Карл Май
Тигровият мост (2)

2. ПРИЗРАКЪТ НА ПИРАТСКАТА ДЖОНКА^[1]

 

Като разказах как докарахме „Хайанг-дзе“ в Поен дьо Гал и предадохме пленниците на околийския съдия, как бяхме посетени от губернатора на Коломбо и после присъствувахме на сватбата на Калади и Молама^[2]; аз изпуснах умишлено един епизод, който ще бъде споменат сега.

От само себе си се разбира, че екипажът на джонката „Хайанг-дзе“ трябваше да бъде наказан по най-строг начин. Въпросът беше, по законите на чие право щеше да стане това. В Цейлон в общи линии и за европейци, и за местни жители е валидно старохоландското право, но все пак за тамулите^[3] съществува отделен кодекс, наречен Тесавалами, а пък в Канци е валидно освен това и специално, местно право. Английските закони се прилагаха само при търговски и мореплавателски въпроси. Трябваше ли похитителите на момичета да бъдат съдени по английските или старохоландските закони? Този въпрос беше важен за чиновниците, но не за мене или Рафли^[4], не се интересувахме от това. Съдията не можа да вземе решение; трябваше да изчака завръщането на губернатора и да се погрижи дотогава затворниците да не успеят да избягат. Той ни посети още преди да се стъмни съвсем в хотел Мадрас, за да попита Рафли къде смята за най-сигурно да ги държат затворени. Той самият мислел, че е най-добре да ги оставят на джонката, като ги пазят там добре. Рафли нямаше какво да отговори на това, но счете, че е съвсем естествено чиновникът да се обърне към него; той се извъртя към мен и каза:

— Чарли!

— Сър! — отвърнах аз в неговия стил.

— Какво ще кажеш по този въпрос?

— Нищо.

— Хмм. Но все пак трябва да имаш някакво мнение!

— В случай че познавам местните затвори.

— Няма да струват кой знае колко!

— Тогава наистина е уместно да оставят негодниците на кораба, разбира се, под най-строга охрана.

— Well^[5], и аз мисля така. Значи това вече е решено.

Съдията стана, направи дълбок поклон и се отдалечи, след като ни покани на вечеря у дома си. Англичанинът направи една от своите иронични физиономии и попита:

— Какво ще кажеш за този човек, Чарли?

— Счита те за по-важна личност, отколкото самия себе си.

— Така бих го посъветвал и аз! Или ти си на друго мнение?

— Мнението ми за тебе е точно такова, каквото е и твоето за мен.

— Добре казано, много добре! Дано говориш така умно и след като чуеш какво искам да ти предложа.

— Тогава нека го чуем, сър!

— Оттук се каниш да се отправиш към Суец и после се завръщаш у дома, нали?

— Не, тръгвам за Бомбай.

— Няма да го бъде!

— А?

— Изобщо няма да го бъде! Идвам оттам и не ми се връща пак там толкова бързо. Какво ще търсиш в онзи град без мен?

— Онова, което търся навсякъде.

— Вярно! Значи ти е все едно дали ще видиш Бомбай или не.

— Моят план за пътуване ме насочва натам.

— План за пътуване! И изобщо план! Кой разумен човек крои планове! И при това такива! Приеми нещата направо, каквито са! Такъв чудак като тебе още не съм виждал. Целият си изтъкан от капризи и недостатъци и въпреки това човек не може да не те обича, все едно дали иска или не. Но още не те пускам да си заминеш.

— Мислиш ли, че ще можеш да ме задържиш?

— Йес.

— С какво?

— Хмм! Да се обзаложим ли?

— Не, не се обзалагам.

— Глупости! Почакай, докато ти кажа какъв облог имам пред вид! Залагам сто английски лири, че ще останеш при мен. Кажи сега, първо, какво залагаш срещу това!

— Нищо.

— Ужасен човек! Сигурно щях да спечеля този облог! Искаш ли да дойдеш с мен, Чарли?

— Къде?

Той сведе бързо глава, така че пенснето му се плъзна до върха на носа и като ми хвърли подмамваш поглед над стъклата, изговори само една дума, но с голямо наблягаме: — Ябадиу!

Тази дума наистина ми направи очакваното от него впечатление, но аз не се издадох и попитах с безразличен глас:

— Е и какво?

— Какво ли? Ама че въпрос! Не знаеш ли какво означава Ябадиу?

— Това е старото име на Ява. Приблизително по времето на Птолемей островът се е наричал така.

— Правилно! И така Ява! Е, какво ще кажеш?

— Там ли искаш да отидеш, сър?

— Дали искам? Не виждам кой би могъл да ми забрани! А да не би да има някой правото да ти забрани на теб?

— Не.

— Значи, разбрахме се! Ще отплаваме за Ява!

— Полека, полека, сър Джон! Едно пътуване до Ява би ме отдалечило твърде много от родината.

— Не трябва да се гордееш много с тази мисъл, Чарли. Всички пътища водят към Рим и на тебе може да ти е съвсем безразлично дали ще се завърнеш в родното си гнездо от запад или от изток, през Америка или през Африка. Много ти се чудя, че…

Той беше прекъснат. Навън сега се разнесоха музика и песни и един от главните прислужници на хотела влезе, като носеше свещ, понеже се стъмняваше вече и ни помоли да се покажем на верандата, тъй като искали да ни видят.

— Кой иска да ни види? — попита англичанинът учудено.

— Народът, който се е събрал заради вас, да ви изкаже уважението си и да ви благодари.

— За какво?

— Жените, които сте избавили, ще минат тържествено през града.

Рафли направи една от особените си гримаси, остави пенснето да се плъзне до върха на носа му и попита:

— Да не би да трябва и ние да се помъкнем празнично из града?

— Ваша светлост, кой би помислил такова нещо!

С тези думи изплашеният човек изхвръкна през вратата. Рафли се усмихна и ми кимна:

— Добре, тогава да се оставим да ни позяпат! Но преди това ти казвам, че разчитам на тебе да ме придружиш до Ява. Необходими ми са три дни за подготовката на това пътуване; толкова време ти давам и да размислиш дали искаш или не. Но тежко ти, ако след това не пожелаеш да тръгнеш с мен!

Навън начело на празничното шествие, при светлината на много факли бяха застанали девойките, богато накичени с цветя. Щом ни забелязаха хората, веднага заехтяха викове от стотици гърла, а музикантите започнаха да свирят. Това продължи без прекъсване няколко минути и не престана, преди да се приберем обратно в стаята.

Малко след това последвахме поканата на съдията. При него научихме, че на джонката са изпратени един лейтенант от местното население заедно с десет души, за да пазят пленниците. Попитах дали тези единадесет човека са достатъчни, но съдията ме успокои със забележката, че не са необходими повече пазачи, понеже всички пленници били вързани и оковани.

Тъй като предишната нощ бяхме будували, останахме при съдията само толкова, колкото изискваше благоприличието, а след това веднага легнахме да спим. В резултат на това на следващото утро не станахме, преди да дойдат да ни събудят. Съдията пак искаше да говори с нас. Сигурно бе нещо важно. Като си помислех само колко горди и недостъпни са обикновено такива чиновници на властта, можех да се поздравя за познанството си с Рафли, защото само благодарение на роднинските му връзки с генералния губернатор съдията имаше такова приятелско отношение към нас.

Той изглеждаше много сериозен и тържествен, когато влезе в стаята на Рафли, в която се бях озовал набързо; странно звучеше уводният въпрос, отправен от него към англичанина веднага щом ни поздрави и седна.

— Сър, къде живеят духовете?

Лицето на Рафли така се удължи от учудване, че пенснето извърши познатото ни придвижване; той погледа известно време съдията безмълвно, поклати глава и после отговори:

— Духовете…? Хмм! Духовете…?

— Да, духовете! — кимна съдията.

— Кои? Има различни духове.

— Различни ли?

— Да. Например има будни духове, високи и ниски духове, спокойни и неспокойни духове и така нататък.

— Сър, не се шегувам. Имам пред вид истинските духове.

— Истинските ли? Хмм! Може би призраците?

— Като че ли дух и призрак е едно и също.

Сега лицето на Рафли придоби леко иронично изражение; той намести пенснето си пак там, където му беше мястото, и каза:

— Съвсем не са едно и също. Човек може да предаде богу духа си, но да предаде богу призрака си това не може. Да не би през изминалата нощ да се е появил някой призрак?

— Да.

— Къде?

— На джонката.

— На китайския кораб ли?

— Да.

— И вие вярвате на това, сър?

— Да, вярвам.

— А аз не. Изобщо няма призраци, а ако някой от войниците ви твърди, че е видял такова нещо, или наистина е видял, тогава се обзалагам на хиляда или пет хиляди лири стерлинги, че този призрак е от плът и кръв и крои някаква нечиста работа. Да не би да е ставало въпрос за освобождаването на пленниците?

— Не.

— Не? Но това може да е бил само някой от пленниците, понеже на борда няма други хора освен войниците и пленниците.

— Не е бил от тях. Всички са така здраво вързани и оковани, че никой не може да се освободи. Било е съвсем друго същество; бил е някой дух.

Гласът му беше толкова убедителен, че Рафли отново поклати глава и се обърна към мен:

— Чарли!

— Сър!

— Има ли духове?

— Да.

— А призраци?

— Не. Кой твърди, че е видял тази нощ призрак? — този въпрос беше отправен към съдията.

— Пазачите — отвърна той.

— Един от тях или неколцина?

— Всички. Съобщи ми го лейтенантът преди малко. Доведох го тук. Той чака отвън и ако искате, може да ни разкаже всичко.

Станах и доведох човека в стаята. Той съвсем нямаше вид на страхливец, но хора от неговия произход са под силното влияние на най-страшно суеверие още от деца. Накарахме го да разказва.

Както е известно, по всички земни краища и при всички народи полунощ е часът на призраците и наистина било в полунощ, когато над джонката изведнъж се извил силен вятър и се появил призракът.

— Откъде дойде? — попитах аз.

— Не видяхме това, той се появи.

— Колко време го наблюдавахте?

— Само няколко минути.

— Къде отиде?

— Не видяхме, изчезна.

— Как изглеждаше?

— Страшно! Сърцата ни изтръпнаха!

— Страшно! Какво искаш да кажеш? Опиши ми го по-добре, по-подробно!

— Не мога! Та кой може да опише призрак!

— Приличаше ли на животно?

— Не.

— А на човек?

— Не.

— На кое същество или на какъв предмет приличаше?

— На нищо не приличаше.

Това бяха всичките сведения, които получих. Не можах да узная нищо повече. Попитах все пак от предпазливост отново:

— Не липсва ли днес някой от пленниците?

— Не.

— Все още ли са вързани здраво всичките?

— Да.

— И така никой от тях не се е развързвал и после, да речем, пак да е бил вързан от вас?

— Не, сър.

Погледнах Рафли и той ме погледна, после избухнахме в неудържим смях.

— Не се смейте, милорд — предупреди съдията страхливо. — Призраците си отмъщават за всяка шега, направена с тях.

— Този вид призраци, за който става въпрос, не си отмъщава, а се радва, когато не им сторят нищо лошо — отвърна Рафли. — Всъщност този призрак никак не ни интересува, но понеже ние бяхме онези, които плениха кораба, имаме правото да погледнем от кой вид са тези неземни обитатели. Чарли, идваш ли с мен?

— Да — отговорих аз.

— Имаш ли представа кой е този призрак?

— Все още не.

— Да се обзаложим ли?

— Не.

— Но можеш да спечелиш. Залагам…

— Не залагай нищо, сър — прекъснах го аз, — няма да участвам в облога.

— Да, това е цяло нещастие с тебе. Наистина никой не може да те накара да се обзаложиш дори и когато става въпрос за призраци.

Първо закусихме, а след това се отправихме към пристанището и се качихме на джонката. Пазачите от вчерашния ден все още не бяха сменени. И така заварихме войниците, които бяха видели „призрака“. За съжаление от тях не можеше да се научи нищо повече от онова, което вече знаехме. Направи ни впечатление само това, че те по-скоро бяха чули, отколкото видели призрака.

Слязохме в трюма, за да огледаме пленниците. Бяха вързани, както трябва. Никой не можеше да се освободи, ако не го развържеха пазачите, а нямаше съмнение, че такова нещо не беше ставало. Като напуснахме джонката, знаехме толкова, колкото и преди. Кой знае от какво суеверните сингалци^[6] бяха изгубили ума и дума.

Обаче на следното утро съдията пак ни помоли да отидем при него, за да ни съобщи, че призракът отново се е появил в полунощ. Пак му било съобщено от офицера на стражата и човекът още чакал, за да ни даде сведения. Всичко се повторило като вчера. Първо се извил вятър, а после се появил призракът, чиято фигура обаче не се различавала и следователно не можела да бъде описана.

— Наистина ли задуха вятър? — попитах аз.

— О, съвсем внезапен вятър — отвърна лейтенантът.

— Почувствувахте ли го?

— И то как.

— Откъде се появи призракът?

— Не знам, просто дойде.

— Къде отиде?

— Не знам, изчезна.

— Видяхте ли го да се движи?

— Да.

— Тогава трябва да знаеш на кое място или на кои места на кораба се е намирал!

— Дойде до средната мачта.

— От коя посока?

— Не можах да видя.

— Не си държал очите си отворени или страхът е замъглил погледа ти. Ще дойдем с тебе, за да разследваме още веднъж тази призрачна история.

Така и направихме, но разследването ни не доведе до никакъв резултат. Заварихме всичко както вчера. Край средната мачта, до която бил идвал призракът, имаше няколко коша с дини и други плодове, предназначени за храна на похитителите. Огледах тези кошове и не открих никаква причина, поради която да ги свържа с призрака. Ядосах се, но не на призрака или на глупостта на сингалците, а на себе си. Колко трудни въпроси бях решавал досега, какви дири бях проследявал! А ето че сега не ми идваше никаква идея. О, Кара Бен Немзи, о, Олд Четърхенд, къде е прозорливостта ти?

След като се бяхме разделили със съдията и отново седяхме сами, Рафли ме погледна лукаво усмихнат:

— Чарли, съжалявам те!

— Защо?

— Защото призракът е напуснал кораба и сега витае в главата ти. Струва ми се, че скоро ще усетиш силния, внезапен вятър.

— Подигравай се, подигравай! Но наистина е досадно да не можеш да хванеш дирята на една такава щуротия.

— Не може ли? Хмм! Наистина ли не може?

— Е, а да не би да имаш някаква идея, сър?

— Йес, и то каква!

— Е, каква?

— Призракът идва откъм сушата.

— А аз твърдя, че се намира вътре в джонката.

— Глупости! Да се обзаложим ли?

— Не.

— Залагам сто гвинеи, че съм прав. Някой иска да освободи китайците и за целта си играе на призраци, да сплаши пазачите. Не мислиш ли така?

— Не.

— Тогава заложи десет златни монети срещу моите сто!

— Нямам златни монети за обзалагане.

— Ще ти дам назаем!

— Благодаря. Призракът не заслужава да се рискува за него дори грош. Тази вечер ще бъде хванат.

— Ка… какво? — подскочи англичанинът. — Кой ще го хване?

— Аз.

— Ще отидеш на джонката?

— Да.

— Но не сам, нали?

— Искаш ли да дойдеш с мен, сър?

— С големи благодарности! Лов на призраци! Чарли, ти наистина не си загубен човек. Как бих искал да си роден в замъка на Рафли!

— Като твой по-възрастен брат? А какво щеше да е тогава положението с твоята титла и наследство?

— И двете не ми трябват. Щях да живея от лова на призраци.

— Така може. Казват, че понякога се намирали много тлъсти и хранителни призраци. Любопитен съм да видя колко ще тежи нашият.

— Вятърът… въздухът… нямат тежест!

— Вятър ли? Нищо подобно, сър. Вятърът съществува само във фантазията на тези страхливи сингалци. Този призрак е или някакво животно, или …

— Или — прекъсна ме той, — или човек, който иска да сплаши пазачите и после да се качи на джонката, за да освободи китайците.

— Не ми се вярва. Онзи, който играе ролята на призрака, се намира на борда.

— Доказателства!

— Тази вечер ще ти дам доказателства. Видели са призрака до средната мачта. Ако беше дошъл на борда отвън, нямаше да се задоволи да отиде само до това място.

— Това наистина е вярно. Чарли, идва ми една мисъл! А може би цялата история е само една глупава шега?

— Как така?

— Намерил се е между войниците някой шегаджия, който иска да изплаши останалите.

— Две вечери подред?

— Да.

— Никой не е бил два пъти на пост.

— Тогава има двама шегобийци.

— Едва ли! Тези хора имат невероятен страх пред началниците си и освен това по природа не са склонни към вършенето на подобни хлапашки шеги. Призракът не е шега, затова и ние няма да се шегуваме с него.

— Ще кажем ли на съдията за намерението си?

— Да. Без разрешението му не можем да отидем на джонката.

— Pshaw!^[7] Ако пожелая, ще отида и без разрешението му. Но, както искаш, Чарли. Ще вземем ли оръжието си?

— Не си заслужава.

— Най-много някоя здрава тояга, нали?

— С юмруци е по-удобно.

— Well! Негодникът може да се поздрави, ако му се случи да си има работа с моите. Ако не успее да изчезне моментално, ще го обработвам дотогава, докато му излезе душата.

След като обяснихме настойчиво намерението си на съдията, той се съгласи, но счете за свой дълг да ни предупреди да не извършваме тази дързост. Беше убеден, че става въпрос за неземно същество.

— Докладваха ми — каза той, — че войниците, определени да стоят на пост на джонката тази нощ, отказали да се качат на борда. Ако разберат, че ще отидете и вие, тогава ще се подчинят по-лесно. Само недейте да му говорите или да го докосвате! Задоволете се по-добре само да наблюдавате откъде идва и накъде отива!

— След това ще литнем подир него! — каза Рафли иронично.

— Не се подигравайте, милорд! Има добри и лоши духове; този изглежда, че е лош, тъй като е обсебил един толкова нечист кораб.

— Тогава и ние двамата сме също лоши духове, защото завладяхме джонката. Ще видим кой ще отстъпи този път в полунощ — той или ние.

Качихме се на борда в единадесет часа вечерта. Не искахме да взимаме оръжие, но въпреки това бяхме пъхнали револверите си в пояса, и то не толкова заради призрака, колкото поради тамошния навик никога да не излизаш невъоръжен. Войниците бяха насядали на задната палуба близо един до друг като стадо овце, които се страхуват от нападението на някой хищник; в средата им се намираше лейтенантът. Така той можеше да бъде сигурен, че призракът няма да го изяде пръв. Попитах го дали има да докладва нещо необичайно и получих отрицателен отговор. Вече ми идваше на езика да упрекна тези хора заради страхливостта им, но се сдържах; за какво ли ми бяха необходими тези страхливци?

Сега възникна въпросът, къде да застанем. Рафли все още бе на мнение, че призракът ще дойде отвън, и следователно ще се покачи по котвената верига; затова лордът седна край нея. Аз пък исках да насоча вниманието си едновременно към три места, а именно към предния и задния люк и средната мачта, до която бил идвал призракът вчера. Според мене призракът трябваше да се появи от един от двата люка; за съжаление, не можех да знам точно от кой. Ето защо се сгуших в средата на кораба край релинга, откъдето едновременно можех да наблюдавам двата люка, въпреки че те не се виждаха така ясно, както ми се искаше.

Нощта беше доста светла. Вярно, че нямаше луна, а по небето имаше облаци; между тях обаче проблясваха тук-там звезди, така че погледът можеше да достигне от единия край на кораба до другия. Въздухът „стоеше“, както обичат да се изразяват моряците; не се чувствуваше никакъв полъх. Следователно толкова по-добре щеше да бъде почувстван вятърът на призрака, когато започнеше внезапно да духа. Това ме радваше и ако имах някаква грижа, то тя беше мисълта, че точно днес можеше да хрумне на призрака да не се появи.

Ето че откъм холандската или методистката църква удари дванадесет — настъпи часът на призраците и аз се заслушах още по-напрегнато, отколкото досега. Изминаха пет минути и още пет! Да не би да не искаше да се появи? Обикновено призраците знаят всичко, та и нашият призрак едва ли можеше да се съмнява в това, което го очакваше днес. Кой ли се оставя доброволно да бъде спипан? Дори и призраците не!

В този момент най-после откъм предния люк се дочу някакъв шум, трясък. Загледах се внимателно в тази посока и видях една фигура, която се изправяше. С големи бързи скокове се озовах там, хвърлих се върху нея, съборих я на земята и я задържах здраво. Това стана толкова бързо, че нямах време да огледам по-подробно „призрака“.

— Пипнах ли те, това ти беше последното идване тук! — извиках гневно аз, като му притиснах ръцете и сложих коляното си на гърба му. — А къде остана вятърът, с който се появяваш обикновено?

Тогава свръхестественото същество простена под мен с най-естествен глас:

— Heigh-ho!^[8] Чарли, полудя ли? Пусни ме, иначе ще се задуша!

По дяволите, това беше моят англичанин! Пуснах го и едва сега го огледах. Да, наистина беше той! Лордът се изправи и пое дълбоко въздух.

 

— Къде ти са очите, та взе сър Джон Рафли за призрак!

— Наистина те взех за призрака и трябваше да се действува така бързо, че нямах време да те разгледам с помощта на специален микроскоп. Знаех, че си при предната котва. Какво търсиш тук?

— Започнах да се съмнявам, че онова място е подходящо. Тогава се промъкнах насам, за да се поослушам наоколо. При това се подпрях на отворения капак, който беше подлостен с нещо, и той падна и се затвори. След няколко мига и аз се прострях като капака и гръбнакът ми запука под коляното ти като някой клон, който ще се счупи. Драги Чарли, да те вземат дяволите! Повредил си ми половин дузина прешлени!

— Значи онзи трясък, който чух, е бил от съборения капак! Сам си си виновен за тази грешка. Да си беше останал отпред на носа! От средата на кораба ми беше невъзможно да разбера кой се намира тук.

— Но можеше да ме попиташ за кръщелното ми свидетелство, преди да седнеш върху мене като някой слон върху мъниче! Всичките ми стави са изкълчени и …

Той млъкна и се ослуша. Откъм другия люк се разнесе силно, бучащо свирене, също както свири силният вятър зад ъгъла на някоя къща. Обаче не почувствувах никакво раздвижване на въздуха. Но при страхливостта на войниците човек не би трябвало да се учудва много, ако им се е сторило при това внезапно среднощно свирене, че усещат и вятъра. Вече се бях навел, за да се промъкна пълзешком, когато Рафли се развика непредпазливо с толкова висок глас, че се чу по цялата палуба:

— Това е призракът, това е мошеникът! Бързо Чарли, дръж го, бързо, дръж!

Той се затича, но след няколко скока се спъна в едно навито въже и падна; не го беше забелязал на пътя си. Това, разбира се, сигурно щеше да прогони и най-питомния призрак. Бях принуден да се откажа от тайното промъкване и се затичах към задния люк, макар че в бързината не виждах призрака. Ако успеех да заема люка, от който той във всеки случай се беше появил, тогава не можеше да ни избяга. Достигнах люка и се спрях, за да се огледам за призрака. Забелязах го. Току що преминаваше тичешком покрай средната мачта в посока към мястото, където беше паднал Рафли, който сега тъкмо се изправяше. Тъй като беше лежал на земята, не беше забелязан досега от призрака. Понеже бях доста надалеч от Рафли, аз му извиках:

— Хвани го бързо, сър, идва!

— Пипнах го вече! — отвърна англичанинът, като протегна ръце към беглеца.

— All devils^[9], ама как удря! Ето че избяга!

Въпреки недостатъчната звездна светлина видях, че по някаква причина лордът отскочи далеч назад — вероятно бе получил някакъв удар; призракът изтича до предния люк, дръпна бързо затворилия се капак и изчезна в отвора, като преди това извика на развален холандски:

— Хвани де, хубав, добър, храбър Квимбо, ако може, хвани храбър Квимбо!

„Хубав, добър, храбър Квимбо!“ Вкамених се! Къде се намирах, в селището на бурите при минхер Ян ван Хелмерс в Южна Африка, или на една китайска джонка в пристанището на Поен дьо Гал? Това беше не само начинът на изразяване на моя славен кафър, това беше и неговият глас. Разпознах го въпреки годините, които ме разделяха от онова време, когато на сбогуване ми подари кутийката си с енфие. Сега тя беше у дома при другите мои рядкости и сувенири от пътешествията ми. Да, положително беше той! Но как ли беше попаднал на джонката в обществото на пиратите и похитителите на момичета?

Учудването ми беше голямо, но то можа да скове действията ми само за момент. Затичах се към мястото, където стоеше лордът, закрил лицето си с две ръце.

— Защо стоиш така? — попитах го аз. — Какво е станало с главата ти, сър?

— Главата ми бучи като водопад — отвърна той. — Струва ми се, че този сатанински призрак си откъсна от гняв главата и я запрати право в лицето ми.

— Но тогава той нямаше да може да говори. Нали чу какво извика?

— Да съм чул ли? Как мога да чуя нещо, когато главата ме боли, та ще се пръсне?

— Днес нямаш късмет, сър, никакъв късмет нямаш!

— Това е повече от нямане на късмет, скъпи Чарли. Първо ти ми направи тялото и всички крайници на кайма, а после, когато се радвах, че поне главата ми остана невредима, този призрак ми запраща неговата в носа ми. Ама че удар беше! Мисля, че никога няма да престана да го усещам.

— Не е била главата му.

— Знам и без твоите уверения. Тази уж безплътна душа е жив човек. Изглежда ми дори твърде як, поне го почувствувах ясно на главата си, която бучи и бръмчи в най-различни гами. Какво ли само запокити по главата ми в разгара на схватката? Струва ми се, че беше или източното или западното полукълбо на нашата майка земя, а може би и цялото кълбо наведнъж. Усещането, което имам, ме кара да предполагам второто.

— Я да видим!

Огледах се наоколо и забелязах недалеч от него на земята някакъв кръгъл предмет. Вдигнах го и го подадох на англичанина:

— Ето ти главата на призрака! Кажи ми сам дали в отвъдния живот може да има такива материални глави!

— Диня, тежка поне четири килограма! И един такъв плод да бъде хвърлен по главата на лорд от стара Англия тъкмо в полунощ! Да се обзаложим ли, Чарли?

— За какво?

— Че после ще я запратя по главата на призрака?

— Не участвам в такъв облог.

— Защо? Направи ми поне сега веднъж това удоволствие! А?

— Не, защото ще изгубиш облога.

— Ще го загубя ли? Нямам такова намерение. Ще си получи динята по главата толкова сигурно, колкото…

— Колкото е още по-сигурно, че няма да я получи — прекъснах го аз.

— Наистина ли мислиш, че ще се откажа от това сладко отмъщение?

— Убеден съм.

— А по каква причина?

— Защото знам, че няма да обстрелваш главата на един мой добър приятел с диня, тежка четири килограма.

— А аз не съм ли ти добър приятел?

— Разбира се.

— Той не обстрелва ли моята глава въпреки това?

— За съжаление, да, но той не те познава.

— И аз не го познавам. Но я ми кажи откога човек трябва да търси твоите добри приятели измежду призраците?

— От днес. Но съвсем сериозно: този призрак е наистина мой познат.

— Не думай!

— Един кафър от племето базуто, който ми служи вярно и ме придружаваше в продължение на месеци в пътуването ми през страната на бурите. Казва се Квимбо и е юначага, който сигурно ще те възхити.

— Чарли, моите уважения, но ако не те познавах така добре, щях да се закълна, че нещо ментосваш. Този човек сигурно е бил заедно с пиратите на борда, нали?

— Разбира се.

— И го смяташ за свестен човек?

— Стопроцентово беше такъв.

— Но не е възможно все още да е същият.

— Такъв си е! Моят Квимбо никога няма да стане престъпник!

— Но, Чарли, помисли си, как би могъл един кафър от вътрешността на Южна Африка да попадне сред източноазиатски пирати?

— Това ще разберем от него. Впрочем племето базуто е сродно с бечуаните, а тъй като те са близки по произход с кафрите, си служа, както и много други хора, с това название. Квимбо се е крил добре, вероятно чак долу в помещението с баласта, за което изобщо не бях помислил, когато претърсвахме и днес и вчера целия кораб, за да открием призрака. Той би могъл да развърже тайно китайците; след това те са щели да имат сигурната възможност да избягат. Но фактът, че не го е направил, доказва, че не се счита за техен човек. Да слезем да го потърсим!

— Трябва ни светлина.

— Ще намерим в капитанската каюта. Ела!

— Не трябва ли преди това да поговорим с тези сингалски гвардейски гренадири и да им благодарим за храбростта, която показаха?

— Да, ще го направим, за да знаят поне какво мислим за тях.

Тези храбри герои все още седяха страхливо скупчени на мястото, където бяха и преди това. Щом се приближихме до тях, лейтенантът попита:

— Милорд, призракът отиде ли си? О-о, страшно беше!

— Не, не си е отишъл — обясних аз.

— Но не се вижда повече.

— Още е на кораба. Слезе в трюма.

— Не отлетя ли във въздуха? Още ли е тук? Но как ще останем тогава и ние на това място?

— Страхливи сте като баби! Не беше никакъв призрак, а един нещастен човек, принуден от пиратите да живее на кораба им. Сега ще слезем долу и ще го доведем, за да го видите. Но ще кажа на съдията колко храбри мъже е изпратил на джонката, за да охраняват пленените разбойници.

Той се отпусна пак безсилно с една въздишка. Дали това беше въздишка на облекчение, или на страх от съдията, не можех да кажа; във всеки случай този високопоставен чиновник нямаше право да мъмри подчинените си, защото беше суеверен също като тях.