Мишел Турние
Петкан или чистилището на Пасифика (5)

Глава четвърта

В 1000-ния ден според собственото му летоброене Робинзон облече своите празнични одежди и се затвори във вилата си. Той застана пред едно писалище, което бе замислил и измайсторил така, че да може да пише прав и самата му стойка да изразява почит и воля за бодърствуване. После разгърна най-голямата от ония книги, окъпани от морската вода, които бе открил на „Виржиния“, и записа:

УСТАВ НА ОСТРОВ СПЕРАНЦА,

ВЛЯЗЪЛ В СИЛА ОТ 1000-ния ДЕН СПОРЕД

МЕСТНИЯ КАЛЕНДАР

ЧЛЕН ПЪРВИ. — По осенение от Светия дух, въз прието с подобаващо покорство съгласно поуките на дълбокоуважаемия приятел Джордж Фокс, поданикът на Н. В. Джордж II Робинзон Крузо, роден в Йорк на 19 декември 1737 година, се провъзгласява за Губернатор на остров Сперанца, чието местонахождение в Пасифика се определя някъде между архипелага Хуан Фернандес и западното крайбрежие на Чили. В това си качество той обладава неограничени права да упражнява законодателна и изпълнителна власт в пределите на острова и на надлежните му териториални води, в посока и в съответствие с пътищата, които ще му повели вътрешното Просветление.

 

ЧЛЕН ВТОРИ. — Жителите на острова, доколкото притежават способност да разсъждават, са длъжни да извършват това на глас — високо и ясно.

Забележка. — Изгубването на говорни навици поради неупотреба на словото е една от най-унизителните злини, които са надвиснали над мене. Вече усещам, направя ли опит да разговарям гласно, известно затруднение да си служа с езика, като че ли съм прекалил с виното. Следователно занапред най-важно е вътрешната реч, с която си служим дотогава, докато не угасне и последната искрица съзнание у нас, да достига и да се отронва от устните ми непрестанно, за да не се оцепенят. Всъщност това е нейното призвание и се налага особена бдителност, за да й се попречи да се излее, както в случая с децата и старците, които си говорят сами поради умствена немощ.

 

ЧЛЕН ТРЕТИ. — Забранява се облекчаването на естествените нужди другаде, освен на определените за целта места.

Забележка. — Безспорно мястото на това разпореждане в член трети на Устава може да изненадва. Но работата е там, че Губернаторът създава закони съобразно с една или друга належаща нужда, а пред лицето на разпуснатостта, заплашваща островните жители, спешно трябва да им бъде наложена малко дисциплина в онзи пункт от тяхното съществувание, който ги доближава най-силно до животинското начало.

 

ЧЛЕН ЧЕТВЪРТИ. — Петък е постен ден.

 

ЧЛЕН ПЕТИ. — Неделя е почивен ден. В събота, в деветнайсет часа, всякаква работа на острова трябва да се прекрати и жителите са длъжни да облекат най-красивите си одежди за вечеря. В неделя, в десет часа сутринта, са призвани да се съберат в Храма за благочестиво размишление върху някой откъс от Светото писание.

 

ЧЛЕН ШЕСТИ. — Единствен Губернаторът има право да пуши тютюн. При това през настоящия месец може да си го позволява само в неделя следобед, другия месец — през седмица, еднократно — през следващия и най-сетне — веднъж на два месеца оттам нататък.

Забележка. — Едва неотдавна за пръв път си послужих и изпитах наслада от порцелановата лула на покойния Ван Дейсел. За съжаление тютюневият запас, който се съдържа в буренцето, няма да трае вечно. Необходимо е, сиреч да се пести за възможно най-продължително време и да не се допуща пристрастяване, защото неутолената страст по-късно би се превърнала в извор на страдание.

Робинзон се вглъби за миг. После затвори книгата с Устава, разгърна друг, също тъй празен том, и изписа с главни букви върху заглавната страница:

НАКАЗАТЕЛЕН КОДЕКС НА ОСТРОВ СПЕРАНЦА,

ВЛЯЗЪЛ В СИЛА ОТ 1000-ият ДЕН СПОРЕД

МЕСТНИЯ КАЛЕНДАР

Той прелисти страницата, дълго размишлява и най-сетне записа:

ЧЛЕН ПЪРВИ. — Нарушенията на Устава се изкупуват с два вида присъди: гладуване или престой в ямата.

Забележка. — Това са двете единствено приложими засега присъди, тъй като телесните изтезания и смъртното наказание предполагат умножаване на островното население. Ямата се намира в равнината, на еднакво разстояние от каменистото подножие на планината и от най-близките тресавища. Тя е разположена така, че слънчевите лъчи да падат косо в нея, прежуряйки през шестте най-горещи часа на деня.

 

ЧЛЕН ВТОРИ. — Всякакъв престой в тинята се забранява. Нарушителите ще бъдат наказвани с двойно по-продължителен престой в ямата.

Забележка. — Така ямата се явява като пълна противоположност, а следователно донякъде и като противоотрова срещу тинята. Този член на Наказателния кодекс е ярка илюстрация на принципа, според който прегрешилият трябва да изкупи прегрешението си с наказание по негов образ и подобие.

 

ЧЛЕН ТРЕТИ. — Всеки, който е замърсил острова със собствените си нечистотии, ще бъде наказан да гладува един ден.

Забележка. — Нова илюстрация на принципа за тясната взаимовръзка между провинение и наказание.

 

ЧЛЕН ЧЕТВЪРТИ. — …

Робинзон се отдаде за миг на съзерцание, преди да определи присъдите, наказващи откритото накърняване на целомъдрието в пределите на острова и на териториалните му води. Той пристъпи към вратата и я разтвори, като че ли искаше да се покаже на поданиците си. Талазите бухлата зеленина на необятния тропически лес напираха към морската шир, която се сливаше в далнините с небето. Понеже бе рижав като лисица, от най-ранна детска възраст неговата майка го бе обрекла на зелените одежди и му бе втълпила да избягва синьото, което според нея не подхождало ни на ръждивочервеникавия цвят на косите му, ни на окраската на облеклото му. Обратно, нищо в тоя миг не се сливаше в такова благозвучие, както морето на листовината с платнището на океана, опнато чак до небесата. Слънцето, водната шир, лесът, синевата, целият свят бе така неподвижно застинал, че летежът на времето щеше да изглежда спрял без онова капчесто тик-так на водния часовник. „Ако настъпи върховен миг, когато Светият дух благоволи да даде знак, че се е вселил в мене, законодателя на Сперанца, това ще да е някой ден, някоя минута като сегашните, помисли си Робинзон. Нека огнени езичета, завъртели хоровод над главата ми, или стълб дим, устремен право нагоре към зенита, засвидетелствуват, че аз съм обител господня!“

Както произнасяше тези думи на глас съгласно член втори от Устава, той съзря иззад диплите на гората да се извисява тъничка струйка бял пушек, който по всяка вероятност се зараждаше в Залива на Спасението. Убеден, че молитвата му бе намерила отклик, той падна на колене, мълвейки надигналото се у него хвалебствие. След което някакво съмнение покълна в съзнанието му. Надигна се и свали от стената един мускет, барутница, кесийка сачми и далекогледа. После подсвирна на Тен и хлътна право в гъсталака, изоставяйки прекия път, който бе проправил от брега до пещерата.

Бяха четирийсетина, изправени в кръг около разпален огън, който бълваше кълба тежък, гъст, млечнобял дим с необичайна закваска. Три дълги пироги с балансьори и поплавъци бяха изтеглени на пясъка. Този вид морски съдове беше твърде разпространен вредом из Пасифика и се славеше със забележителни плавателни качества въпреки малката ширина и незначителното газене. Що се отнася до хората, заобиколили огнището, Робинзон разпозна в тяхно лице с помощта на далекогледа индианци костинос^[1] от опасното племе на арауканите, онези обитатели на част от централно и южно Чили, които първо спряха нашествието на инките, а след това нанесоха кърваво поражение на испанските конкистадори. Тези дребни, набити мъже бяха увити с груби кожени препаски. Кръглите им скулести лица с необикновено раздалечени очи придобиваха още по-загадъчен вид от разпространения у тях обичай да си оскубват напълно веждите и от буйната черна, лъскава, великолепно поддържана грива, която разтърсваха и отмятаха гордо при всеки удобен случай. Робинзон ги познаваше от честите си пътувания до Темуко, тяхната чилийска столица. Той знаеше, че ако бе избухнало ново стълкновение с испанците, ни един бледолик нямаше да намери пощада от тяхна страна.

Дали бяха извършили наистина огромния преход от чилийските брегове до Сперанца? Старата слава на мореплавателите костиноси придаваше достоверност на подобен подвиг, ала далеч по-вероятно бе да са се заселили на някой от островите Хуан Фернандес и цяло щастие за Робинзон се оказваше това, че не е бил подхвърлен в ръцете им, защото, без капчица съмнение, щеше да бъде посечен или най-малко — поробен.

Благодарение на разказите, слушани в Араукания, той се догаждаше за смисъла на обреда, който се извършваше в този миг на брега. Една мършава и разчорлена жена се заваляше насам-натам в кръга, образуван от мъжете, и щом приближеше до огъня, хвърляше в него шепа прах и жадно вдишваше гъстите бели стълбове, които се вдигаха тутакси. После, изправила се сякаш от поетия дъх, тя се извръщаше към непомръдващите индианци и като че ли правеше преглед на хората — един по един, спирайки рязко пред този или онзи. Сетне се връщаше до огнището и играта се повтаряше, тъй че Робинзон почна да се пита дали магьосницата няма да се строполи задушена, преди още да е завършил обредът. Ала не — драматичната развръзка настъпи изведнъж. Дрипавият силует сочеше с ръка едного от мъжете. Зиналата й уста навярно бълваше проклятия, които не достигаха до слуха на Робинзон. Индианецът, уличен от гадателката като виновен за някаква беда, която сигурно бе сполетяла цялата общност — я болест, я суша, — се хвърли по очи на земята, разтърсван от неудържими конвулсии. Един от индианците се запъти към него. С първия удар на неговото мачете препаската на нещастника изхвърча, после оръдието заигра равномерно по тялото му, отсичайки главата, сетне ръцете и краката. Накрая шестте къса от жертвата бяха хвърлени в жарта, докато магьосницата — клекнала, сгушена на кълбо в пясъка — се молеше, дремеше, повръщаше или пикаеше.

Индианците бяха развалили кръга и не обръщаха внимание на огъня, чийто дим бе почернял. Те наобиколиха лодките си, а шестима измежду тях извадиха оттам мехове и се запътиха към гората. Робинзон бързешком се върна назад, без обаче да изпуска от погледа си тези хора, които нахлуваха във владенията му. Ако случайно се натъкнеха на каквато и да било следа от неговото пребиваване на острова, двете групи навярно щяха да се спуснат по дирите му и трудно би се отървал от тях. Но за щастие първият водоизточник се намираше в самите окрайнини на гората и не се налагаше на индианците да навлизат кой знае колко навътре из острова. Напълниха си меховете, увесени на пръти, които мъкнеха двама по двама, и се отправиха към пирогите, където техните събратя се бяха качили вече. Магьосницата се бе отпуснала немощно върху някакво подобие на трон в задната част на една от лодките.

Щом изчезнаха зад отвесните скалисти западни брегове на залива, Робинзон приближи до кладата. Там още ясно се различаваха овъглените останки от изкупителната жертва. Така, помисли си той, тези диваци несъзнателно и с присъщата им жестокост прилагат евангелското слово: „И ако дясното ти око те съблазнява, извади го и го хвърли от себе си, защото по-добре е за тебе да погине един твой уд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в геената огнена. И ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и я хвърли от себе си…“ А нима милосърдието е в разрез с всяка изгода, та не подканва най-вече към грижа за гнилия уд и към очищение на оногова от общността, който е хвърлил петно върху всички?

И тъй преизпълнен със съмнения се прибра в своята резиденция Губернаторът на Сперанца.

* * *

ЧЛЕН СЕДМИ. — Остров Сперанца се обявява за крепост. Тя е поставена под разпореждането на Губернатора, който заема чин генерал. Комендантският час влиза в сила непосредствено след заник слънце.

 

ЧЛЕН ОСМИ. — Богослужението ще се извършва и в работни дни.

Забележка. — Растящият гнет на грубото действие трябва да бъде компенсиран със съответствуващо укрепване на духовността. Това не подлежи на обсъждане.

Робинзон остави настрани перото от лешояд и се огледа наоколо. Пред неговата резиденция и пред Палатата на мерките и теглилките, Съдебната палата и Храма се издигаше назъбен пояс, образуван от пръстта, изрината при прокопаването на ров с дълбочина дванайсет и ширина десет фута, който опасваше от стена до стена пещерата в просторен полукръг. Двете кремъклийки и пищовът бяха заложени заредени на ръба на трите централни зъбера. В случай на атака Робинзон можеше да заблуди нападателите, че не е единствен защитник на укреплението. Абордажната сабя и брадвата също се намираха на разположение, ала малко вероятно бе някога да се стигне до ръкопашна схватка, защото подстъпите на крепостните стени бяха осеяни с клопки. Отпърво — поредица шахматно разположени ями, на чиито дъна стърчаха колове с калени на огън върхове, прикрити под наръчи трева, която бе пръсната над рядка тръстикова мрежа. Сетне Робинзон бе заровил в земята в края на пътечката, идваща откъм залива — там, където се образуваше полянка и където с основание се очакваше евентуалните нападатели да се съберат, за да се сговорят, преди да продължат нататък — цяла бъчва с барут, която посредством една кълчищна връвчица можеше да се взриви от разстояние. И накрая — мостчето, прехвърлено над рова, бе пригодено, естествено, да се издърпва отвътре.

Тези укрепителни работи и състоянието на бойна готовност, в което го поставяше страхът от едно завръщане на арауканите, поддържаше у Робинзон особена свръхвъзбуда, чието благотворно въздействие се отразяваше на духа и тялото му. За кой ли път се убеждаваше той, че срещу разрушителното въздействие на човешко отсъствие най-добрият лек бе да градиш, да редиш, да разпореждаш. Никога не се бе чувствувал така далеч от тинята. Всяка вечер преди комендантския час правеше обход заедно с Тен, който сякаш бе разбрал същината на надвисналата опасност. След това пристъпваха към „затварянето“ на крепостта. Скални грамади биваха търкулвани на точно определени места, тъй че предполагаемите нападатели от немай-къде да се отправят към ямите. „Подвижният мост“ се вдигаше, всички изходи се залостваха здраво и се известяваше за настъпването на комендантския час. После Робинзон приготвяше вечерята, слагаше трапезата в резиденцията и се оттегляше в пещерата. Оттам изникваше след няколко минути измит, благоухаещ, сресан, с подстригана брада, облечен в своите празнични одежди. Най-сетне започваше да вечеря спокойно и тържествено в заревото на един свещник, върху който пламтеше цял наръч насмолени пръчици под почтителния и въодушевен надзор от страна на Тен.

Този период на усилена военна дейност бе последван от кратковременни поройни дъждове, които наложиха тежък труд за укрепване и поправка на постройките. После отново се зададе жътва. Добивът бе тъй богат, че трябваше да се приспособи за хамбар едно пещерно отклонение, започващо от самото дъно на главната пещера, което бе толкова тясно и мъчнодостъпно, че Робинзон досега не бе прибягвал до неговата употреба. Този път той не се лиши от удоволствието да вкуси хляб. Отдели малка част от реколтата за тази цел и запали най-сетне пещта, която открай време бе приготвена. Това се превърна във вълнуващо изпитание, за чиято значимост той безспорно си даваше сметка, ала чийто цялостен облик се разкри пред него едва по-късно. Така за пореден път проникваше и се съединяваше той с осезаемата, земна, а в същото време духовна и висша същност на изгубената завинаги човешка общност. Но ако тази първа фурна хляб с цялото си загадъчно и всеобхватно значение го връщаше назад, към първоизворите, към човешките корени, в своята двойственост тя съдържаше и чисто индивидуални взаимозависимости — скрити, съкровени, потулени сред срамните тайни на ранното му детство — и тъкмо затова обречени на неочакван разцвет в света на неговата самота.

* * *

* * *

Тъй за Робинзон трескавото благоустрояване на острова бе неразривно свързано с плахия, а сетне буйнал на воля разцвет на полуосъзнавани склонности. И сякаш наистина единствено основание за съществуванието на целия този неестествен и показен, неустойчив, ала усъвършенствуван неуморно и с жар градеж бе само да закриля израстването на един нов човек, който едва след време щеше да стане жизнеспособен. Но това Робинзон все още не осъзнаваше напълно и затова несъвършенствата на неговата система го довеждаха до отчаяние. В действителност спазването на Устава и Наказателния кодекс, изтърпяването на наказанията, които си налагаше, подчинението на строго разпределение на времето, което не му отреждаше миг покой, тържествеността, която придружаваше най-главните постъпки в живота му — целият този железен корсет от условности и повели, който силом си нахлузваше, за да не се свлече на земята, не му пречеше да усеща с ужас дивото и неукротимо присъствие на тропическата природа, а в самото й сърце — ерозиращото действие на самотата върху неговата душа на цивилизован човек. Всуе си забраняваше да се отдава на известни чувства и да се съобразява с някои предчувствия — непрестанно ставаше жертва на суеверия и недоразумения, подриващи основите на крепостта, където упорствуваше да се затвори.

Именно затова не можеше да устои и да не придава съдбовно значение на крясъците на онази птица, неизменно скрита дълбоко в гъсталака, невидима, ала често на педя разстояние, която го проглушаваше с двете си последователни подвиквания, едното от които неизменно обещаваше блаженство, докато второто отекваше като разкъсваща сърцето вест за предстояща беда. Робинзон бе стигнал дотам, че смъртно се боеше от този отчаян поплак, ала не можеше да се въздържи и да не се залута из тъмните и усойни храсталаци, предпочитани от въпросните птици, а сърцето му предварително се обливаше в кръв от тяхното мрачно предзнаменование.

И все по-често и по-често му се случваше да подозира в измяна сетивата си и да отрича това или онова възприятие, опетнено от непосилната тегоба на съмнението. Или пък неуморно преповтаряше някой опит, който му се струваше странен, вдъхващ страх и недоверие. Ето например, докато приближаваше с пирогата югозападния бряг на острова, той бе поразен от оглушителната врява на птичите гласове и на жуженето на насекомите, която долиташе до слуха му на вълни, на вълни. Ала щом слезе на сушата и се гмурна всред дървесата, той изведнъж потъна в такава тишина, та се смая, изпълнен с безпокойство. Нима животинската олелия се долавяше само отстрани, и то на известно разстояние от гората, или неговото присъствие предизвикваше затишието? Той отново се настани в пирогата, отдалечи се, завърна се, слезе, започна отначало — раздразнен, изтощен, безсилен да се справи.

Пък и онези едрозърнести пясъчни дюни на североизток, които, залуташе ли се сред тях, сякаш надаваха някакъв особен глух, извиращ от незнайни дълбини и като че ли от самата земна утроба рев, който го смразяваше от ужас дори само с това, че не бе в състояние да определи произхода му. Разбира се, чувал бе да разправят в Чили за някакъв хълм на име Ел Брамадор — Ревящият, — наречен така, защото от раздвижения под човешките стъпки пясък се разнася нещо като кънтящо боботене.

Но дали наистина си спомняше подобна историйка или несъзнателно я бе съчинил с единствената цел да заглуши ужаса? Сам не знаеше и до самозабрава бродеше сред дюните със зинала уста, за да чува по-добре, както гласеше едно моряшко предписание.

* * *

* * *

Хамбарите, чийто брой растеше от година на година, скоро поставиха сериозно въпроса за защитата от плъхове. Гризачите сякаш се множаха в точно съответствие с натрупването на зърното и Робинзон не можеше да не се диви от подобно приспособяване на животинския вид към богатствата на средата, противно на човешкия род, който, обратно, нараства с обедняването на наличните запаси. Но тъй като възнамеряваше да трупа безспир реколта след реколта дотогава, докато му стигнеха силите, налагаше се безжалостно да се справи с паразитите.

Едни бели гъби на червени точки навярно бяха отровни, защото доста кози бяха измрели с поглъщането на парченца от тях, смесени с пашата. Робинзон ги използува за приготовляването на отвара, в която накисна житни зърна. После поръси с отровните зърна привичните пътеки на плъховете. Угощението премина безнаказано. Тогава той измайстори капани, където животните пропадаха през замаскирана дупка. Но такива щяха да са нужни хиляди, пък и за нищо на света не можеше да понася втренчения поглед на малките умни и искрящи от ярост очички на тези зверчета, когато потапяше клетката в реката! Самотата го бе направила безкрайно чувствителен към всичко, което наподобяваше открита проява на враждебност спрямо него, пък било то от страна и на най-нищожната животинка. Бронята от безразличие и взаимна незаинтересованост, с която хората се предпазват в отношенията помежду си, бе изчезнала, както мазол полека-лека се изглажда върху длан, която вече не върши нищо.

Един ден той стана свидетел на яростния двубой, в който се впуснаха два плъха. Слепи и глухи за всичко наоколо, двете вкопчени на кълбо зверчета се търкаляха в пръстта със злобен цвъртеж. В края на краищата те взаимно си прегризаха гърлата и загинаха в неразторжима прегръдка. Сравнявайки двата трупа, Робинзон забеляза, че те принадлежаха на две доста различни разновидности: единият — черен, топчест и проскубан, от всяка гледна точка приличаше на онези, които бе привикнал да гони по всички кораби, където се бе озовавал. Другият — сив, с по-дълго туловище и по-гъста козина, нещо като полска мишка, се срещаше в една част на равнината, където по всяка вероятност царствуваше. Нямаше съмнение, че вторият вид беше местна порода, докато първият, водейки потеклото си от останките на „Виржиния“, се бе разраснал и умножил благодарение на зърнените реколти. Двата вида явно разполагаха със свои собствени неприкосновени източници на блага и владения. Робинзон се увери в това, пущайки една вечер в равнината черен плъх, уловен в пещерата. Дълго време потръпващата трева сама бележеше дирята на една невидима и масова гонитба. След това хайката се скупчи в една точка и пясъкът в подножието на някаква дюна се разлетя. Когато Робинзон пристигна, от неговия бивш пленник бяха останали само кичури черна козина и разкъсани крайници. Тогава той пръсна два чувала зърно из равнината, след като предварително бе поръсил тънка ивичка от пещерата до там. Имаше опасност това внушително жертвоприношение да се окаже безполезно. Но не стана така. Още през нощта черните вкупом пристигнаха да си възвърнат онова, което навярно считаха за своя собственост. Битката се разгоря. Върху цели акри от равнината сякаш буря вдигаше безчет миниатюрни пясъчни гейзери. Двойките бойци се търкаляха като живи гюллета — многогласно цвъртене се надигаше от пръстта, сякаш в преизподнята имаше междучасие. На мъртвешки бледата лунна светлина равнината като че ли вреше, възнасяйки към небесата детски вопли.

Изходът от битката можеше да се предугади. Животно, което се сражава на територията на своя противник, неизменно търпи поражение. Този ден всички черни плъхове погинаха.

* * *

* * *

Тази неприязън към собствения му лик, съчетана с едно противно на всякакво самодоволство възпитание, дълго време го бяха възпирали да се доближи до огледалото, наследено от „Виржиния“, което беше окачил навън, върху най-глухата стена на Резиденцията. Зорката бдителност, с която занапред обграждаше собственото си развитие, една сутрин го изправи пред него и той дори изнесе любимото си кресло, за да съзерцава на воля единственото човешко лице, което му бе писано да среща.

Никаква забележима промяна не бе настъпила с чертите му и все пак той едва се позна. Една-едничка дума изплува в съзнанието му: обезобразен. „Аз съм обезобразен“, произнесе той гласно, а в същото време сърцето му се свиваше от отчаяние. Напразно диреше той в отблъскващата уста, в празнотата на погледа или в набразденото чело — все недостатъци, които му бяха познати открай време — обяснение за странната непривлекателност на маската отсреща, втренчена в него иззад петната влага по огледалната повърхност. Онова там беше по-всеобхватно и наред с това по-дълбоко: някаква застиналост, нещо мъртвешко, каквото навремето си бе забелязал върху лицето на един затворник, освободен след дълги години тъмница. Ще речеш, че небивало суров мраз е попарил познатия лик, заличавайки богатството на отсенките, сковавайки мимолетните трепети, свеждайки изражението до пълна безизразност. Ах, дума да не става, че тези буйни вълма, които го обграждаха от ухо до ухо, имаха нещо общо с въздушната и свилена мекота на брадата на Назарееца! По-скоро със Стария завет и с неговата първобитна справедливост се родееха те, както всъщност и този твърде прям поглед, чиято мойсеевска безпощадност всяваше страх.

Като някакъв нов Нарцис, сломен от печал, смазан от неприязън към собствения си лик, надълго и широко беседва той насаме със себе си. Разбра, че нашето лице е онази част от плътта ни, която вае и извайва, стопля и оживява безспир присъствието на ближните наши. Лицето на човек, който току-що се е разделил с някого след бурен разговор, известно време носи отпечатъка на някакво струящо оживление, което гасне постепенно и чийто пламък е готов да лумне с появата на всеки нов събеседник. „Погаснал лик. Такова угасване, което безспорно никога досега не е познавал човешкият род.“ Робинзон бе произнесъл тези слова гласно. При това, докато се отронваха като камъни тежки думите, неговото лице не бе променило изражението си повече от клепало в мъгла или ловджийски рог. Той направи усилие да мисли за нещо весело и опита да се усмихне. Невъзможно. Сякаш действително лицето му бе окаменяло и щяха да са необходими безброй весели срещи със себеподобните, за да се извърши оживяването. Единствено приятелска усмивка щеше да му възвърне усмивката…

Той се изтръгна от ноктите на пагубното чародейство на огледалото и се озърна наоколо. Какво не му достигаше на този остров? Можеше да утоли жаждата и да засити глада си, да се погрижи за своята безопасност и дори за удобствата си, а Библията бе на разположение, за да задоволи духовните му потребности. Ала кой, кой с една усмивка само щеше да разтопи някога ледовете, които сковаваха лицето му? Тогава погледът му падна връз Тен, приклекнал на земята от дясната му страна и вирнал муцуна към него. Дали не му се привиждаше на Робинзон? Тен се усмихваше на господаря си. Само от едната страна на мордата неговата черна, ситно поръбена устна се повдигаше и разкриваше два реда зъби. Същевременно той смешно накланяше глава встрани и като че ли подигравателно присвиваше лешниковите си очи. Робинзон пое в дланите си едрата космата глава и погледът му се премрежи от вълнение. Позабравен руменец изби по бузите му и едва доловим трепет заигра в ъгълчетата на устните. Също както по крайбрежието на Уз, когато първото мартенско дихание пробуждаше предчувствия за предстоящото пукване на пролетта… Тен не променяше изражението си, а Робинзон го изпитваше с поглед, за да си възвърне най-благодатната човешка способност. Занапред това се превърна в нещо като игра помежду им. Внезапно Робинзон прекратяваше работата, лова, разходката по крайбрежната ивица или в гората, или пък запалваше борина посред нощ и лицето му, което бе вече само наполовина мъртво, се втренчваше в Тен по особен начин. И кучето му се усмихваше с наклонена глава, а кучешката му усмивка от ден на ден все по-ясно се отразяваше върху човешкия лик на господаря му.

* * *

Зората вече руменееше, ала всеобщото пение на птици и насекоми още не бе прозвучало. Ни лъх не полюшваше палмите, които обточваха с гирляндите си широко разтворената врата на Резиденцията. Робинзон отвори очи много по-късно от обикновено. Той веднага си даде сметка за това, но съвестта му явно още спеше, защото и през ум не му мина да се упрекне. Във въображението му се завъртяха картините от предстоящия ден, който го очакваше пред прага. Щеше да започне с обичайния тоалет, после — четене на Библията пред аналоя, сетне — отдаване чест на знамето и „отваряне“ на крепостта. Щеше да прехвърли мостчето над рова и да освободи изходите, преградени със скални отломъци. Утрото щеше да бъде посветено на добитъка. Козите, белязани с Б 13, Г 2, З 17 и Л 24, трябваше да се закарат на разплод. Робинзон не без погнуса си представяше безсрамното нетърпение, с което тези дяволици щяха да препускат на тънките си крака, спъвани от виметата си, към кошарата на мъжкарите. Що се отнася до останалото, щеше да ги остави да блудствуват на воля цяла сутрин. Предстоеше също да навести изкуствения зайчарник, който възнамеряваше да създаде. Той представляваше пясъчна котловинка, осеяна с изтравниче и жълтуга, която бе обградил с невисок каменен зид и където отглеждаше див хрян, люцерна и леха овес, за да привлече там едно котило особен вид златисти на цвят зайци с къси уши, от които бе успявал да убие само отделни единици от началото на престоя си на Сперанца до ден-днешен. Трябваше освен това преди закуска да повдигне нивото на трите сладководни рибарника, застрашени сериозно от сухия период. После щеше да хапне набързо и да надене парадната си генералска униформа, защото го очакваше претоварен с церемонии следобед: да изготви списък на морските костенурки, да възглави законодателната комисия по Устава и Законодателния кодекс, най-сетне — да освети и открие мост от лиани, надвиснал главоломно над една урва с дълбочина сто фута в самото сърце на тропическия лес.

Робинзон с укор се питаше дали освен това щеше да намери време да довърши беседката от дървесна папрат, която бе започнал да строи в окрайнините на гората покрай брега на залива и която щеше да бъде едно превъзходно прикритие в засада за наблюдаване на водната шир, а и място за уединение, потънало в зелена сянка, даряваща блажена прохлада през най-горещите часове на деня — когато внезапно осъзна причината за късното си пробуждане: предната вечер бе забравил да напълни водния часовник и той бе спрял. Всъщност вниманието му бе насочено към необичайната тишина, която цареше в стаята, от звъна на последната капка, отронена в медното корито. Завъртайки глава, той установи, че следващата капка се подаваше едва-едва под търбуха на празната стъкленица, източваше се, придобиваше крушовидно очертание, двоумеше се, а сетне, разколебана сякаш, приемаше отново сферичния си облик, дори се връщаше към извора си, отказвайки решително да капне, в опит да върне назад даже хода на времето.

Робинзон се протегна сладко-сладко в постелята си. За пръв път от месеци насам натрапчивото тактуване на капките, падащи една след друга в коритото, бе престанало да ръководи и най-незначителните му движения с неумолимостта на метроном. Времето бе спряло. Робинзон беше свободен. Той приседна на крайчеца на постелята си. Тен се приближи и гальовно подпря муцуна върху коляното му. И тъй, пълновластието на Робинзон над острова, рожба на неговата съвършена самота, се простираше и върху времето! Той опиянен си даваше сметка, че занапред само от него зависеше да запуши водния часовник и по този начин да спре летежа на часовете…

Надигна се и застана в очертанията на вратата. Заслепен от жизнерадостен блясък, той залитна и бе принуден да подпре рамо о дървената рамка. По-късно, размишлявайки върху това особено опиянение, което го бе завладяло, и търсейки подходящо име за него, той го нарече миг на невинност. Отначало си мислеше, че спирането на водния часовник само бе поразхлабило примката на неговото разписание и отменило неотменните задължения. Прочее, той осъзнаваше, че настъпилият покой е не толкова негово дело, колкото заслуга на целия остров. Сякаш внезапно преставайки да се обвързват взаимно в името на своето предназначение — и похабение, — нещата до едно бяха възвърнали същността си, природата им процъфтяваше на воля, те съществуваха сами за себе си, непринудено, без друго оправдание, освен собственото им съвършенство. Неизчерпаема благодат струеше от небето, сякаш господ в неочакван порив на умиление бе решил да благослови всичките си творения. Някакво блаженство витаеше из въздуха и в едно кратко мигновение на неудържимо ликуване Робинзон сякаш предугади съществуването на друг остров под обвивката на този, където се мъчеше самотен той отдавна — по-ведър, по-приветлив, по-ласкав, обикновено скрит зад жалкото нищожество на заниманията му.

Прелестно откритие: значи бе възможно да избяга от неумолимия порядък в разпределението на времето и от церемониите, без при това да търси убежище в тинята! Възможна бе промяна, без да има провал. Той бе в състояние да наруши тъй грижливо установяваното равновесие и да се извиси, вместо да пропадне отново. Не можеше да има спор — бе изкачил поредното стъпало по пътя към преображението, което ваеше самата му същност. Но това бе мимолетно просветление. В кратък унес, предчувствие за близък полет бе осенило ларвата. Опияняващо, ала преходно видение!

Оттогава насетне той често прибягваше до спирането на водния часовник, за да се подложи на изпитания, които може би някой ден щяха да освободят новия Робинзон от пашкула, където още спеше какавидата. Но неговият час засега не бе ударил. Другият остров не се показа повече от розовата утринна мъглица, както през това паметно зазоряване. Търпеливо надяна той старата си кожа и подхвана играта, откъдето я беше прекратил, забравяйки в безкрайната върволица от дребни грижи и церемонии, че може да желае друго.

* * *

* * *

Ала той нямаше търпение да обърне гръб на тези видения и въздушни кули и да усети под нозете си твърдата земя на Сперанца. Един ден му се стори, че е открил достъп право към сърцевината на острова.