Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune Messiah, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 57гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция (I част)
Victor(2001)
Сканиране, разпознаване и корекция (II част)
Mandor(2003)

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

OCR и spell check:

I част — Виктор, 2001

II част — Mandor, 2003

 

Издание:

МЕСИЯТА НА ДЮНА І. 1991. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика No.6. Фантастичен роман. Превод: Любомир НИКОЛОВ [Dune Messiah, by Frank HERBERT (1969)]. Художник: Николай КОНДЕВ. Формат: 70×100/32 (16 см). Печатни коли: 10. Страници: 160. Цена: 9.00 лв. ISBN: 954-444-006-2 (многотомно изд.); ISBN: 954-444-07-0 (кн. 1)(грешен); ISBN: 954-444-007-0 (кн. 1)(поправен)

МЕСИЯТА НА ДЮНА ІІ. 1992. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика No.8. Фантастичен роман. Превод: Любомир НИКОЛОВ [Dune Messiah, by Frank Herbert (1969)]. Художник: Николай КОНДЕВ. Предговор: За тези, което не са чели „Дюна“ — с.5–6. Послеслов: Планетата на един живот, Светлослав НИКОЛОВ — с.167–169. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 11. Цена: 9.00 лв. Страници: 170. ISBN: 954-444-006-2 (многотомно изд.); ISBN: 954-444-008-9 (кн. 2).

История

  1. —Корекция
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. —Добавяне

22.

Дори и за най-могъщия съществуват ограничения на силата, които не може да надхвърли, без да се самоунищожи. В преценката за тази граница се крие истинското държавническо изкуство. Злоупотребата със сила е пагубен грях. Законът не може да бъде нито инструмент за мъст, нито заложник, нито укрепление срещу мъчениците, които сам е сътворил. Невъзможно е да заплашиш някого, а сетне да избегнеш последиците.

Муад’диб за закона

Из „Коментар на Стилгар“

Чани гледаше утринната пустиня, обрамчена от стените на разседа[1] под Сийч Табър. Не беше облечена във влагосъхраняващ костюм и от това се чувстваше беззащитна сред пясъците. Входът към пещерите на сийча се криеше сред издатините на канарата високо зад нея.

Пустинята… пустинята… Струваше й се, че пустинята я следва, където и да отиде. Идването тук беше не толкова завръщане у дома, колкото поглед назад, за да открие, че пустинята никога не е изчезвала.

Болезнен спазъм премина през корема й. Наближаваше времето за раждане. Тя се помъчи да пропъди болката — искаше да остане още малко насаме с пустинята.

Над земята властваше утринният покой. Сенките сякаш се спотаяваха сред дюните и терасите на Защитната стена. Зората избликна над високия хребет и под бледата небесна синева се разпростря мрачният пустинен пейзаж. Сцената хармонираше с ужасното чувство на отречение от всички идеали, което я мъчеше, откакто бе узнала за слепотата на Пол.

Защо сме тук? — запита се тя.

Не беше хаджра, пътешествие в дирене на истината. Пол не търсеше тук нищо, освен може би място за раждане на детето. Според Чани той бе събрал доста странни спътници за това пътешествие — тлейлаксианското джудже Бияз, голата Хейт, който можеше да е и призракът на Дънкан Айдахо, щурманът Едрик, посланик на Сдружението, Гайъс Хелън Мохайъм, светата майка от Бене Гесерит, която съвсем явно ненавиждаше, Лична, странната дъщеря на Отхейм — тя изглежда не можеше да мръдне наникъде, без да я проследят бдителните погледи на стражата, от наибите — чичо й Стилгар и любимата му жена Хара… Ирулан… Алая…

Вятърът сред скалите сякаш пригласяше на размислите й. Пустинята се обагряше — жълто върху жълто, охра върху охра, сиво върху сиво.

Защо му трябваше тази тъй странна смес от спътници?

— Забравили сме — бе отговорил на въпроса й Пол, — че думата „спътник“ открай време означава човек, с когото пътуваш заедно. Ние сме спътници.

— Но каква полза имаш от тях?

— Ето! — бе възкликнал той, обръщайки към нея страшните си очни кухини. — Изгубили сме ясната и простичка мелодия на живота. Щом не може да се прибере, победи, посочи или натрупа, значи няма полза от него.

Засегната, тя бе възразила:

— Не това имах предвид.

— Ах, безценна моя — утешително бе изрекъл той, — толкова сме богати на пари и бедни на живот. Аз съм зъл, твърдоглав, глупав…

— Не си!

— И това е вярно. Но ръцете ми са тъжни от време. Мисля… мисля, че съм се мъчил да открия живота, без да осъзнавам, че вече е открит.

И той бе докоснал корема й, за да усети тръпките на новия живот.

При спомена за това тя притисна корема си с длани и потрепера от съжаление, че бе помолила Пол да я доведе тук.

Пустинният вятър донесе неприятен мирис откъм заградителните насаждения, които укрепваха дюните в подножието на канарата. Обзе я страх, породен от племенното поверие: лоши миризми, лоши времена. Тя обърна лице по посока на вятъра и зърна отвъд насажденията да се появява червей. Издигна се над дюните като нос на демонски кораб, пръсна наоколо пясъчен фонтан, надуши смъртоносния дъх на вода и побягна под пясъците, оставяйки след себе си дълга, постепенно хлътваща могила.

И, като отглас от страха на червея, Чани намрази водата. Водата, някогашната душа на Аракис, се бе превърнала в отрова. Тя носеше смрад и зараза. Само пустинята бе чиста.

Отдолу се зададе група работници от племето. Те се изкачиха до средния вход на сийча и Чани забеляза, че нозете им са кални.

Свободни с кални нозе!

Високо над нея от горния вход долетяха тъничките гласове на деца, запели в хор утринна песен. Този звук я накара да почувства, че времето вихрено отлита от нея, както орлите бягат от идваща буря. Тя изтръпна.

Какви ли бури виждаше Пол в слепите си видения?

Усещаше, че в него се спотайва злонравен безумец, отегчен от песни и спорове.

Забеляза, че небето е станало кристално сиво, изпълнено с алабастрови лъчи и странни шарки от пясъчни вихри. Широка, ослепително бяла ивица на юг привлече вниманието й. С внезапна тревога в очите тя изтълкува този знак: бяло небе на юг — Шай-хулуд е тук. Задаваше се голяма буря. Усети по бузите си предхождащия вятър, кристалното докосване на литнали песъчинки. Вятърът носеше дъха на смърт — дъх на вода от канатите, дъх на влажен пясък и кремък. Водата — заради нея Шай-хулуд бе пратил насам кориолисовата буря.

В клисурата над нея се спуснаха ястреби, дирещи закрила от вятъра. Бяха кафяви като скалите, с алени ивици на крилете. Чани усети как душата й отлита към тях — те имаха къде да се укрият; тя нямаше.

— Господарко, бурята идва!

Тя се обърна и видя голата да размахва ръка край горния вход на сийча. Обзеха я древните племенни страхове. Чиста смърт и връщане на телесната влага при рода — това го разбираше. Но… да се върне мъртвец от гроба…

Налетелият вятър я шибаше с пясъчни камшици, зачервяваше бузите й. Тя се озърна през рамо към страховитата прашна ивица, прорязваща небето. Под урагана пустинята изглеждаше мътнокафеникава и неспокойна, сякаш дюните се стоварваха като вълни върху обвеян от бури бряг — с подобни думи Пол някога й бе описал морето. Тя се поколеба, обзета от чувството, че и пустинята е преходна. В сравнение с вечността, това тук не бе нищо повече от кипящ казан. Прибой от дюни тътнеше в подножието на канарите.

За нея пустинната буря се бе превърнала в явление от вселенски мащаб — всички животни се криеха от вихъра… от пустинята не оставаше нищо, освен най-съкровените звуци: скърцането на песъчинки по скалите, воят на бесния вятър, грохотът на внезапно катурната скала — и после! — нейде отвъд канарите глухите удари на преобърнат червей, който се изправя с неимоверни усилия, за да подири път надолу, към сухите дълбини. Само миг от живота според нейните мерки за време, ала в този миг тя усещаше как вихърът помита планетата — превръща я в космически прах, в частица от други вълни.

— Трябва да побързаме — изрече голата отдясно, някъде съвсем наблизо.

Сега тя долавяше страха му, тревогата за нейната безопасност.

— Вятърът може да откъсне месото от костите ти — добави той, като че имаше нужда точно на нея да обяснява какво означава подобна буря.

Явната му загриженост прогони вцепенението й и Чани остави голата да я поведе нагоре по скалната стълба към сийча. Навлязоха в лъкатушния проход между преградите, които закриваха входа. Дежурните отвориха влагосъхраняващите уплътнения, после ги затвориха зад тях.

В ноздрите на Чани нахлуха миризмите на сийча. Пещерата кипеше от обонятелни спомени — гъмжилото от скупчени тела, сладникавата смрад на дестилиращи тоалетни, познатите аромати на храна, кремъчно-парливият мирис на работещи машини… и над всичко това вездесъщата подправка — меланжът беше навсякъде.

Тя дълбоко въздъхна.

— У дома…

Голата отдръпна ръката си от нейната и остана да стои настрани — сега бе търпелив и спокоен, сякаш се самоизключваше, когато нямаха нужда от него. И все пак… бдеше.

Озадачена от нещо неясно, Чани се задържа в преддверието. Тук бе нейният истински дом. Тук бе ловила скорпиони в детството си под лъчите на светоглобусите. Ала нещо се бе променило…

— Не трябва ли да се оттеглиш в покоите си, господарке? — запита голата.

Сякаш предизвикани от тези думи, вълните на остри родилни болки стегнаха корема й. Тя напрегна сили, за да прикрие страданието.

— Господарке? — повтори голата.

— Защо Пол се страхува от раждането на децата? — попита тя.

— Естествено е да се бои за твоето здраве — отвърна голата.

Тя притисна с длан зачервената си от пясъка буза.

— А не се ли бои за децата?

— Господарке, помисли ли за дете, той веднага си спомня как сардаукарите¤ са убили първородния ви син.

Тя се взря в голата — плоско лице, неразгадаеми механични очи. Наистина ли тази твар бе Дънкан Айдахо? Можеше ли да бъде нечий приятел? Искрено ли говореше сега?

— Би трябвало да си при лекарите — каза голата.

В гласа му отново звучеше тревога за нейната безопасност. Внезапно тя усети, че съзнанието й е беззащитно, открито за нашествие на потресаващи разкрития.

— Страх ме е, Хейт — прошепна тя. — Къде е моят Усул?

— Има неотложни държавни дела — каза голата.

Чани кимна и си помисли за огромното ято орнитоптери, с които ги бе последвала цялата държавна машина. Изведнъж осъзна какво я озадачаваше в сийча — миризмите на външния свят. Чиновниците и адютантите бяха донесли в тази среда собствените си миризми: аромати на чужда храна и облекло, на екзотични тоалети. Те бяха като подводно течение сред всеобщия дъх.

Чани се опомни и удържа неволния изблик на горчив смях. Даже миризмите се променяха в присъствието на Муад’диб!

— Нямаше как да отложи някои спешни въпроси — добави голата, изтълкувал погрешно нейното колебание.

— Да… да, разбирам. Нали и аз пристигнах с онова гъмжило.

Припомняйки си излитането от Аракийн, тя най-сетне си призна мислено, че не бе очаквала да стигне жива дотук. Пол настояваше да пилотира сам личния си топтер. И без очи бе довел машината до сийча. След този случай вече нищо не можеше да я учуди.

През корема й отново пробяга ветрилообразна болка.

Голата забеляза, че тя сякаш бе спряла да диша и бузите й поруменяваха.

— Време ли е? — попита той.

— Аз… да, време е.

— Не бива да се бавиш.

Той сграбчи ръката й, поведе я напред по коридора. Чани усети, че го обзема паника, и каза:

— Не е толкова спешно.

Той сякаш не чу. Само ускори крачка, продължавайки да говори:

— Зенсунският подход към раждането се състои в това да чакаш без определена цел, но в състояние на върховно напрежение. Не се бори с онова, което става. Да се бориш, значи да подготвяш неуспеха. Не влизай в капана на стремежа да постигнеш нещо. Така ще постигнеш всичко.

Докато говореше, двамата стигнаха до покоите на Чани. Голата я побутна напред през завесите и се провикна:

— Хара! Хара! Дошло е времето на Чани. Повикай лекарите!

Слугите се разтърчаха. Настана невъобразима суматоха, сред която тя се почувства като самотно островче на спокойствието… до следващата болка.

Изтласкан към външния коридор, Хейт спря и се зачуди на собствените си постъпки. Сякаш бе прикован към някаква точка от времето, където всички истини са нетрайни. Осъзна, че зад действията му се крие паника. И тази паника не извира от възможността Чани да умре, а от това, че сетне Пол ще дойде при него… изпълнен със скръб… защото любимата му… вече я няма… вече я няма…

От нищо нещо не става, каза си голата. Откъде идва тази паника?

Усети, че способностите му на ментат са помръкнали, и въздъхна дълго, треперливо. Обгърна го психическа сянка. Сред емоционалния мрак той почувства, че очаква да чуе някакъв чист звук — като пукота на строшен клон в джунглата.

Разтърси го дълбока въздишка. Заплахата бе отминала, без да се стовари.

Бавно, сбирайки душевни сили, прогонвайки страховете късче по късче, той призова състоянието на ментатска проницателност. Призова го насила — не беше най-добрият начин, ала нещо му подсказваше, че така се налага. Вместо хора, в съзнанието му се движеха призрачни сенки. Превръщаше се в междинна база за всички данни, които някога бе получавал. Цялото му естество гъмжеше от създания на вероятното. Те дефилираха като на парад, за да бъдат сравнени и оценени.

По челото му изби пот.

В мрака на неизвестното плавно потъваха мисли с мъгляви очертания. Безкрайни системи! Един ментат не можеше да работи, без да осъзнае, че манипулира с безкрайни системи. Устойчивото познание не можеше да обгърне безкрая. Всеобхватното не можеше да се сведе до ограничена перспектива. Вместо това, той трябваше да стане всеобхватен — за миг.

В един светкавичен гърч на съзнанието Хейт го постигна и видя пред себе си Бияз, пламтящ от някакъв вътрешен огън.

Бияз!

Джуджето му бе сторило нещо!

Хейт имаше чувството, че се люшка на ръба на смъртоносна бездна. Изстреля напред нишката на ментатското пресмятане и откри докъде могат да доведат собствените му действия.

— Подсъзнателна принуда! — задъха се той. — В мен са вградили подсъзнателна принуда!

При тези думи един минаващ край него куриер в синя роба спря неуверено.

— Казахте ли нещо, благородни господине?

Без да го поглежда, голата кимна.

— Казах всичко.

Бележки

[1] Разсед — свличане или приплъзване на земни пластове. Бел. на редактора