Карл Май
Тигровият мост (8)

8. ТИГРОВИЯТ МОСТ

Когато стигнахме до залива, той беше извънредно много оживен. Но въпреки това ние се промъкнахме между лодките и ладиите без някой да ни обърне внимание. Веднага щом завихме в устието на реката, Квимбо посочи възбудено към левия бряг.

— О, добър, мил минхер, скоро тук съм при Тигров мост. Тук джонка била на котва, кога Квимбо трябва пътува заедно за Цейлон.

Как се зарадвах! Трябваше да употребя усилия, за да попитам спокойно:

— А на какво разстояние нагоре срещу течението се намира този мост?

— Хубав, храбър Квимбо това не знам; мил Германия продължи гребе; Квимбо каже.

Последвах подканата му. Отляво и отдясно бреговете бяха покрити с постройки и колиби с най-причудливи форми. След около половин час колибите изчезнаха. Бреговете не бяха вече обитавани, а по тях растяха храсталаци и бамбук. Измина още четвърт час. Вече започнах да ставам нетърпелив, когато сред реката забелязах остров. Разстоянието между моста и десния бряг бе свободно и открито. От другата страна обаче островът се свързваше с левия бряг посредством мост.

Не можех да кажа дали той беше каменен или дървен, защото целият беше обрасъл с буйна зеленина. Клонките и листата бяха подкастрени по китайски маниер така, че се бяха образували две огромни фигури на тигър, които лежаха една срещу друга. Квимбо размаха възбудено и двете си ръце.

— Тук, тук съм Тигров мост! Тук жилище на разбойник, къде Квимбо съм пленен и …

— Тихо, тихо! — прекъснах го аз. — Никой не бива да чуе, че разговаряме. Бил ли си на острова?

— Да, Квимбо бил.

— Там има ли някаква къща, колиба?

— Не, съм само дърво, храст и бамбук.

— А къде е жилището на китаеца?

— Жилище на бряг.

— Но нищо не се вижда. Има само гъста гора и още по-голям бамбуков гъсталак.

— От остров минава път до къща през мост.

— Направо в този гъсталак ли?

— Да.

— От какво е направена къщата?

— Съм направен от бамбук.

— Няма ли и друг път до нея освен този през моста?

— Квимбо не знам друг път.

— А сега стой тихо! Легни под мрежите!

Вече се бяхме приближили до острова. Трябваше да мина покрай къщата, трябваше следователно да я забележа. Не минах под моста, а избрах другата страна, където реката беше открита. Когато лодката минаваше покрай острова, сред крайбрежния гъсталак забелязах открито място с няколко водещи към водата стъпала. Там беше завързана една лодка. Значи ето къде беше пристанът за обитателите на това място; те спираха на острова лодките си и оттам минаваха през моста за къщата. Защо, това не можех да разбера.

Продължих да греба нагоре по реката, докато тя направи завоя и никой не можеше да ни вижда от острова и моста. След това спрях лодката на левия бряг. Изтеглихме леката лодка на брега и я скрихме под пълзящите растения, след което наредих на Квимбо да ме чака на това място.

— Не, хубав, добър Квимбо няма тук чака, защото изяде него тигър.

— Има ли тук тигри?

— О, тук съм много, много тигър. Квимбо слушал рев цяла нощ.

— Тогава ела с мен, но не продумвай нито дума! Тигри тук? Това беше опасно, защото бях взел само револверите си и ножа, но се налагаше да рискуваме. Сега трябваше да изминем надолу същия път, който бяхме преплавали с лодката нагоре. Вървях първи и се промъквах с мъка през гъсталака. Никак не беше лесно, защото облеклото ми се състоеше само от саронга. За Квимбо, който ме следваше, работата не бе толкова трудна, защото му проправях път.

Но не след дълго време се натъкнах на отъпкана от човешки крака пътека, която се извиваше точно в нашата посока. От време на време от нея се отклоняваше подобна пътека настрани. Следователно гъсталакът не беше чак толкова непроходим, колкото си бях мислил.

Продължихме да вървим бавно и извънредно предпазливо. Внезапно аз се спрях, защото пред мен се откри широко свободно място, на което се издигаше търсеното от нас жилище на китаеца. Видях и Тигровия мост, който излизаше на това широко място откъм реката, вдясно от нас. Срещу него се намираше голяма къща, построена само от бамбук, а край нея имаше три по-малки постройки. Вляво забелязах висока здрава ограда, образуваща окръжност, направена от дебели, високи може би три метра бамбукови пръти, забити наблизо един до друг в земята. В центъра на това оградено място се намираше друга, още по-висока ограда. Каква ли беше тяхната цел?

Бях отстъпил в гъсталака. Квимбо стоеше край мен. Той посочи с ръка към една от по-малките постройки и ми пошепна:

— Там съм бил хванат хубав, храбър Квимбо. Стоял и лежал вързан така здраво, че не мога бягам.

В този момент чухме как някакъв човек изрева от болка. Виковете се разнесоха откъм голямата къща.

— Това съм пазач, който пазил и давал яде беден Квимбо — обясни ми кафърът.

— Но защо крещи? — попитах аз.

— Защото Линг-тао бие.

Канех се да продължа с въпросите си, но не можах, защото от насрещната врата се появиха трима мъже. Единият от тях беше… нашият лоцман, вторият беше също малаец; те се спряха. Третият беше китаец. Той се отправи към споменатата ограда и отвори намиращата се в нея портичка. Веднага се разнесе ревът на някакъв хищник. Китаецът влезе във външното оградено пространство и дръпна вратата зад гърба си. Но преди да я затвори напълно, успях да зърна животното, което беше изревало една черна пантера с необикновени размери. Тя беше очевидно опитомена поне дотолкова, че не се нахвърляше върху китаеца.

След десетина минути човекът излезе от ограденото място и се отправи към двамата малайци.

— Това съм Линг-тао — прошепна Квимбо почти разтреперан.

— Знаеш ли за какво му е тази пантера?

— Квимбо не знам, но я чувал реве цяла нощ. Хрумна ми една мисъл, но не можах да се спра по-дълго на нея, защото откъм острова се разнесоха звуците на гонг, след което китаецът и двамата малайци преминаха бързо по моста. Когато се върнаха след известно време, с тях имаше четвърто лице, а именно — писарят на холандския чиновник от пристанището. Те носеха на ръце и някакъв човек в малайски дрехи, който беше вързан, а вероятно и устата му бе затъкната. Отнесоха го към ограденото място, след като Линг-тао отново бе отворил вратата. Пак видях пантерата, която се втурна с рев към него, но по заповед на господаря си се отдръпна отново. Китаецът вдигна вързания човек с помощта на лоцмана и двамата го внесоха вътре. Вратата остана полуотворена, писарят и малаецът застанаха край нея, за да гледат след другите двама, като по този начин и ние можехме да виждаме през пролуката. Пантерата беше легнала настрани и фучеше; китаецът и лоцманът достигнаха вътрешната ограда; отвориха една врата, внесоха пленника и пак я затвориха след себе си. Останаха вътре може би четвърт час. После се върнаха. След като затвориха вътрешната и външната врата, те влязоха в голямата постройка.

Кой ли беше този пленник? Защо го бяха завлекли зад оградата? Дали изобщо не използваха това място като затвор? Дали тази пантера не беше там, за да пази затворниците? Дали и Бонтверкер, когото търсехме, не се намираше също вътре?

Това бяха въпросите, които си задавах. Не можех да им отговоря, но тази вечер трябваше всичко да се разбере, защото моето решение беше непоклатимо — след настъпването на тъмнината да се върна на това място и тайно да разузная пиратското свърталище. Засега обаче трябваше да се махам, защото тук очевидно имаше повече хора, отколкото можеше да се видят, а аз бях постигнал каквото исках… бях открил Тигровия мост.

Въпреки това останах легнал на земята още известно време. Помислих си, че за тази вечер ще ми бъде полезно опознаването на острова и моста. Ето защо изпратих Квимбо да се върне на известно разстояние и се запромъквах през моста под закрилата на растителността. Едва се бях озовал на острова, когато чух зад гърба си гласове. Тъкмо намерих време да пропълзя зад хаотично сплетените листа и клонки и ето че се появиха Линг-тао и лоцманът. Отправиха се към споменатия пристан и там се спряха. Чух ясно въпроса на Линг-тао:

— Ще се справиш ли?

— Надявам се — отвърна другият.

— Имаш време да измислиш нещо добро. Яхтата трябва да бъде наша. Колко добре можем да я използваме! Можехме и тук да свършим тази работа, ако имахме повече хора. Но сега разполагам само с вас тримата и пазача, когото трябваше пак да пребия от бой, защото даваше твърде много ядене на холандеца. Другите са в открито море и ще се завърнат едва след седмици. Ако успееш да откараш яхтата до Паданг, тя ще бъде наша. Необходимо е само да се обърнеш там към брат ми Хи-сен.

— Надявам се да успея; по пътя сигурно ще ми дойде някаква идея.

— Изпрати ми известие, преди да започне пътуването!

Той се завърна в къщата през моста. Лоцманът се качи в една лодка, хвана веслата и се отдалечи.

Сега вече знаех кои хора бяха тук: Линг-тао, писарят, малаецът и наказаният пазач. Не се страхувах от тези четирима души. Дали трябваше да освободя пленниците сега, веднага? Моментът беше удобен! Но пантерата! Какво представляваше револверът пред това животно! И най-важното — кроеше се някакъв план срещу нашата яхта. Лоцманът се канеше да я откара в друга посока и аз трябваше да побързам да попреча на това. И така промъкнах се обратно по моста, намерих Квимбо и двамата се затичахме към нашата лодка. Спуснахме я отново във водата и се качихме в нея. Квимбо се скри под мрежите, а аз започнах да греба надолу по реката, колкото сили имах. Движехме се бързо, но въпреки това забелязахме лоцмана едва когато бяхме стигнали устието на реката. Той продължи да гребе успоредно на крайбрежието, сигурно за да вземе лоцманската си лодка, а ние се насочихме право към яхтата. Едва бях скочил на борда, когато кормчията ми извика:

— Но, сър, вие се връщате сам! Не сте ли заедно с лорда?

— Сър Джон не е ли тук? — посрещнах въпроса с въпрос.

— Не. Той тръгна отдавна заедно с китаеца-писар.

— А-а! Накъде?

— След вас.

— Каква …

За малко щях да кажа „глупост“. Сега научих следното: на лорда никак не му е било безразлично, че съм тръгнал на разузнаване без него. Ето защо той видял не без удоволствие, че писарят на холандеца се връща заради някаква грешка в сумата за престоя ни в залива. Запитал го дали има време и дали познава добре бреговете на реката; ставало въпрос да се открие една местност, наречена Тигровия мост. Въпреки изричното ми предупреждение той пак споменал това име, защото считал писаря за държавен чиновник, а поради това и за човек, на когото можел да се довери. Но този човек, който беше доверено лице на китаеца, се съгласил веднага с това предложение, за да заведе лорда право в ръцете на Линг-тао.

Сега вече знаех кой беше пленникът, защото лордът бил наредил на писаря да му осигури саронг и сламена шапка. Целият екипаж на яхтата стоеше наоколо, докато разговарях с кормчията. Разказах им. каквото бях видял и чул. Те се наканиха веднага да тръгнат, за да измъкнат лорда. Наложи се да ги обуздая малко:

— Не бързайте толкова! Не можем да оставим яхтата без надзор и изобщо не са нужни толкова много хора. Впрочем я вижте, лоцманът пристига с лодката си! Нека чуем какво ще ни разкаже!

Щом негодникът свали платното си, ние му хвърлихме въже и той се изкатери на палубата. Поздрави и се приближи към мен.

— Сахиб, трябва да ти предам важно съобщение. Господарят на този кораб тръгна да търси Тигровия мост, нали?

— Да.

— Но той не се намира тук, а в Паданг. Заедно с писаря се отправи към Паданг и ми нареди да ви съобщя, че трябва бързо да го последвате и да го вземете на борда.

— Добре! Но засега ти си на борда и ще те вземем с нас до Паданг, след като измъкнем лорда от Тигровия мост. Вържете го!

Десет здрави ръце го събориха на земята, вързаха го и го отнесоха долу в трюма. Наредих да спуснат капитанската лодка във водата, взех четири добре въоръжени гребци, нарамих Мечкоубиеца заради пантерата и се спуснах в лодката. Тя се понесе през залива към устието на реката, като че ли бе карана с пара.

За да достигнем Тигровия мост заедно с Квимбо, ни бяха необходими повече от четиридесет и пет минути. А сега за това ни бе нужно едва половината време. Момчетата натискаха греблата като дяволи, за да освободят своя лорд час по-скоро. Не продължихме по-нагоре от острова, а спряхме лодката на пристана. Моряците се скриха, а аз затърсих гонга. Той висеше на едно дърво. Ударих го силно три пъти. Линг-тао излезе бързо от къщата и дойде на острова. Като ме видя, той се стъписа.

— Кой си ти и какво търсиш тук? — попита той строго.

— Искам да говоря с минхер Бонтверкер и английския лорд, които си затворил тук.

Той запреглъща от уплаха:

— Не те разбирам.

— Как се казваш?

— Името ми е Хи-сен.

— Хубаво! Но тук те наричат Линг-тао. Аз съм от яхтата, чийто собственик си затворил тук. Ние пленихме твоята джонка Хайанг-дзе и избесихме екипажа, после заловихме Та-ки на Тилангдшонг, а сега сме дошли да си разчистим сметките с тебе и брат ти Хи-сен в Паданг.

— Все още не мога да те разбера — запелтечи той.

— Тогава ще ти го кажа по-ясно. Ето ти! Юмрукът ми го удари в слепоочието и той се строполи на земята. Моряците излязоха от скривалищата си, за да го вържат. Тогава забелязах, че от къщата излизат писарят, малаецът и един дребен, кривокрак китаец, който сигурно беше пазачът. Искаха да видят кой беше ударил гонга. След минута и те бяха вързани. Завлякохме негодните през моста до откритото място пред къщата и там ги захвърлихме на земята. После се отправихме към вратата на външната ограда. Взех мечкоубиеца в ръце, а един от моряците отвори тихо вратата. Но въпреки това хищникът ни беше чул. През тясно отворената врата забелязах, че се беше снишил към земята, готов за скок, а очите му бяха насочени към нас. Вдигнах мечкоубиеца, прицелих се набързо и стрелях. Куршумът, попаднал право в окото, го накара да подскочи вертикално нагоре, след което падна на същото място, където беше лежал. Моряците искаха да влязат, но аз ги задържах, защото можеше да има и друга пантера, въпреки че преди това бях забелязал само една. Заредих отново изстреляната цев и влязох вътре. Нямаше друга пантера. Сега вече мои те придружители се наканиха ликуващи да се втурнат към вътрешната ограда, която затваряше малко кръгло пространство. Но аз им направих знак да останат назад и се запромъквах тихо пред всички. Намерих вратата и се заслушах. Вътре разговаряха двама души.

— Той стреля — чух гласа на лорда. — Така може да гърми само неговата ужасна пушка.

— Наистина ли вярвате, милорд, че този немец ще дойде?

— Ще дойде. Той няма да ме остави да кисна тук.

— Но ако пленят и него?

— Него ли? О, той не е толкова глупав като мене! Един такъв китаец не може да го плени; той е…

Той млъкна и се ослуша, защото бях почукал.

— Има ли някой навън? — попита той високо.

— Да — отвърнах аз. — Кой?

Един човек, който иска да се обзаложи с тебе!

— Чарли, Чарли, ти си, наистина си ти! Отваряй, бързо отваряй!

Отворих вратата. Той не можеше да излезе, защото лежеше вързан на земята, а до него, също така вързан, видях друг човек, на когото си личеше, че се намира от по-дълго време на това нерадостно място.

— твържи ме, Чарли, отвържи ме бързо, за да мога да те прегърна и да ти стисна ръцете!

— А това минхер Бонтверкер ли е? — попитах аз.

— Йес, йес! Но не говори толкова много, а разрежи въжетата да ни освободиш!

Това бе направено. Лордът скочи, грабна ме в прегръдките си и ме притисна така, че щях да извикам. При това той се нарече може би десетина пъти най-глупавия човек, какъвто можело да има, и ме подкани да разкажа как ми се е удало да открия къде е затворен.

А що се отнасяше до него самия, той просто бил откаран с лодка до острова от писаря и като излизал от нея, бил ударен отзад по главата, завързан и предаден в ръцете на китаеца.

Не беше необходимо да обяснявам на холандеца нищо, защото той беше научил вече от лорд Рафли, своя някогашен познат от Капщад, къде и от кого бяхме чули за него и как после бяхме взели решението да го освободим от това неприятно положение. След като му разказах с кратки думи днешните си преживявания, той знаеше вече всичко.

С каква радост посрещнаха моряците любимия си лорд! Те поискаха настоятелно разрешение да бичуват Линг-тао, но това, разбира се, им беше отказано. Разпитахме пленниците си, но не можахме да измъкнем нито една дума от тях.

Като претърсвахме помещенията, видяхме, че те бяха извънредно скромно обзаведени, което не можеше да не ни учуди. Пиратството положително им беше носило огромни печалби. Но къде бяха скрити тези пари? Бонтверкер е бил принуден да изпрати до Тйелатяп писмо с искане за пари, но е бил достатъчно умен да напише на него фалшив адрес. Сумата, която са му взели при нападението, е била и без това достатъчно голяма. Но къде беше тя? И в това отношение не можахме да научим нищо. Дали е била разпределена? В този случай, както и във всички останали, Линг-тао като предводител е получил лъвския пай. Претърсихме всички помещения и цялата околност на сградата, но не открихме нищо освен дребни суми.

Но ето че съвсем неочаквано бе хвърлена светлина върху този въпрос. Появи се старият рибар, нашият нов лоцман, заедно с Квимбо. При завръщането си на яхтата просто не бях намерил време да се сетя за него, а бях отплавал отново с лодката, без да поговоря със стареца. Тогава той заговорил Квимбо, който знаеше, че бях тръгнал да освободя освен лорда и неговия някогашен господар, минхер Бонтверкер. Какво голямо желание имал да присъства тук! След като се разговорили, двамата решили да тръгнат за Тигровия мост. И ето че сега бяха тук.

Щом старият рибар чу, че сме търсили напразно пари и други ценности, той ми каза:

— Сахиб, тук няма да откриеш нищо, защото богатството на този Хи-сен е в Паданг. Всъщност жилището му съвсем не е тук. Той идва само за известно време насам, защо, не знаех досега, но вече знам. Той живее в столицата Паданг.

— Какво прави там?

— Заедно с брат си се занимават с парични сделки.

— Аха, значи е банкер. Тогава минхер Бонтверкер може да се радва, тъй като в такъв случай ще успее да компенсира загубите си.

Щом китаецът чу тези думи, проговори за първи път. Между скърцащите му зъби се разнесе ругатня, отправена към мен. Но това не бяха последните му думи; той проговори още веднъж, а именно когато кафърът се изправи пред него, ритна го и започна да го ругае:

— Има ти очи? Вижда тук хубав, добър, храбър Квимбо? Ти хванал вързан Квимбо и беден Квимбо трябва има много лош глад при теб. Ти съм лош човек, лош негодник и мизерно подлец!

— Изчезвай, жабо! — изкрещя китаецът. — Сега разбирам, че ти си виновен за всичко. Ако можех да го предвидя, сега нямаше да стоиш тук жив!

Отидох зад оградата, за да одера кожата на пантерата. Тя щеше да ми бъде спомен за това приключение. Квимбо прояви готовност да я почисти и приготви по кафърски маниер.

А сега трябваше да решим какво да правим с пленниците. Нямахме доверие в тукашните власти. Вероятно голяма част от населението беше в съюз с Линг-тао. Ето защо предложих да го отведем заедно със съмишлениците му в столицата и там да го предадем на губернатора, който положително щеше да нареди най-строго разследване на случая. Останалите заявиха, че са съгласни.

Съвсем безразлично можеше да ни бъде какво щеше да стане с постройките и покъщнината им край Тигровия мост. Оставихме всичко непокътнато и скоро напуснахме с лодките това пиратско свърталище. От всички нас най-радостен беше минхер Бонтверкер, който почти не изпускаше из очи своя верен Квимбо, защото все пак на него трябваше да благодари, че в този ден съдбата му бе взела такъв благоприятен обрат.

Щом стигнахме кораба, веднага бе запален огънят под котлите. Но преди да успеем да вдигнем котва, бяхме заобиколени от безброй много лодки, а техните гребци искаха да се качат на борда, за да разберат подробности. Най-много шум вдигаха представителите на тукашните власти, които най на края започнаха да ни заплашват, за да им предадем нашите пленници. Не им обърнахме внимание, а когато се опитаха да се качат насила на палубата, имахме вече достатъчно пара, за да можем да тръгнем; видяха се принудени да ни оставят на спокойствие.

Бях забелязал твърде добре, че през цялото време лордът се навърташе около мен и не смееше да ме заговори. Пенснето му се плъзгаше до върха на носа по-често от когато и да било. И никак не беше чудно! Носът му се беше провесил надолу тъжно като ушите на нюфъндлъндско куче. Оставих го на спокойствие и постъпих правилно, защото сам дойде при мен и сложи ръка на рамото ми.

— Чарли!

— Сър Джон. Ти спечели!

— Облога ли? Йес!

— Но! Моята лула-чадър! — Е и? Той постоянно преглъщаше.

— Вече не мога да се мярна в Тревълър-клъб, Лондон, Ниър стрийт 47. Аз ще …

— Сър Джон! — прекъснах го аз. Положението беше деликатно, не биваше да го засегна. — Сър Джон, ще разрешиш ли на един твой приятел да те помоли нещо?

— На какъв приятел?

— На мен! Моля те, да приемеш един подарък от мен. Искам да ти подаря като знак на почит за вярната ни бойна дружба в борбата срещу похитителите тази лула. Ще я приемеш ли?

Сега лицето му грейна като слънцето в ясно утро.

— Чарли! Ти си … ти си …

— Приемаш ли я?

— Йес! От тебе я приемам! А ти наистина си най-съвършеният джентълмен от Лондон до Капщад и от Бирма до Сан Франциско, макар че…

— … макар че спечелих първия си облог в живота срещу лорд Рафли.

Паданг, най-големият град на западното крайбрежие, е благоустроено красиво селище с оживено мореплаване и значително развита търговия, тъй като големият износ на разнообразни стоки от западната половина на Суматра се осъществява чрез този град. Паданг имаше още по онова време над двадесет хиляди жители и при това толкова добро правораздаване, че не можехме да се съмняваме в наказанието на китаеца и неговата банда.

От дълго време властите преследвали пиратите, но всичките им усилия оставали напразни. Сега човек може да си представи колко добре дошли бяхме, когато предадохме на правосъдието нашите почтени пътници от трюма. Съдебното следствие започна още на следващия ден, при което бяхме разпитани като свидетели. Отнасяха се към нас извънредно любезно, а когато минхер Бонтверкер съобщи сумата, която му е била ограбена, веднага проявиха готовност да му бъде възстановена от имуществото на двамата братя, което сега се намираше в ръцете на властите. Разбира се, че и Хи-сен, братът на китаеца, беше арестуван.

За щастие сумата, отнета от Бонтверкер по време на нападението, беше само малка част от онова, което бе наследил от брат си в Тйелатяп. По-голямата част от нея беше тръгнала по по-сигурен път.

В Паданг останахме две седмици, след което закарахме Бонтверкер до Коломбо, откъдето той щеше да изчака друг удобен случай, за да стигне до Капщад. Тъй като беше решил да задържи при себе си своя верен Квимбо завинаги, кафърът се видя принуден да се сбогува с нас. Това бе сторено по неговия развеселяващ начин, но този път той не можа да предизвика усмивките ни. На мене ми подаде ръка последен:

— Помни още мил, добър Германия, как намери хубав, храбър Квимбо долу в пясък на кораб? — попита ме той.

— Много добре си спомням — отвърнах му аз, — нали те мислеха за призрак.

— О, Квимбо не призрак, а Квимбо съм хубав, храбър Квимбо. Но ако добър Германия не намери Квимбо в джонка, Квимбо бил също обесен като пират, макар съм невинен. Затова Квимбо никога забравя негов минхер Германия и сега каже един въпрос.

— Е, какво ще питаш?

— Ако някога Квимбо дойде път до Германия, може той там посети свой добър минхер?

— Естествено! Много бих се радвал, ако дойдеш някога!

— Тогава хубав, храбър Квимбо дойда много сигурно. Но първо направя един съвсем много хубав прическа коса. Съм в Германия също млад хубав момиче, което казва Митие?

— Да, там има много млади момичета, които носят това име.

— О, тогава Квимбо направя свой прическа тъй чудесна, та около него ще събере много сто Митие наведнъж.

Устата му се разтегли от удоволствие от едното ухо до другото и той ми разтърси още веднъж ръцете, като ме увери съвсем сериозно:

— Ако минхер Германия запази там за Квимбо много Митие, тогава идва хубав, храбър Квимбо съвсем сигурно, да, съвсем сигурно!

Но за съжаление славният кафър не се е появил още и до ден-днешен и „събирането“ на многото „млад, хубав момиче Митие“ все още не е могло да се състои.

Може би година по-късно лордът ми изпрати два стари вестника, а именно един брой от излизащия в Сорабая „Бинг-танг-тимор“ и един брой от печатания в Паданг „Суматра-кърънт“. И двата вестника разказваха за пленяването на китаеца Линг-тао при Тигровия мост, като добавяха после и останалото. Властите бяха успели да разберат, че освен Хай-лнг-дзе имало още две джонки, които са се занимавали с пиратство за сметка на хитрия китаец и съдружниците му и бяха започнали да ги преследват усърдно. И двете джонки се отправили към залива Тапанули, но били посрещнати така, че не се измъкнал нито един човек от екипажите им. После били избесени по реите толкова много пирати, че след това по тези места рядко някой се е оплаквал от несигурност в корабоплаването.