Уилям Бътлър Йейтс
Фергус и друидът

ФЕРГУС: От заранта те следвам из скалите,

а ти преливаш в най-различни форми.

Най-първом беше гарван, стар, с криле

непомнещи пера, след туй се совна

под оня камък като невестулка,

а пък сега доби човешки облик —

съсухрен сив старик, затулен в здрача.

 

ДРУИДЪТ: Какво насам те гони, кралю горд?

 

ФЕРГУС: Ще чуеш, между мъдрите най-мъдрий.

Додето съдех, редом седна младият

изкусен Конохар и с мъдри думи

за миг развърза възела, пред който

се бях стъписал — дадох му короната,

за да отмахна скръбните си мисли.

 

ДРУИДЪТ: Какво насам те гони, кралю горд?

 

ФЕРГУС: Хем крал, хем горд! Това ми е бедата.

Пирувам с людете си аз на хълма,

в горите скитам, рия с колесница

ръба на ромонливото море —

и все короната е на главата ми.

 

ДРУИДЪТ: Какво ще искаш, Фергус?

 

ФЕРГУС: Не корона,

а блянната ти мъдрост да попия.

 

ДРУИДЪТ: Виж колко сиви, редки са косите ми,

лицето — хлътнало, ръката надали

ще вдигне меч, а пък снагата

трепери като стрък тръстика в буря.

До днес ни мъж е търсил помощта ми,

нито жена — любов.

 

ФЕРГУС: Бъхти се кралят,

ала защо — да стане блян за другиго.

 

ДРУИДЪТ: Тогаз вземи ей таз кесия с блянове.

Дръпни връвта — и те ще те обвият.

 

ФЕРГУС: Като река животът ми тече

през форми. Виждам всичко, що съм бил —

зелена капка в хребет на вълна,

искрица върху сабя, бор на хълм,

стар роб, превит над мелничния камък,

прославен крал, на трон от злато седнал…

Все приказни неща, неща велики!

Но ето, всичко знам, затуй съм нищо.

Друиде, колко пелени тъга

са сдиплени във сивата кесия!