Франк Хърбърт
Месията на Дюна (12)

11.

Мисля си каква радост е да живееш и се питам дали някога ще се гмурна навътре, към корена на тази плът, за да се опозная такъв, какъвто съм бил. Коренът не е изчезнал. Дали мога да го открия с някаква своя постъпка — това е спотаено в плетеницата на бъдещето. Но всички човешки дела са на мое разположение. Всяка моя постъпка може да го постигне.

Слово на голата

Из „Коментар на Алая“

Както лежеше — обгърнат от натрапчивата миризма на подправка, вперил взор към съзнанието си в пророчески транс — Пол видя луната да се превръща в издължена сфера. Тя подскачаше и се кривеше със съскане — страшно съскане на звезда, гаснеща в необятно море — надолу… надолу… надолу… като топка, подхвърлена от дете.

И изчезна.

Луната бе залязла. Осъзнаването го заля като вълна. Изчезнала бе — нямаше вече луна. Земята се тресеше като звяр, треперещ в кожата си. Обзе го ужас.

Пол трескаво се надигна от постелята и се втренчи напред с широко разтворена уста. Част от него сякаш гледаше навън, друга — навътре. Отвън виждаше решетката от плазмосплав, през която се проветряваха личните му покои, и знаеше, че лежи близо до отвесната скална стена на Заслона. А вътре в себе си продължаваше да вижда падащата луна.

Навън! Навън!

През решетките нахлуваше ослепителната светлина на аракийнското пладне. Вътре в него… там царуваше непрогледна нощ. Долетели от градината на покрива, нежни аромати се лееха наоколо и игриво подкачаха сетивата му, ала и най-прекрасното цвете на света нямаше силата да отблъсне с уханието си онази паднала луна.

Пол извъртя нозе, стъпи на студения под и надникна през решетката. Право пред себе си виждаше изящната арка на пешеходен мост от платина и стабилизирано с кристал злато. Красяха го огнени камъни от далечния Седон. Мостът водеше към галериите на закрития град, минавайки над фонтан и езеро с водни цветя. Знаеше, че ако се изправи, ще зърне как долу трептят и танцуват листенца, чисти и алени като капки свежа кръв — ярки цветни кръгчета, разлюлени по изумруденото пълноводие.

Очите му поглъщаха гледката, без да го изтръгват от властта на подправката.

Страшната гледка на изчезнала луна.

Видението подсказваше за чудовищна загуба на лична безопасност. Може би виждаше рухването на своята цивилизация, повалена от собствените си претенции.

Луна… луна… падаща луна…

Само с помощта на огромна доза меланжов концентрат бе успял да проникне през мътилката на тарока. Ала не бе видял нищо, освен падащата луна и ненавистния избор, за който знаеше от самото начало. За да сложи край на джихада и потуши вулкана на вселенската касапница, трябваше да се опозори.

Отстрани се… отстрани се… отстрани се…

Долитащият от покрива аромат на цветя му напомняше за Чани. Сега копнееше за ръцете й, за прегръдка на обич и опрощение. Но дори и Чани не можеше да прогони злия дух на видението. Какво би казала, ако отидеше при нея с известието, че е замислил точно как да умре? Щом вече знаеше, че е неизбежно, защо да не си избере аристократична гибел, да напусне живота потайно, захвърляйки с елегантен жест всички години, които би могъл да изживее? Да умре, преди да е стигнал до края на дните си — не бе ли това избор на истински аристократ?

Той стана, пристъпи към завесата на отвора в решетката и излезе на балкона с изглед към цветята и лианите, провиснали от горната градина. Усещаше устата си пресъхнала като след дълъг поход през пустинята.

Луна… луна — къде е тази луна?

Помисли за описанието на Алая, за трупа на младата жена, намерена сред дюните. Девойка от племето на свободните, пристрастена към семута. Всичко се наместваше в омразната схема.

Не можеш да вземеш нищо от тази вселена, каза си той. Тя ти дава, каквото благоволи.

На една ниска масичка край парапета на балкона лежеше раковина от моретата на майката Земя. Той пое в длани гладката лъскава черупка и подири път назад през Времето. Перлената повърхност отразяваше сияещи луни. Пол откъсна взор от нея и погледна нагоре, покрай градината, към небето, което сякаш се превръщаше във взрив, и сред сребристото слънце проблясваха дири от дъгоцветен прах.

Свободните се наричат „Деца на Луната“, помисли той.

Остави раковината и закрачи по балкона. Носеше ли онази ужасна луна някаква надежда за бягство? Опита се да намери смисъла в областта на мистичното сливане. Чувстваше се слаб, разколебан, все още във властта на подправката.

Когато достигна северния край на канарата от плазмосплав, пред очите му се разкриха разположените по-долу правителствени здания. Мостчетата над покривите гъмжаха от пешеходци. Имаше чувството, че хората се движат там като части от фриз на фона на врати, стени, керамични пана. Хората бяха керамични плочици! Примига и без труд ги задържа застинали в мисълта си. Фриз.

Една луна пада и изчезва.

Стори му се, че целият град е преобразен в причудлив символ на неговата вселена. Сградите, които виждаше, бяха построени из равнината, където някога свободните унищожиха сардаукарските легиони. Утъпквана в миналото от жестоки битки, днес земята тътнеше от забързана деловита гълчава.

Като се придържаше към ръба на балкона, Пол зави зад ъгъла. Сега пред него се разкриваха предградията, където градските здания постепенно се губеха сред скалите и пясъчните вихрушки на пустинята. На преден план се извисяваше храмът на Алая; две хиляди метра¤ гладки стени, покрай които провисваха зелени и черни хоругви с лунния знак на Муад’диб.

Падаща луна.

Пол плъзна длан по челото и очите си. Столицата-символ го гнетеше. Презираше собствените си мисли. Подобна колебливост у някой друг би разпалила яростта му.

Ненавиждаше своя град!

Дълбоко в гърдите му просветваше и клокочеше ярост, родена от скуката, подхранвана от неизбежните решения. Знаеше по коя пътека трябва да тръгнат нозете му. Толкова пъти я бе виждал, нали? Виждал! Някога… много отдавна, си бе въобразил, че е изобретил държавното управление. Но изобретението бе хлътнало пак в старите коловози. Като някакъв чудовищен механизъм от материал с пластична памет. Оформяй го, както си щеш, ала разсееш ли се за миг, тутакси изникват предишните форми. Далеч извън обсега на неговата власт, силите в човешките сърца му убягваха с предизвикателна гордост.

Пол зарея взор към покривите. Какви ли богатства от непринуден живот се криеха под тях? Сред керемиденочервените и златистите покриви се мяркаха сочните зелени петна на открити градини. Зеленина, дар на Муад’диб и неговата вода. Овошки и храсталаци се разлистваха пред очите му — открити градини, досущ като в легендите за приказния Ливан.

„Муад’диб прахосва вода като луд“ — казваха свободните.

Пол закри очите си с длани.

Луната падаше.

Отпусна ръце и огледа своята столица с избистрен взор. Над сградите се разливаше ореол на чудовищно имперско варварство. Те се издигаха огромни и бляскави под северното слънце. Колоси! Пред очите му оживяваха всички приумици, които би могла да създаде една обезумяла история: тераси, колкото планинско плато, площади с размерите на градове, паркове, здания, късчета цивилизован пущинак.

Артистичното великолепие граничеше с върхове на отчайваща безвкусица. Без да иска, се натъкваше на подробности: порта от прастария Багдад… купол, за който са мечтали в митичния Дамаск… арка, замислена при ниската гравитация на Атар… хармонично извисяване и внезапен спад. Всичко това пораждане чувството за несравнимо величие.

Луна! Луна! Луна!

Обгърна го лепкаво чувство за немощ. Усещаше натиска на масовото подсъзнание, филизите на човешкия род, плъзнали през вселената. Те се стоварваха върху него със силата на титанична приливна вълна. Усещаше как миграцията на милиони хора прекроява човешките дела: въртопи, течения, генетични потоци. Не можеха да ги спрат нито бентовете на въздържателството, нито проклятията, нито епидемиите на импотентност.

Джихадът на Муад’диб бе само миг от това необятно движение. Бене Гесерит плаваше по прилива, ала и тази сплотена общност за генетични промени също като него бе в плен на потока. Видението на падащата луна трябваше да се сравни с други легенди, с други видения в една вселена, където дори привидно вечните звезди гаснеха, примигваха и умираха…

Колко струваше някаква си луна в подобна вселена? Дълбоко в укрепената му цитадела, тъй дълбоко, че звукът понякога чезнеше сред налетелия градски шум, някой дрънкаше на десетострунна ребаба песен за джихада, жалба по жената, останала на Аракис:

Бедрата й са дюни, заоблени от вятъра.

очите й блестят от летен зной.

Две плитки се полюшват зад гърба й —

жетони водни вплетени са в тях.

Със длани помня нежната й кожа,

ухаеща на амбра и цветя.

Трепти в клепачите далечен спомен…

С бял пламък любовта ме порази!

Песента го отвращаваше. Песен за глупави създания, затънали до гуша в сантименталност! Със същия успех можеха да попеят на трупа сред дюните, за който му бе разказала Алая.

Нечий силует помръдна в сянката на решетката. Пол се завъртя.

Голата пристъпи сред пороя от жарки слънчеви лъчи. Металните му очи заблестяха.

— Дънкан Айдахо ли си или човек на име Хейт? — попита Пол.

Голата спря на две крачки от него.

— Кого би предпочел, господарю?

— Хайде, изиграй ролята на Зенсуни — горчиво промълви Пол.

Двусмислици, скрити в двусмислиците! Какво можеше да каже или да стори един философ Зенсуни, за да промени поне на йота реалността, която се разкриваше пред тях в този миг?

— Господарят е неспокоен.

Пол му обърна гръб, загледа се към далечните стръмнини на Защитната стена и съзря изваяни от вятъра арки и бойници — страховита имитация на неговия град. Природата му се подиграваше! Гледай, и аз мога да градя! Той разпозна един процеп в далечния масив, където пясъчен поток се сипеше през пукнатината, и си помисли: Там! Точно там се сражавахме със сардаукарите!

— Какво смущава господаря? — запита голата.

— Видение — прошепна Пол.

— Ах, когато тлейлаксианците ме събудиха за пръв път, и аз имах видения. Бях неспокоен, самотен… без всъщност да зная, че съм самотен. Виденията не ми разкриваха нищо! Тлейлаксианците казваха, че това са натрапчиви образи, от които страда и голата, и всеки обикновен човек — просто болест и нищо повече.

Пол се обърна и огледа очите на голата — две дълбоко хлътнали, безизразни стоманени топчета. Какви ли видения ги посещаваха?

— Дънкан… Дънкан… — прошепна той.

— Името ми е Хейт.

— Видях падаща луна — каза Пол. — Тя изчезна, разпадна се. Чух страхотно съскане. Земята се разтресе.

— Препил си — каза голата, — пиян си от време.

— Потърсих Зенсуни, а намерих ментат! — възкликна Пол. — Чудесно! Прекарай видението ми през своята логика, ментате! Анализирай и го сведи до прости думи, подготвени за погребение.

— За погребение, не ще и дума — отвърна голата. — Ти бягаш от смъртта. А в следващия миг напрягаш сили и отказваш да живееш тук и сега. Знамение! Страхотна патерица за един император!

Пол се взираше като омагьосан в болезнено познатата бенка върху брадичката на голата.

— Като се мъчиш да живееш в определено бъдеще, придаваш ли му плът? — запита голата. — Превръщаш ли го в реалност?

— Ако тръгна по пътя на бъдещето от виденията, значи ще бъда жив тогава — промърмори Пол. — Какво те кара да мислиш, че искам да живея в него?

Голата вдигна рамене.

— Ти поиска да отговоря по същество.

— Къде е същественото в една вселена, изтъкана от събития? — запита Пол. — Има ли краен отговор? Не поражда ли всяко решение нови въпроси?

— Стомахът ти е смлял толкова много време, че се мислиш за безсмъртен — каза голата. — Дори и твоята империя, господарю, ще трябва да изживее своето време и да умре.

— Недей да ми навираш под носа разни опушени олтари — изръмжа Пол. — Наслушал съм се на скръбни приказки за богове и месии. Ако трябва като тях да предсказвам гибелта си, то защо са ми свръхестествени дарби? И най-жалкият ми слуга може да го стори. — Той поклати глава. — Луната падна.

— От самото начало си пропуснал да подириш душевен покой — каза голата.

— Така ли ще ме унищожиш? — попита Пол. — Като ми пречиш да подредя мислите си?

— Може ли да се подреди хаосът? — отвърна голата. — Ние, зенсунците, казваме: „да не подреждаш — в това е върховното подреждане.“ Какво можеш да подредиш, ако сам не си в ред?

— Аз полудявам от видения, а ти бръщолевиш глупости! — избухна Пол. — Какво разбираш от ясновидство?

— Виждал съм как се раждат пророчествата — каза голата. — Виждал съм ония, които дирят знамения и поличби за съдбата си. Те се боят от онова, що търсят.

— Моята падаща луна е истинска — прошепна Пол. От гърдите му се отрони пресеклива въздишка, — Движи се. Движи се.

— Хората винаги се страхуват от неща, които се движат сами — каза голата. — Ти се боиш от собствената си мощ. Разни неща падат отникъде право в главата ти. А къде отиват, като паднат?

— Утешаваш ме с тръни — изръмжа Пол. Лицето на голата просветля сякаш отвътре. За миг той се превърна в истинския Дънкан Айдахо…

— Утешавам те, както мога.

Пол се замисли над мимолетния изблик. Дали голата бе почувствал скръб, която умът му отхвърляше? Дали Хейт се бореше с някакво свое видение?

— Моята луна има название — прошепна Пол.

И той остави видението да го залее. Макар да крещеше с цялото си същество, от устните му не излетя нито звук. Не смееше да говори, боеше се, че гласът би му изневерил. Из въздуха на онова ужасяващо бъдеще тегнеше отсъствието на Чани. Плътта, която бе крещяла в екстаз, очите, които го бяха изгаряли с копнеж, гласът, който го бе очаровал, защото не си играеше на изтънчен контрол — всичко бе изчезнало, всичко се връщаше към водата и пясъка.

Пол бавно се обърна и впери очи в настоящето, в площада пред храма на Алая. Трима поклонници с бръснати глави крачеха към входа по празничния булевард. Бяха облечени в зацапани жълти роби и бързаха, привели глави срещу следобедния вятър. Единият накуцваше, влачейки левия си крак. Пребориха се с вятъра, завиха зад ъгъла и изчезнаха от погледа му.

Бяха изчезнали, също както щеше да изчезне онази луна. Ала видението оставаше. Страшната цел не му позволяваше избор.

Плътта се предава, помисли той. Вечността прибира онова, което е нейно. За кратък миг телата ни са разплискали водите, танцували са опиянени от любов към живота и към самите себе си, поиграли са с някои причудливи идеи, сетне са подложили глави под топора на Времето. Как можем да го наречем? Случил съм се. Не съществувам… но съм се случил.