен слой мръсна вода нахлуваше върху влажната пръст, плачейки суха трева, дървесни стърготини и клонки и дори островчета сива пяна. На сто и петдесет крачки оттам тя достигна прага на отточника и започна да приижда обратно, докато приливът, който нахлуваше под нозете на Робинзон, постепенно се смиряваше. Дъх на гнилоч и плодородие се надигаше във въздуха. В тази алувиална почва върху напълно подходяща глинена възглавница Робинзон бе хвърлил за посев половината от онези десет галона ориз, които пазеше в запас от толкова време. Водната покривка трябваше да бъде поддържана и подхранвана, ако речеше да спадне, чак до цъфтежа на растенията, после Робинзон щеше да я остави да попие, а щом се наложеше — щеше да я източи при узряването на класовете.

Това къркорене на калта, тези гнилостни изпарения, които се надигаха от гъстите лепкави водовъртежи, цялата тази блатна атмосфера властно извикваше в съзнанието му спомена за тинята и той бе разпънат между едно особено победно чувство и някакво гадене. Нима оризището не бе пълното и безвъзвратно опитомяване на тинята и окончателната победа над всичко примитивно и обезпокоително на Сперанца? Ала тази победа бе скъпо заплатена и Робинзон винаги щеше да си спомня с тягостно чувство усилията, които му струваше отбиването на потока за пълнене на водохранилището, построяването на диги по цялото протежение на оризището, разположено надолу по течението, измайсторяването на двата шлюза с техните глинени странични стени, с капалите им от подредени една над друга талпи и с каменните мостове, подложени под отворите, за да се избегне отмиването на дъното от водите. И всичко това — в името на няколко чувала ориз (чиято вършитба на свой ред неизбежно щеше да погълне многоседмичен труд), които след десет месеца трябваше да се притурят към житото и ечемика в пращящите от зърно хамбари. И за кой ли път неговата самота предварително обричаше на провал всичките му усилия. Изведнъж пред очите му лъсна тягостната, неоспорима суета на цялото му дело. Безполезно бе земеделието, безсмислено животновъдството, пълните складове бяха чисто и просто гавра със здравия разум, хамбарите — горчива подигравка, ами крепостта, Уставът, Наказателният кодекс? Кого щеше да храни? Кого щеше да брани? Всяко от неговите движения, от заниманията му бе безответен зов.

Той се метна на дигата, с един скок се озова отвъд някаква вада и се втурна право пред себе си с помътен от отчаяние поглед. Да унищожи всичко наоколо. Да изгори добивите. Да взриви постройките. Да разгради кошарите и да налага с камшик козите и кочовете до кръв, докато не се пръснат обезумели във всички посоки. Мечтаеше си за някакъв подземен трус, който да разсипе Сперанца, и морето ще погълне и ще залее с благодатните си води този гноен струпей, чийто изтерзан дух бе сам той. Ридания свиваха гърлото му. След като пресече някаква горичка от смолници и санталови дървета, той се озова на едно равно песъчливо плато. Хвърли се на земята и забравяйки за времето, дълго не виждаше нищо, освен огнени светки, които пронизваха като мълнии кървавочервения мрак зад клепачите му, и не чуваше нищо, освен ураганния грохот на скръбта, който ехтеше в него.

Наистина, не за пръв път след завършването на някое продължително и изнурително начинание се чувствуваше опустошен и изчерпан, достъпна плячка за неверието и отчаянието. Ала едно бе сигурно: все по-често и по-често благоустройството на острова започваше да му се струва начинание безсмислено и безразсъдно. И тъкмо тогава в него се надигаше друг човек, който нямаше нищо общо о онзи строител и уредник. Двамината още не съжителствуваха у него, те се редуваха и взаимно се изключваха и най-голямата опасност се състоеше в това, да не би първият — строителят — да изчезне завинаги, преди новият човек да бъде жизнеспособен.

Липсата на земен трус той попълваше със собствените си сълзи, чиято сол разяждаше и бързо стапяше буцата безсилна ярост, която се бе запречила на гърлото му. Огнецът на разума отново просветна у него. Той прозря, че благоустройството на острова щеше да си остане едничкото му спасение дотогава, докато някаква друга форма на живот — която не можеше дори да си представи, но която плахо диреше свой облик вътре в него — не узрееше да замени досадните човешки привички, останали неизкореними и след корабокрушението. Трябваше да продължи да се труди търпеливо и в същото време да дебне появата на призваните за своето преображение.

Той заспа. Когато отново отвори очи и се обърна по гръб, слънцето клонеше на залез. Вятърът полъхна в тревите със състрадателен шепот. Три бора по братски сплитаха и разплитаха клони, помахвайки поривисто и утешително. Робинзон почувствува как облекчената му душа отлита към една внушителна облачна ладия, която кръстосваше в небето бавно и величествено. Прилив на нежност плисна в него. Тъкмо в тоя миг той усети съвсем ясно някаква промяна — може би въздухът бе олекнал или всичко бе затаило дъх… Той се намираше на другия остров, онзи, който бе зърнал веднъж и който не се бе показвал оттогава. Чувствуваше както никога досега, че лежи върху острова сякаш връз живо същество, че под тялото му е островната снага. Подобно чувство никога не бе изпитвал с такава сила дори крачейки бос по крайбрежната ивица, макар тя да бе досущ като жива. Това островно присъствие като че ли от плът и кръв, притиснато до него, го стопляше и вълнуваше. Гола бе земята, която го обгръщаше. Той самият се разсъблече. С разперени ръце, с тръпнеща утроба, с все сила прегръщаше той огромната земна снага, цял ден опалвана от слънцето, по която избиваше пот с благоухание на мускус в прохладния вечерен въздух. Безизразното му лице се зарови в тревите до корен и устата му издишаха горещия си дъх право в тлъстата земя, и земята му отвърна с многоуханен полъх в лицето, който съединяваше в едно душата на мъртвите растения и сладникавия спарен мирис на семенцата, на кълновете. Как здраво се преплитаха живот и смърт и колко мъдро се сливаха на такова първично равнище! Фалосът му разора пръстта като палешник и хвърли там своят посев с безгранично състрадание към всяко земно творение. Необикновена сеитба по мярата на великия самотник на Пасифика! Тук почива сега изнурен оня, който се съчета със земята и комуто като на дребна жабка, боязливо вкопчена в кожата на земното кълбо, му се струва, че се носи шеметно заедно с него в безкрайните простори… Най-сетне той се изправи леко замаян срещу вятъра, възторжено поздравяван от трите бора побратими, на които откликна с далечен привет тропическият лес, чието зелено и буйнало рухо обточваше хоризонта.

Намираше се в някаква равнина, осеяна с меко заоблени хълмчета, пресечена от теснини и склонове, покрити с козина от розовата на цвят трева с цилиндрични стебълца като власинки. „Това е котловина, промълви той, розова котловина…“ Думата „котловина“ бе свързана в съзнанието му с едно друго слово, сродно по звучене, което я обогатяваше с цяло съзвездие нови значения, ала той не можеше да го изрови от паметта си. Силом се стремеше да го изтръгне от забравата, където бе заседнало здраво. Котловина… Котловина… Пред очите му се явяваше възпълничък, ала напет женски гръб. Възлести мускули обграждаха плешките. По-надолу тази красива хълмиста равнина от плът и кръв изтъняваше и се изглаждаше, образувайки тясна плажна ивица, извита, твърда, разделена по средата с улей, обрасъл в светъл мъх, чиито косъмчета бяха загладени в разни посоки. Талия. ПОЛОВИНА! Това прекрасно, достолепно и звучно слово внезапно екна в неговата памет и Робинзон наистина си спомни как някога ръцете му обхващаха и се гушеха в тази вдлъбнатинка, където дреме скритата мощ на спазъма и облекчението — животинска задница и център на тежестта у зверочовека. Половина… Той се върна в резиденцията си, а слухът му не долавяше нищо друго, освен това слово, което ехтеше като църковна камбана.

* * *

Бордов дневник.

— Онова неведомо изумление, което всяка сутрин ни поднася пробуждането… Нищо не говори тъй ясно, че сънят е неподправен опит и едва ли не генерална репетиция за смъртта. От всичко, което може да сполети спящия, той най-малко очаква пробудата и тя го сварва най-неподготвен. Не съществува кошмар, способен да го разтърси така, както това внезапно излизане на светло — светло, което е различно. Неоспоримо е, че за всеки спящ неговият сън е последен. Душата напуща тялото с един мах на крилете, без да се извръща назад, безвъзвратно. Всичко е забравила тя, всичко е захвърлила в небитието, когато ненадейно груба сила силом я връща обратно, да навлече пак старата си обвивка от плът и кръв, обичаите си, облика си.

И тъй значи, ей сега аз ще се просна и ще се оставя на мрака да ме погълне завинаги. Необяснимо отчуждение. Спящият е чужденец, който се мисли за смъртник.

* * *

Бордов дневник.

— Все този проблем за съществуванието.

Ако преди няколко години някой ми бе казал, че отсъствието на другите един ден ще ме накара да се усъмня в самото Съществувание, как ли щях да се надсмивам! Както се надсмивах, щом чух да споменават сред доказателствата за съществуването на бога всеобщото съгласие! „Мнозинството измежду хората през всички времена и от всички краища вярват или са вярвали в съществуването на бога. Следователно бог съществува.“ Каква глупост! Най-глупавото доказателство за съществуването на бога. Каква безпомощност в сравнение с това чудо от сила и остроумие: онтологическото доказателство!

Доказателство чрез всеобщо съгласие… Сега знам, че друго, освен него, няма. И то не само за съществуването на бога!

Какво ще рече: да съществуваш? Това ще рече да бъдеш отвън, sistere ех. Външното съществува. Онова, което е вътре, не съществува. Моите мисли, представи, видения не съществуват. Ако Сперанца е само усещане или възел от усещания, тя не съществува. А самият аз съществувам единствено като се спасявам от себе си при другите.

Онова, което усложнява нещата, е, че несъществуващото яростно упорствува на всяка цена да внуши обратното. Забелязва се огромен и всеобщ стремеж на несъществуващото към съществувание. Сякаш някаква центробежна сила изтласква навън всичко, що е у мене: представи, блянове, проекти, видения, желания, мании. Онова, което на разстояние не от-стои, на-стоява. Настоява да отстои, сиреч да съществува. Целият този малък свят се блъска на входа на големия, на същинския свят. А ключа за него държат другите. Когато се мятах насъне в постелята си, жена ми ме разтърсваше за раменете, за да се пробудя и да секне настойчивостта на кошмара. Докато сега… Но защо ли неуморно се връщам на тая тема?

* * *

Бордов дневник.

— Всички мои познати, всички до един смятат, че съм мъртъв. Собственото ми убеждение, че съществувам, се сблъсква с единодушието на мнозинството. Каквото и да сторя, не ще отстраня от съзнанието на всички тези хора представата за тленните останки на Робинзон. Само това е достатъчно — не да ме унищожи, разбира се, но да ме изтласка в окрайнините на живота, в едно кътче, разположено между рая и ада, в чистилището, с една дума. Сперанца или чистилището на Пасифмка…

Тази полусмърт ми помага поне да си изясня дълбоката, същностна и като че ли съдбовна връзка, която съществува между любовта и смъртта. По-близо до смъртта от когото и да било другиго, в същия миг аз съм по-близо и до първоизвора на любовта.

Любовта между половете и смъртта. Тяхното сходство за пръв път ми разкриха словата на Сеймюъл Глоуминг, стар чудак, билкар по занятие, при когото в Йорк охотно се отбивах да си побъбрим понякога вечер в неговото дюкянче, претъпкано с препарирани птици и сушени треви. Цял живот той бе размишлявал над тайнството на сътворението. Обясняваше ми, че животът се е разпилял като прах на безкрайно множество индивиди, повече или по-малко различни един от друг, за да се сдобие със също тъй неограничен брой възможности да оцелее сред превратностите на околната среда. Нека земята изстине и се превърне в айсберг или, обратно, нека слънцето я преобрази в каменна пустиня — повечето от живите същества ще загинат, ала благодарение на тяхното разнообразие неизменно ще остане известно количество, чиито особени свойства ще ги направят пригодни към новите външни условия. От това многообразие на индивидите се пораждаше според него необходимостта от възпроизводство, сиреч прераждането на един индивид в друг, по-млад, и той наблягаше върху жертвата на индивида в името на вида, която неотменно и негласно се съдържа в създаването на потомство. Затова любовта е, казваше той, живо, заплашително и убийствено присъствие на самия вид в сърцевината на индивида. Да създаваш потомство, това значи да подстрекаваш следващото поколение, което несъзнателно, ала неумолимо изтиква предходното в небитието. Щом престанат да бъдат жизнено необходими, родителите се превръщат в натрапници. Рожбата изпраща родителите си на бунището със същата непринуденост, с която е изсмукала от тях всичко необходимо, за да порасте. От тоя миг съвсем очевидно инстинктът, който привлича противоположните полове, е инстинкт към смъртта. Ето защо природата се е почувствувала задължена да прикрие измамата си — и все пак тя прозира. Привидно любовниците се стремят към егоистична наслада, докато, в същия миг поемат по пътя на най-безумното самопожертвуваше.

Бях стигнал до тия размисли, когато ми се отдаде случай да прекося една провинция в Северна Ирландия, опустошена неотдавна от страшен глад. Оцелелите блуждаеха из селските улици като костеливи призраци, а мъртъвците биваха струпвани върху клади, та заедно с тях да се унищожат в зародиш всякакви епидемии, далеч по-опасни от глада. Мнозинството от труповете бяха на мъже — всеизвестно е, че жените устояват по-добре от мъжете на повечето изпитания — и всички те велегласно оповестяваха един и същ парадоксален и поучителен извод: върху тези изпити, изпосталели от глад тела, заприличали на ужасяващи чучела от кожа и кости, фалосът — и само той — излагаше на показ своя чудовищен и безсрамен разцвет — далеч по-едър, набъбнал, могъщ, ликуващ, отколкото явно са го виждали някога приживе тези клетници. Този зловещ апотеоз на детеродните органи хвърляше необикновена светлина върху речите на Глоуминг. Веднага си представих нагледно драматичния сблъсък между двигателя на живота — индивида — и двигателя на смъртта, любовта. Денем нащрек, подготвен, прозорлив, индивидът отхвърля нежеланото, потиска го, гаври се с него. Но под въздействие на мрака, на някакво томление, на топлината, на унеса, на този тръпен напиращ унес — желанието, поваленият противник се надига, насочва меча си, смирява човека, превръща го в любовник, когото потапя в мимолетна агония, сетне му склопва очите — и любовникът се преобразява в оня полумъртвец — спящия, проснат върху земята, витаещ в блаженството на отстъплението, на самоотрицанието, на саможертвата.

Проснат върху земята. Тези три думи, излезли съвсем непринудено изпод перото ми, може би са някакъв ключ. Земята притегля неудържимо вкопчените един в друг любовници, чиито устни са се слели. След ласките тя ги потапя в блажения сън, който заменя сладострастието. Ала тя поглъща и мъртъвците, изпива кръвта и изяжда плътта им, за да си възвърне мирозданието клетите сирачета, откъдето те са се откопчили за някое време — за един живот време. Любовта и смъртта, двете лица на едно и също човешко поражение в общ устрем потъват все в тая земя. И едната, и другата са от земно коляно.

Най-прозорливите измежду хората по-скоро предугаждат, отколкото съзират ясно тази връзка. Моето необичайно положение ми избожда очите с нея, какво говоря — заставя ме да я опозная с цялото си същество без остатък. Отсъствието на жена ме довежда до неопосредствувана любов. Лишен от плодотворния обрат, който извежда на женските пътища, аз тутакси се озовавам отново в земята, която ще бъде и моя последна обител. Какво сторих в розовата котловина? Изкопах собствения си гроб със символа на моята мъжественост и се предадох в плен на смъртта, на тази мимолетна смърт, наречена сладострастие. Давам си сметка и затова, че по такъв начин обърнах нова страница от преображението, което се извършва с мене. Ала ми бяха потребни години наред, за да стигна дотук. Когато бях захвърлен на ръба на тази пропаст, аз току-що бях излязъл от калъпа на обществото. Механизмът, който отклонява устрема на естествената геотропичност на фалоса, за да го насочи в руслото на женската утроба, си бе на мястото в слабините ми. Преди аз търсех жена или нищо друго. Но полека-лека самотата ме опрости. Опосредствуването бе станало безпредметно, механизмът се бе разпаднал. За пръв път в розовата котловина моята мъжественост си възвърна земята — своята изначалност. А докато бележех новия напредък по пътя към дехуманизацията, моето alter ego, създавайки оризища, осъществяваше най-тщеславното човешко дело за цялото си властвуване над Сперанца.

Цялата тази история щеше да е крайно интересна, ако не бях аз единственото действуващо лице в нея и ако не я изписвах със собствените си кръв и сълзи.

* * *

И ще бъдеш, венец на слава в ръката Господня и царска корона — върху дланта на твоя Бог.

Няма вече да те наричат „изоставена“, нито земята ти вече ще наричат „пустиня“, но ще те наричат „Мое благоволение към него“, а земята ти „омъжена“, защото Господ благоволи към тебе, и земята ти се съчетава.

(Исаия, гл. 62)

Изправен на прага на Резиденцията, пред аналоя, където беше разтворена Светата библия, Робинзон си спомни, че наистина един ден, много отдавна, бе кръстил този остров Запустение. Прочее, утрото сияеше със сватбен блясък и Сперанца лежеше просната в нозете му под благодатта на първите лъчи на изгрева. Стадо кози се спущаше от един хълм и внезапно повлечени от стръмнината на склона и от излишъка на собствената си жизненост, козлетата се търкаляха и отскачаха като топки. На запад златното руно на една нива със зряло жито потръпваше под ласките на свежия ветрец. Китка палмови дървета закриваха наполовина сребристия блясък на оризището, настръхнало от наболи кълнове. Исполинският кедър над пещерата въздъхна глухо като орган. Робинзон прелисти няколко страници от Книгата на книгите и онова, което прочете, не бе нищо друго, освен любовната песен на Сперанца и нейния съпруг. Той й казваше:

Хубава си, моя мила, като Тирца, прелестна като Йерусалим…

Косата ти е като стадо кози, кога слизат от Галаад; зъбите ти като стадо овци, кога излизат из къпалня, от които всяка с по две агънца, и ялова помежду им няма;

твоите ланити под къдрите ти са като две половинки нарови.

Облите ти бедра са като огърлие, работено от ръце на изкусен художник;

коремът ти е като кръгло блюдо, в което ароматното вино се не свършва; утробата ти — купен пшеница, обиколен с кринове;

двете твои ненки — като две сърнета, сърнински близначета…

Тази твоя снага прилича на палма, и твоите ненки — на гроздове.

Помислих си: да се качех на палмата, бих се хванал за клоните й; и твоите ненки биха били вместо гроздове, и мирисът от твоите ноздри — като мирис от ябълка;

устата ти са като най-добро вино.

А Сперанца му отвръщаше:

Моят възлюбен отиде в градината си, в ароматните цветници, за да пасе в градините и да бере кринове.

Аз принадлежа на моя възлюбен, а моят възлюбен — на мене; той пасе между криновете.

Дойди, мой мили, да излезем на полето, да поживеем в селата;

утре ще идем на лозята, ще видим развила ли се е лозата, разтворили ли са се пъпките, цъфнали ли са наровете; там ще те обсипя с милувки.

Мандрагорите вече благоухаят…

Накрая тя говореше тъй, сякаш бе прочела собствените му размисли за любовта и смъртта:

Положи ме като печат на сърцето си,

като пръстен на ръката си,

защото любовта е силна като смърт…

И така, Сперанца вече притежаваше дарбата да говори. Тази реч не бе шумол на вятър в клоните на дърветата, ни рев на буйни вълни, ни дори кротко пращене на вечерен огън, чието двойно отражение играе в очите на Тен. Библията, преливаща от образи, които оприличаваха земята с жена или невестата с градина, съпровождаха любовта му с най-достолепната сватбена поема. Робинзон скоро научи наизуст тези свещени и пламенни откъси и когато прекосяваше горичката от смолници и санталови дървета на път за розовата котловина, той мълвеше стиховете на съпруга, сетне притаяваше дъх и се вслушваше в ответната песен на невестата, която звучеше у него. Тогава бе готов да се просне в някоя пясъчна бразда и полагайки Сперанца като печат на сърцето си, да смири с нейна помощ своето терзание и желанието си.

* * *

Близо година бе потребна на Робинзон, за да забележи, че неговата любов предизвикваше промяна на растителността в розовата котловина. Отначало той не бе обърнал внимание, че тревата и бурените бяха изчезнали навсякъде, където бе хвърлил своята човешка посев. Но постепенно вниманието му бе привлечено от широкото разпространение на някакво непознато растение, което не бе забелязвал никъде другаде из острова. То представляваше широки назъбени листа, които растяха на бухлати кичури наравно със земята върху съвсем късо стебълце. Цветовете бяха красиви и бели, с копиевидни листенца, с някакъв дъх на неподправена първичност, с едри, месести кафяви плодници, които стърчаха високо над чашката.

Робинзон ги огледа с любопитство от всички страни, после забрави за тях, докато един ден не му се стори, че притежава неопровержимо доказателство за системната им поява в разстояние на няколко седмици точно на онова място, където хвърляше семето си. Оттогава насетне той не преставаше да преобръща в ума си тази загадка. Хвърли посев досами пещерата. Всуе. Явно само розовата котловина бе в състояние да плоди този растителен вид. Чудатостта на въпросните растения го възпираше да ги откъсне, да ги разреже и вкуси, както би сторил при други обстоятелства. Беше стигнал дотам да търси разтуха от тая безизходица, когато един стих от Песен на песните, който хиляди пъти бе повтарял и преповтарял, без да му придава голямо значение, го осени с внезапно просветление: „Мандрагорите вече благоухаят“, предричаше младата невеста. Възможно ли бе Сперанца да изпълнява това библейско предсказание? Той бе чувал да разправят какви ли не чудеса за онова явнобрачно грудково растение, което никне в подножието на бесилките, там, където обесените са поръсили последните капки от своя оплождащ сок и което в крайна сметка е рожба на съчетанието между човека и земята. Същия ден той се втурна в розовата котловина и като коленичи пред едно от тия растения, много внимателно го изрови с корените, дълбаейки наоколо с ръце. Точно така, любовта му със Сперанца не бе останала безплодна: месестият, бял и чудновато раздвоен корен безспорно напомняше снага на малко момиченце. Той се тресеше от вълнение и нежност, докато полагаше обратно мандрагората в ямката й, като струпваше и заглаждаше пясъка покрай стебълцето, сякаш грижливо оправяше завивките на спящо дете. После се оттегли тихомълком, безкрайно внимателен, да не стъпче някоя от останалите.

Занапред, с благословията на Библията, по-здрава и по-тясна близост щеше да го свързва със Сперанца. Той бе облагородил онази, която съвсем спокойно отсега нататък можеше да нарича своя съпруга, несравнимо по-съвършено, отколкото всичките му останали губернаторски начинания. А за това, че въпросното сливане означаваше за него тъкмо обратното — още една крачка по пътя към собствената му дехуманизация, — той, естествено, се догаждаше, ала си даде ясна сметка едва в онова утро, когато се събуди и забеляза, че растейки през нощта, брадата му бе започнала да пуща корени в земята.

Към следващата част или към съдържанието

Мишел Турние Петкан или чистилището на Пасифика (7)

Метаданни

Данни

Петкан или чистилището на Пасифика

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава шеста

Мишел Турние
Петкан или чистилището на Пасифика (7)