Франк Хърбърт
Месията на Дюна (20)

19.

Той избяга от Алая,

от утробата небесна!

Святост, святост, святост!

Километри огнен пясък

се редят пред господаря.

Всичко вижда

без очи, без очи!

Демон го преследва!

Святост, святост, святост!

Уравнение свещено

той реши —

мъченик, мъченик!

„Луната пада“

Из „Песните на Муад’диб“

След като цели седем дни бе център на трескава активност, Заслонът потъна в неестествен покой. И тази сутрин наоколо се движеха хора, но те разговаряха шепнешком, свели глави един към друг, и стъпваха на пръсти. Някои притичваха насам-натам със странна, боязлива походка. Пристигането на новия караул откъм външния двор предизвикваше неодобрителни погледи, хората се мръщеха от гръмкото тропане и дрънкането на оръжие. Скоро новодошлите схващаха всеобщото настроение и започваха да се движат крадешком като всички останали.

Все още се носеха слухове за скалореза.

— Казват, че огънят имал синьозелен оттенък и разпръсквал адско зловоние.

— Елпа е глупак! Разправя, че предпочита да се самоубие, но няма да приеме тлейлаксианските очи.

— Не ми говорете за очи!

— Муад’диб мина край мен и ме нарече по име.

— Как вижда Той без очи?

— Чухте ли, хората напускат. Голям страх ги гони. Наибите казват, че щели да се съберат на Велик съвет в Сийч Макаб.

— Какво направиха с Възхвалителя?

— Видях да го въвеждат в залата, където заседават наибите. Представи си само, Корба арестуван!

Чани бе станала рано, разбудена от тишината в Заслона. Открила бе Пол да седи до нея, насочил празните си очни кухини към някакво неопределено място отвъд стената на спалнята. Лекарите бяха отстранили всички тъкани, поразени от специфичното излъчване на скалореза, което засягаше предимно очите. С инжекции и мехлеми бяха успели да спасят по-плътните тъкани около очните кухини, но Чани подозираше, че радиацията е проникнала и по-дълбоко.

Преряза я ненаситен глад и тя се надигна. Лакомо се нахвърли на храната, сложена край леглото — хляб с подправка и жилаво сирене.

Пол махна с ръка към нея.

— Любима, няма начин да ти спестим това. Повярвай ми.

Чани се помъчи да удържи тръпките, когато той впери в лицето й празните си очни кухини. Вече се бе отказала да го моли за обяснение. Говореше неясно и странно: „Не с вода бях кръстен, а с пясък, и това ми отне умението да вярвам. Кой ли търгува вече с вяра? Кой би я продал? Кой би купил?“

Какво искаше да каже с подобни слова?

Не даваше и дума да стане за тлейлаксиански очи, макар че щедро ги купуваше за хората, споделили недъга му.

Утолила глада си, Чани се измъкна изпод завивките, отново погледна Пол и забеляза колко е изморен. Строги бръчки обрамчваха устните му. Черната коса стърчеше, разрошена от съня, който не носеше изцеление. Изглеждаше навъсен и затворен в себе си. Люшкането между бодърстване и сън не променяше нищо. Тя с усилие извърна глава и прошепна:

— Обич моя… обич моя…

Пол се протегна, придърпа я пак в леглото и я целуна по бузите.

— Скоро ще се върнем в нашата пустиня — прошепна той. — Остава ми само да свърша някои дребни работи.

Тя изтръпна от кънтящата в гласа му неотвратимост. Пол я обгърна с ръце и промълви:

— Не се страхувай от мене, моя Сйхая. Забрави загадките и приеми любовта. В любовта няма загадки. Тя извира от живота. Не го ли усещаш?

— Усещам го.

Тя докосна гърдите му с длан, преброи ударите на сърцето. Любовта разбуждаше в нея духа на свободните — бурен, преливащ, див. Обгръщаше я магнетична сила.

— Едно ти обещавам, любима — каза Пол. — Нашето дете ще властва над такава империя, че в сравнение с нея моята просто ще бледнее. Възходът на живота, на изкуствата и върховното…

— Но сега сме тук! — възрази тя през сподавено сухо ридание. — И… ми се струва, че имаме толкова малко… време.

— Вечността е наша, любима.

— Може и да е твоя. Аз имам само настоящето.

— Та нали това е вечността.

Пол я погали по челото. Тя се притисна към него, впи устни в шията му. Натискът раздвижи живото късче в утробата й. Усети го да помръдва.

Пол също го усети и положи ръка върху корема й.

— Ах, малки повелителю на вселената, почакай да ти дойде времето. Този миг е мой.

Чани се запита защо Пол винаги говореше в единствено число за живота в нея. Не му ли бяха казали лекарите? Тя се върна в спомените си, учудена, че помежду им никога не бе ставало дума за това. Той сигурно знаеше, че ще има близнаци. Накани се да зададе въпроса, но в последния момент се разколеба. Трябваше да му е известно. Той знаеше всичко. Познаваше всяка нейна частичка. Ръцете му, устните — всичко негово я познаваше.

Най-сетне тя каза:

— Да, любими. Това е вечността… това е истинското.

И с усилие затвори клепачи, та гледката на празните очни кухини да не разпъва душата й като мост между рая и ада. В каквато и зловеща магия да бе вграден общият им живот, плътта му оставаше реална и тя нямаше сили да се изплъзне от неговите ласки. Когато станаха, за да се облекат, Чани каза:

— Ако можеха хората да узнаят за нашата обич…

Но Пол вече бе в друго настроение.

— Политика не се гради върху обич — отсече той. — Хората не се интересуват от обич, тя е прекалено безредна. Предпочитат деспотизма. Прекалената свобода поражда хаос. Не можем да си го позволим, нали? А как се печели обич с деспотизъм?

— Ти не си деспот! — възрази тя, завързвайки шала си. — Твоите закони са справедливи.

— Ах, закони — въздъхна той. Пристъпи към прозореца и дръпна завесите, сякаш можеше да погледне навън. — Какво е законът? Контрол? Законът филтрира хаоса, а какво се прецежда през него? Безметежност? Законът — наш върховен идеал и наша най-долна същност. Не гледай закона прекалено отблизо. Сториш ли го, ще откриеш пристрастните тълкувания, празнодумието на правниците, предимствата на облагите. Ще откриеш и безметежността, която е просто другото име на смъртта.

Чани стисна устни. Не можеше да отрече неговата мъдрост и прозорливост, но пристъпите на подобни настроения я плашеха. Пол се нахвърляше върху себе си и тя ясно усещаше душевната му борба. Той сякаш грабваше максимата на свободните „Никога не прощавай — никога не забравяй“ и бичуваше с нея плътта си.

Пристъпи до него и надникна покрай рамото му. Нарастващата дневна жега бе започнала да изтиква северния вятър от защитените области. Той сякаш рисуваше фалшив небосвод, изпълнен с охрени перести облаци и кристални дантели — странни вихрени шарки в златисто и алено. Висок и студен, вятърът се разбиваше в Защитната стена сред фонтани от прах.

Пол усети до себе си топлината на Чани. За момент закри видението със завесата на забравата. Сякаш просто стоеше със затворени очи. Ала Времето наоколо му отказваше да спре. Вдишваше мрак — без звезди и без сълзи. Недъгът разтопяваше всяка същност и оставаше само учудването от невероятното сгъстяване на звуковата вселена. Всичко около него се крепеше върху самотния му слух, отстъпвайки само когато докосваше нещо — драперията, ръката на Чани… Ненадейно разбра, че се ослушва, за да чуе дъха й.

Запита се къде е изчезнала неопределеността на събитията, които бяха само вероятни. Умът му носеше непосилен товар от осакатени спомени. За всеки миг от реалността съществуваха безброй проекции, безброй варианти, обречени никога да не се осъществят. Някакво невидимо „аз“ в него си спомняше фалшивото минало и тежестта му заплашваше да прекатури настоящето.

Чани се облегна на рамото му.

Чрез нейния допир той усети тялото си — мъртва плът, носена от въртопите на времето. Цял вонеше на спомени за надзъртане към вечността. Но да видиш вечността означаваше да се подложиш на нейните прищевки, да бъдеш смазан от безкрайните й измерения. Фалшивото безсмъртие на оракула изискваше скъпа отплата — Минало и Бъдеще се сливаха в едно.

Видението отново изплува от мрачния си кладенец и се вкопчи в него. То заменяше очите му. То движеше мускулите му. То го водеше към следващия миг, следващия час, следващия ден… докато го накара да се чувства тъй, сякаш винаги е съществувал.

— Време е да вървим — каза Чани. — Съветът…

— Алая ще е там да ме замести.

— Знае ли какво да прави?

— Знае.

За Алая денят започна с нахлуването на един стражеви ескадрон в парадния двор под прозорците на нейните покои. Тя се вгледа в трескавата блъсканица, над която се надигаше гръмогласна и заплашителна гълчава. Ситуацията стана ясна едва когато видя кого са арестували — Корба Възхвалителя.

Зае се със сутрешния си тоалет, като от време на време отскачаше до прозореца да види доколко се е нажежила атмосферата в двора. Всеки път очите й се отклоняваха към Корба. Опита да си го припомни като груб и брадат командир на третия щурм в Аракийнската битка. Невъзможно. Корба се бе превърнал в натруфен чистофайник, облечен в изящно скроена роба от паратийска коприна. Отпред беше разгърден до пояса, разкривайки безукорно изпран нагръдник и бродирана долна риза, украсена със зелени скъпоценни камъни. Препасан бе с пурпурен колан. През процепите на робата се подаваха накъдрени по краищата ръкави от зелено и черно кадифе.

Неколцина наиби бяха излезли да видят как се отнасят към техния съплеменник. Те подсилваха глъчката, приканвайки Корба да протестира и да се обяви за невинен. Алая плъзна взор по лицата на свободните, като се мъчеше да си припомни какви са били някога. Но настоящето изличаваше миналото. Всички те се бяха превърнали в хедонисти, любители на удоволствия, каквито повечето хора не можеха и да си въобразят.

Забеляза, че смутените им погледи начесто се стрелкат към входа на залата, където трябваше да заседават. Наибите мислеха за зрението на безокия Муад’диб — нова проява на загадъчната му мощ. Според техния закон слепецът трябваше да се изостави в пустинята, та водата му да отиде при Шай-хулуд. Но безокият Муад’диб ги виждаше. Освен това те не обичаха сградите и се чувстваха уязвими във всяко помещение, издигнато над земята. Трябваше им стабилна пещера сред скалите, там можеха да се отпуснат — но не и тук, не и с този нов Муад’диб, който ги чакаше вътре.

Докато се готвеше да тръгне за срещата, тя зърна писмото на масичката край вратата, където го бе оставила — поредното послание от майка им. Въпреки особената почит към Каладън като родно място на Пол, лейди Джесика подчертаваше отказа си да превърне планетата в център за хаджийски посещения.

„Синът ми несъмнено е епохална историческа личност — пишеше тя, — но не смятам, че това е повод да приема нашествието на тая сган.“

Алая докосна писмото и изпита странното чувство на взаимен контакт. Този лист бе минал през ръката на майка й. Писмо, толкова старомодно средство за връзка — ала по-лично от какъвто и да било запис. Написано на атреидския боен език¤, то осигуряваше почти неуязвима тайна на общуването.

Както винаги, мислите за майка й раздухаха тлеещата жарава в душата на Алая. Въздействието на подправката, която бе смесила психиката на майка и дъщеря, я караше понякога да си мисли за Пол като за син, когото е родила. Запечатаният комплекс на единството можеше да представи собствения й баща като любовник. В съзнанието й танцуваха призрачни сенки, хора от множество възможни светове.

Писмото все още бе пред погледа й, докато крачеше по коридора към преддверието, където я чакаше охраната от амазонки.

„Ти създаваш убийствен парадокс — пишеше Джесика. — Правителството не може да е религиозно и същевременно да се самоизтъква. Религиозното преживяване се нуждае от спонтанност, която законите неминуемо потискат. А без закони не можеш да управляваш. В крайна сметка твоите закони трябва да заменят морала, съвестта и дори религията, чрез която мислиш да управляваш. Свещеният ритуал трябва да извира от прослава и благочестиви копнежи, които изковават същинския морал. Правителството, от своя страна, е културна организация и особено благодатна почва за съмнения, въпроси и раздори. Виждам как се задава денят, когато церемонията ще трябва да измести вярата, а символиката — морала.“

В предверието я посрещна аромат на меланж-кафе. Когато влезе, четирите амазонки в зелени униформени роби застанаха мирно. После закрачиха подир нея с твърда, предизвикателна младежка стъпка, а очите им шареха навсякъде, дирейки признаци на заплаха. От тях се излъчваше своеобразната жестокост на свободните — можеха да убият небрежно, без чувство за вина.

Поне в това съм различна, помисли Алая. И бездруго името Атреидес е толкова окаляно.

Вестта за идването й я изпреварваше. Когато слезе в долния коридор, изчакващият паж хукна да повика целия караул. В дългия коридор нямаше прозорци, само няколко слаби светоглобуса разсейваха мрака. Внезапно в дъното зейна портата към парадния двор и през нея Нахлу порой от ярка дневна светлина. На нейния фон изникна стражата, обкръжила Корба.

— Къде е Стилгар? — попита Алая.

— Вече е вътре — отвърна една от амазонките.

Начело на процесията, Алая влезе в залата. Това бе едно от най-пищните помещения на Заслона. Край едната му стена се простираше висок балкон с няколко реда меки кресла. Оранжевите драперии бяха дръпнати от високите прозорци срещу балкона. Откъм открития двор с градина и фонтан в залата се лееха ярки слънчеви лъчи. В дъното отдясно се издигаше подиум с един-единствеи масивен трон.

Докато вървеше към трона, Алая плъзна поглед напред-назад и видя, че галерията е пълна с наиби.

Личните телохранители изпълваха откритото пространство под галерията. Стилгар сновеше сред тях, подхвърляйки ту успокоителна дума, ту заповед. С нищо не показваше, че е забелязал влизането на Алая.

Въведоха Корба и го настаниха на възглавници край ниска масичка в подножието на подиума. Въпреки цялата си изисканост сега Възхвалителя приличаше на сънливо нацупен старец, сгушен в робата си, сякаш му беше студено. Двама телохранители застанаха зад него.

Когато Алая седна, Стилгар пристъпи към платформата.

— Къде е Муад’диб? — попита той.

— Моят брат ме упълномощи да ръководя събранието като света майка — отвърна Алая.

При тази вест откъм наибите в галерията се надигнаха протестиращи гласове.

— Тишина! — заповяда Алая. Мигом настана мълчание. — Не гласи ли законът на свободните, че когато едно събрание решава въпроси на живот и смърт, трябва да го ръководи света майка?

Щом осъзнаха тежестта на заявлението, наибите се усмириха, но Алая забеляза и гневни погледи върху някои лица в редиците им. Мислено изброи техните имена, за да ги обсъдят по-късно в Съвета — Хобарс, Раджифири, Тасмин, Сааджид, Умбу, Лег… Имената носеха късчета от Дюна: Умбу Сийч, Тасмин синк¤, Хобарсов проход…

Тя насочи вниманието си към Корба.

Корба го почувства, вирна глава и заяви:

— Невинен съм и протестирам.

— Стилгар, прочети обвиненията — нареди Алая.

Стилгар извади свитък кафява меланжова хартия и прекрачи напред. Зачете сериозно и тържествено, сякаш в такт с някакъв доловим само за него ритъм. Думите му пронизваха, ясни и изпълнени с неподкупна честност:

— … че си заговорничил с предатели за постигане на унищожението на нашия господар и император; че си се срещал в скверна потайност с разни врагове на империята; че си…

През цялото време Корба клатеше глава с изражение на болка и гняв.

Алая слушаше мрачно, подпряла брадичка с левия си юмрук. Бе привела глава настрани, а десницата й лежеше върху подлакътника на трона. Откъси от формалната процедура взеха да се губят от съзнанието й, засенчваше ги чувството на безпокойство.

— … достопочтена традиция… подкрепа на легионите и всички свободни, където и да… насилието да среща насилие, както повелява законът… величието на императорската особа… лишаване от всички права…

Глупост, помисли тя. Глупост. Всичко беше глупост… глупост… глупост…

— И тъй, нека бъде отсъдено по делото — завърши Стилгар.

В настаналата тишина Корба се полюшна напред с ръце върху коленете, изпънал нашарената си с вени шия, сякаш се готвеше да скочи. При всяка дума езикът му се мяркаше между зъбите.

— Ни с реч, ни с дело съм нарушил обета си на свободен! Настоявам обвинителят да се изправи пред мен!

Прост и естествен протест, помисли Алая.

Забеляза, че протестът предизвика немалък ефект сред наибите. Те познаваха Корба. Той беше един от тях. За да стане наиб, бе доказал пред свободните своята храброст и предпазливост. Макар и да не блестеше, на Корба можеше да се разчита. Навярно никога нямаше да поведе джихада, но всеки би го взел за офицер-интендант. Не беше кръстоносец по дух, но свято спазваше старинните добродетели на свободните: племето над всичко.

В мислите на Алая отново изплуваха горчивите думи на Отхейм, преразказани от Пол. Тя огледа галерията. Всеки от тези мъже можеше да си представи, че е на мястото на Корба — и някои имаха достатъчно причини за това. Но сега един невинен наиб бе не по-малко опасен от виновния.

Корба също усети колебанието й.

— Кой ме обвинява? — запита той. — Като свободен имам правото да видя обвинителя си.

— Може би сам се обвиняваш — отвърна Алая.

За кратък миг, преди да го прикрие, по лицето на Корба се изписа мистичен ужас. Всеки бе в състояние да го разчете: С нейните свръхестествени способности Алая може преспокойно да го обвини, заявявайки, че е донесла доказателствата от света на сенките — алам ал-митал¤.

— Нашите врагове имат съюзници сред свободните — натърти Алая. — Унищожават се ветрокапани¤, взривяват се канати¤, в посевите се пръска отрова, разграбват се водни запаси…

— А сега са откраднали червей от пустинята, за да го пренесат на друга планета!

Всички познаваха гласа на новодошлия — Муад’диб. Пол влезе откъм коридора, пресече редиците на стражата и застана до Алая. Чани, която го придружаваше, спря в подножието на трона.

— Господарю — изрече Стилгар, без да смее да го погледне в лицето.

Пол впери празните си очни кухини към галерията, после ги сведе към Корба.

— Е, Корба… няма ли да ме превъзнасяш с думи?

Над галерията се надигна ропот. Той се засилваше, долавяха се вече откъслечни думи и фрази: „… законът за слепите… племенен обичай… в пустинята… който наруши…“

— Кой казва, че съм сляп? — запита Пол. Той се обърна към галерията. — Ти ли, Раджифири? Виждам, че днес си в златна роба, а върху синята риза под нея още има уличен прах. Винаги си бил нечистоплътен.

Раджифири протегна напред ръка с три вдигнати пръста срещу уроки.

— Насочи тия пръсти към себе си! — кресна Пол. — Знаем къде е злото! — Той пак се обърна към Корба. — Вината е изписана по лицето ти, Корба.

— Не е моя вина! Може да съм се обвързал с виновните, но никога… — Корба прехапа устни и отправи уплашен поглед към галерията.

Подхващайки репликата на Пол, Алая се изправи, слезе в подножието на подиума и пристъпи до масичката на Корба. Само от метър разстояние тя се втренчи в него — безмълвна и заплашителна.

Под натиска на този страшен поглед Корба сякаш се сгърчи. Не можеше да му устои, въртеше се и стрелкаше плахо с очи галерията.

— Чии очи търсиш там? — попита Пол.

— Ти не можеш да виждаш! — едва избъбри Корба.

Пол прогони мимолетното чувство на жалост. Корба бе оплетен безнадеждно в примката на видението — също както всички присъстващи. Той само играеше роля, нищо повече.

— Не ми трябват очи, за да те видя — каза Пол.

И започна да го описва на самия него — всяко движение, всеки гърч, всеки тревожен и умоляващ поглед…

Отчаянието на Корба растеше.

Алая следеше внимателно и усещаше, че той може да се прекърши всеки момент. Помисли, че някой в галерията трябва да разбира колко близко е до пълното рухване. Но кой? Тя се вгледа в лицата на наибите, отбелязвайки дребните издайнически подробности в застиналите им изражения: гняв, страх, неувереност… вина.

Пол замълча.

Събирайки сили в жалък опит да заеме величествена поза, Корба попита:

— Кой ме обвинява?

— Отхейм те обвинява — отвърна Алая.

— Но Отхейм е мъртъв! — възрази Корба.

— Как разбра? — запита Пол. — Чрез шпионската си мрежа ли? О, да! Знаем за твоите шпиони и куриери. Знаем кой е донесъл скалореза от Тарахел.

— Беше за защита на квизарата! — измънка Корба.

— Така ли е попаднал в предателски ръце? — запита Пол.

— Беше откраднат и ние… — Корба замълча и преглътна. Очите му трескаво шареха наляво-надясно. — Всички знаят, че аз бях гласът на всеобщата обич към Муад’диб. — Той се втренчи в галерията. — Как може мъртвец да обвинява един свободен?

— Гласът на Отхейм не е мъртъв — каза Алая. Не довърши, защото Пол я хвана за ръката.

— Отхейм ни изпрати гласа си — каза Пол. — Той съобщава имената, предателските действия, явките и часовете за срещи. Не ти ли липсват някои лица в Съвета на наибите, Корба? Къде са Меркур и Фаш? Кеке Куция не ни е посетил днес. Ами Таким, къде е?

Корба бавно поклати глава.

— Избягаха от Аракис с откраднатия червей — каза Пол. — Дори и да те освободя сега, Корба, Шай-хулуд ще ти вземе водата, задето си се замесил. Защо ли наистина не те освободя, а? Помисли ли за всички ония мъже, които загубиха очите си и не могат да виждат като мен? Те имат роднини и приятели, Корба. Къде ще се скриеш от тях?

— Беше случайност — умолително изрече обвиняемият. — Така или иначе, те ще получат тлейлаксиански…

Той пак не довърши.

— Знае ли някой каква робия носят металните очи? — запита Пол.

В галерията наибите взеха да коментират шепнешком, прикривайки устните си с ръце. Сега гледаха Корба хладно и недоверчиво.

— Защита на квизарата — тихо повтори Пол оправданието на Корба. — Оръжие, което унищожава цяла равнина или изпуска джей-лъчи, за да ослепи всичко живо наоколо. Кой от двата ефекта си предвиждал за отбрана, Корба? Може би квизаратът се е надявал да изгори очите на всички наблюдатели?

— Беше от любопитство, гос’дарю — простена Корба. — Знаехме, че според Древния закон само династиите имат право да притежават атомно оръжие, но квизаратът се подчиняваше… подчиняваше се…

— Подчиняваше се на теб — прекъсна го Пол. — Голямо любопитство, дума да няма.

— Дори и глас да ме обвинява, аз трябва да го чуя! — възкликна Корба. — Един свободен си има права.

— Така е, сир — обади се Стилгар.

Алая го изгледа гневно.

— Законът си е закон — побърза да добави той, усещайки възражението на Алая.

И захвана да изрежда Закона на свободните, като от време на време го изпъстряше със собствени коментари кое как подобава да се върши.

Алая имаше странното чувство, че чува словата му, преди да ги е изрекъл. Как можеше да е толкова лековерен? Никога не го бе виждала тъй официален и консервативен, тъй твърдо решен да се придържа към Дюнския кодекс. Брадичката му агресивно стърчеше напред. Устата му сякаш кълцаше думите. Нима в него наистина нямаше нищо освен тази противна помпозност?

— Корба е свободен и трябва да бъде съден по Закона на свободните — приключи Стилгар.

Алая извърна глава и се загледа навън към сенките по стените на градината. Чувствуваше се изтощена от разочарование. С това протакане бяха пропилели половината сутрин. И какво? Корба се бе отпуснал. Цялото държане на Възхвалителя подчертаваше, че е бил подложен на незаслужени атаки, че всичко е вършил само от обич към Муад’диб. Тя се вгледа в Корба и с изненада забеляза как по лицето му плъзна за миг израз на лукаво самодоволство.

Мина и през ум, че той изглежда е получил известие. Приличаше на човек, който чува приятелите си да крещят: Дръж се! Помощта наближава!

За момент всичко беше в ръцете им — информацията на джуджето, сведението, че има и други участници в заговора, имената на осведомителите. Но решаващият миг бе отлетял безвъзвратно. Стилгар? Не, в никакъв случай. Тя се обърна и впи очи в стария свободен.

Стилгар срещна погледа й, без да трепне.

— Благодаря, че ни напомни закона, Стил — каза Пол.

Стилгар сведе глава. Пристъпи към подиума и устните му се раздвижиха, оформяйки безмълвни слова — тъй че само Пол и Алая да го разберат. Ще го изцедя до сухо и ще се погрижа за останалото.

Пол кимна и направи знак на охраната зад Корба.

— Отведете го в килия с максимална изолация. Никакви посетители освен защитника. За защитник определям Стилгар.

— Нека сам да си определя защитника! — изкрещя Корба.

Пол рязко се завъртя.

— Оспорваш ли честността и преценката на Стилгар?

— О, не, гос’дарю, но…

— Отведете го! — кресна Пол.

Пазачите вдигнаха Корба от възглавниците и го повлякоха навън. С недоволно мърморене наибите взеха да напускат галерията. Изпод балкона се появиха слуги, изтичаха към прозорците и дръпнаха драпериите. В залата се възцари оранжев сумрак.

— Пол… — промълви Алая.

— Ще разпалваме насилие тогава, когато имаме пълен контрол над него — прекъсна я Пол. — Благодаря, Стилгар, добре си изигра ролята. Уверен съм, че Алая е разбрала кои наиби са били с него. Нямаше как да не се издадат.

— Значи двамата сте скроили всичко? — попита Алая.

— Ако направо бях заповядал да убият Корба, наибите щяха да разберат — каза Пол. — Но с тази формална процедура, без строго придържане към племенния закон, те усетиха, че са заплашени собствените им права. Кои са били с него, Алая?

— За Раджифири няма съмнение — тихо отвърна тя. — И Сааджид, но…

— Дай на Стилгар пълния списък — отсече Пол.

Алая преглътна със сухо гърло, споделяйки в този миг всеобщия страх от Пол. Знаеше какво му позволява да се движи сред хората без очи, но я побиваха тръпки от невероятната изтънченост на явлението. Да вижда фигурите им в атмосферата на самата своя визия! Усещаше собствената си личност, блещукаща пред него в някакво звездно време, чието съгласуване с реалността зависеше изцяло от думите и делата му. Той държеше всички в шепата на видението си!

— Отминава часът на утринната аудиенция, сир — напомни Стилгар. — Много хора са дошли, любопитни… изплашени…

— А ти страхуваш ли се, Стил?

Едва доловим шепот:

— Да.

— Ти си мой приятел и няма от какво да се боиш — каза Пол.

Стилгар преглътна.

— Да, господарю.

— Алая, поеми утринната аудиенция — нареди Пол. — Стил, дай сигнала.

Стилгар изпълни заповедта.

Край голямата порта се развихри трескаво оживление. Мъчеха се да изблъскат тълпата назад, за да отворят път на служителите. Всичко ставаше едновременно: телохранителите натискаха и ръчкаха с лакти, за да удържат навалицата от молители, пищно облечени застъпници се опитваха да се проврат напред, разнасяха се викове и ругатни. Застъпниците размахваха листове с покани за аудиенцията. По разчистения от стражата проход се зададе отговорникът по приемите. Той носеше Списъка на преференциите — имената на онези, които щяха да бъдат допуснати до трона. Отговорникът, жилав свободен на име Текруб, се държеше с цинизма на човек, комуто всичко това отдавна е омръзнало, и гордо виреше бръснатата си глава с огромни рошави мустаци.

Алая пристъпи насреща му, за да даде време на Пол и Чани да се измъкнат по тайния коридор зад подиума. За миг я обзе недоверие към Текруб, защото забеляза блясъка на нездраво любопитство в погледа, с който той изпроводи императора.

— Днес ще говоря от името на брат си — каза тя. — Нека молителите приближават един по един.

— Да, господарке.

Текруб се втурна да въдвори ред в навалицата.

— Спомням си онова време, когато не би разбрала погрешно целите на брат си — каза Стилгар.

— Бях разсеяна — отвърна Алая. — Но и нещо в теб драматично се е променило, Стил. Вярно ли е?

Поразен, Стилгар рязко се дръпна назад. Човек се променя, това е ясно. Но драматично? Никога не се бе сблъсквал с подобно мнение за себе си. Драмата бе нещо спорно. Драматични бяха разните доведени артисти със съмнителна лоялност и още по-съмнителни добродетели. Враговете на империята използваха драмата в опитите си да разколебаят непостоянното простолюдие. Корба се бе отклонил от добродетелите на свободните и разиграваше драми в квизарата. И затова щеше да умре.

— Не си права — каза Стилгар. — Подозираш ли ме?

Скръбта в гласа му смекчи изражението на Алая, но не и тона й.

— Знаеш, че не те подозирам. Винаги съм била съгласна с брат си, че щом нещо попадне в ръцете на Стилгар, можем спокойно да го забравим.

— Тогава защо казваш, че съм се… променил?

— Готвиш се да нарушиш волята на брат ми — каза тя. — Усещам го. Само на едно се надявам — че това няма да унищожи и двама ви.

Приближаваха първите молители и застъпници. Преди Стилгар да отговори, Алая му обърна гръб. Но забеляза, че на лицето му бе изписано противоречието, което долови в писмото на майка си — закон вместо морал и съвест…

Ти създаваш убийствен парадокс.