Франк Хърбърт
Месията на Дюна (10)

9.

Най-опасната игра във вселената е да управляваш от позицията на пророк. Ние не се считаме нито достатъчно мъдри, нито достатъчно храбри, за да я играем. Изложените тук мерки за регулиране на някои маловажни въпроси са на ръба на риска — и по-нататък не смеем да пристъпим. За своите цели сме взели назаем от Бене Гесерит едно определение и разглеждаме планетите като генетични запаси, източници на учения и учители. извори на възможности. Целта ни е не да управляваме, а да канализираме тези генетични запаси, да дарим познание и да се освободим от всички ограничения, които ни налагат властите и васалните задължения.

„Оргията като инструмент на държавното управление“

Глава трета от „Наръчник на щурмана“

— Там ли е загинал баща ти? — попита Едрик, излъчвайки от резервоара си светлинна показалка към елмазния знак върху една от релефните карти, които украсяваха стената на приемната зала.

— Това е светилището на черепа му — отвърна Пол. — Баща ми загина като пленник на борда на харконска фрегата в низината под нас.

— О, да, сега си спомням историята — каза Едрик. — Беше нещо във връзка с убийството на смъртния му враг, стария барон Харконен.

С надеждата, че не издава прекалено явно ужаса, който му вдъхваха затворени помещения като тази зала, Едрик се намести по-удобно в оранжевия газ и отправи поглед към Пол, седнал сам върху дълъг диван на сиви и черни ивици.

— Сестра ми уби барона малко преди Аракийнската битка — сухо го поправи императорът.

И се запита защо тази твар от Сдружението разчопля стари рани тъкмо тук и сега.

Щурманът сякаш безнадеждно се бореше да овладее нервното си напрежение. Вялите рибешки движения от предишната среща бяха изчезнали. Очичките на Едрик се стрелкаха насам-натам, дебнеха, преценяваха. Единственият слуга, който го бе придружил дотук, сега стоеше настрана — до редицата телохранители край стената, вляво от императора. Този спътник безпокоеше Пол — тромав, с дебел врат и тъпо безизразно лице. Бе влязъл в залата, тласкайки крепената от силово поле цистерна, сетне се бе отдръпнал с ръце на кръста и походка на удушвач.

Сцитал, така го бе нарекъл Едрик. Сцитал, мой адютант.

Външността на адютанта излъчваше очебийна глупост, ала очите го издаваха. Те се присмиваха на всичко, което виждаха.

— Изглежда, че наложницата ти много хареса представлението на лицетанцьорите — каза Едрик. — За мен бе радост да й доставя това малко развлечение. Особено чаровна бе нейната реакция, когато видя чертите си изкопирани едновременно от цялата трупа.

— Нямаше ли някаква поговорка за сдруженците, които носят дарове? — запита Пол.

И отново се замисли за представлението в Голямата зала. Танцьорите бяха влезли с лица и облекло на фигури от дюнския тарок, за да се подредят в очертанията на пламъци и древни гадателски комбинации. После бе дошъл ред на владетелите — върволица крале и императори с профили от старинни монети, сдържани и надменни на вид, но странно пластични под измамната външност. И накрая шегите — насред залата се бяха появили двойници по лице и тяло на Пол, на Чани и дори на Стилгар, който бе изръмжал и потреперал сред всеобщия смях.

— Нашите дарове са от чисто сърце — възрази Едрик.

— Докъде може да стигне чистосърдечието ви? — запита Пол. — Голата, който ни подарихте, смята, че е предназначен да ни унищожи.

— Да те унищожи ли, господарю? — запита Едрик с мазно покорство. — Та може ли да се убие бог?

Стилгар, който бе влязъл при тези думи, спря и яростно огледа телохранителите. Не му се нравеше, че са твърде далеч от Пол. Гневно им махна с ръка да се приближат.

— Няма нищо, Стилгар — успокои го Пол. — Просто дружески спор. Защо не преместиш цистерната на посланика в края на моя диван?

Стилгар обмисли заповедта, разбра, че така цистерната ще застане между Пол и едрия адютант, но…

— Няма нищо, Стил — повтори Пол и придружи думите си с тайния жест, който значеше, че заповедта е категорична.

С явна неохота Стилгар изтласка резервоара по-близо до императора. Не му харесваше нито допирът до контейнера, нито тежкият сладникав дъх на меланж около него. Зае място край ъгъла на цистерната, под кръжащото из въздуха устройство, чрез което говореше щурманът.

— Да се убие бог — каза Пол. — Много интересно. Но кой твърди, че съм бог?

— Тия, които те обожествяват — отвърна Едрик, гледайки втренчено Стилгар.

— Вярваш ли в това? — запита Пол.

— Няма значение дали вярвам, сир — каза Едрик, — На повечето наблюдатели им се струва, че кроиш тайни машинации, за да се превърнеш в бог. И неволно възниква въпросът може ли един простосмъртен да го постигне… безнаказано.

Пол се вгледа в сдруженеца. Отблъскваща, но прозорлива твар. Изтъкваше въпроса, който сам Пол си задаваше отново и отново. Но той бе видял достатъчно варианти на бъдещето, за да знае, че има и по-лошо от това, да се превърне в божествен идол. Много по-лошо. И все пак, това не бяха нормалните пътища, по които върви мисълта на един щурман. Любопитно. Какво целеше въпросът? Какво се надяваше да спечели Едрик чрез подобна наглост? През главата на Пол прелитаха мисли — щрак (зад този ход сигурно стоеше Бене Тлейлакс) — щрак (джихадът и неотдавнашното завоюване на Сембу несъмнено влияеха върху действията на Едрик) — щрак (личеше намесата на няколко бене-гесеритски вярвания) — щрак…

В напрегнато изчисляващото му съзнание сякаш просветваха хиляди късчета информация. Целият процес отне около три секунди.

— Може ли един щурман да се съмнява в пътеводните нишки на ясновидството? — попита Пол, за да изтласка Едрик на несигурна почва.

Щурманът се смути, но умело прикри чувствата си чрез нещо като разтеглен афоризъм.

— Нито един здравомислещ човек не оспорва съществуването на ясновидство, сир. Пророческите видения са известни от дълбока древност. Те притежават досадното свойство да ни объркват тъкмо когато най-малко подозираме. За щастие, в нашата вселена има и други сили.

— По-мощни от ясновидството ли? — притисна го Пол.

— Ако нямаше такива и ясновидството трябваше всичко да върши само, то би се разпаднало. Ясновидство и нищо друго? Към какво ще се прилага тогава, освен към израждането на собствените си ходове?

— Винаги ни остава за ориентир положението на самия човек — възрази Пол.

— И в най-добрия случай то е крехка опора, дори без да го замъгляваме с халюцинации.

— Нима виденията ми не са нищо друго освен халюцинации? — запита Пол с притворна печал. — Или намекваш, че преклонението пред мен е бълнуване?

Долавяйки растящото напрежение, Стилгар пристъпи по-близо до Пол и впери поглед в облегнатия назад сдруженец.

— Изопачаваш словата ми, господарю — възрази Едрик. Гласът му съдържаше намек за възможно насилие.

Насилие тук? — учуди се Пол. Не биха дръзнали! Освен ако е предвидено (той се озърна към стражата) силите, които го закрилят, да бъдат използвани и за неговата собствена замяна.

— Ти ме обвиняваш, че кроя тайни машинации, за да се превърна в бог — изрече Пол, снишавайки глас, за да го чуват само Едрик и Стилгар. — Машинации?

— Може би зле подбрана дума, господарю — каза Едрик.

— Но многозначителна — натърти Пол. — Тя подсказва, че очакваш от мен най-лошото.

Едрик изви шия и боязливо скоси очи към Стилгар.

— Хората винаги очакват най-лошото от богатите и могъщите, сир. Казват, че аристократите най-лесно се разпознават по един техен навик: признават си само онези пороци, които ги правят популярни.

Лицето на Стилгар потръпна.

Пол вдигна очи към него и усети гневния ропот на мислите му. Как смееше жалкият сдруженец да говори така с Муад’диб.

— Не се шегуваш, разбира се — каза Пол.

— Да се шегувам ли, сир?

Пол почувства, че устата му е пресъхнала. В залата имаше твърде много хора, въздухът, който вдишваше, бе минал през твърде много дробове. В меланжовия дъх около цистерната на Едрик се таеше заплаха.

— Кой би могъл да се замеси в подобни машинации? — запита той след малко. — За квизарата ли намекваш?

Едрик сви рамене и около главата му се завихриха струйки оранжев газ. Страхът му от Стилгар като че бе изчезнал, макар че свободният продължаваше да го изпепелява с поглед.

— Или намекваш, че моите мисионери от Светите ордени, всички до един, проповядват изтънчени заблуди? — настоя Пол.

— Искреността може да зависи от интереса — каза Едрик.

Ръката на Стилгар пропълзя под робата към кристалния нож.

Пол поклати глава.

— Значи ме обвиняваш в неискреност?

— Не съм сигурен, че обвинявам е подходящата дума, сир.

Нагла твар! — помисли Пол и добави на глас:

— Със или без обвинения, ти твърдиш, че аз и моите духовни пастири сме просто банда властолюбиви разбойници.

— Властолюбиви ли, сир? — Едрик пак се озърна към Стилгар. — Властта има свойството да обгръща в самота онези, които държат прекалено на нея. Рано или късно те губят връзка с реалността… и рухват.

— Господарю — изръмжа Стилгар, — екзекутирал си някои хора и за по-дребни грехове.

— Да, някои хора — кимна Пол. — Но този е посланик на Сдружението.

— Той те обвинява в нечестива измама!

— Мислите му ме заинтересуваха. Стил. Задръж гнева си и бъди нащрек.

— Както повелява Муад’диб.

— Кажи ми, щурмане — продължи Пол, — как бихме могли да поддържаме тази предполагаема измама през бездните на пространството и времето, когато не разполагаме със средства да следим всеки мисионер, да проучваме и най-дребната подробност във всеки манастир и храм на квизарата?

— Какво е времето за теб? — попита Едрик.

Явно озадачен, Стилгар се навъси и помисли: Муад’диб неведнъж е споменавал, че вижда отвъд пелената на времето. Какво иска да каже всъщност сдруженецът?

— Не биха ли почнали да възникват пробиви в структурата на подобна измама? — запита Пол. — Очебийни несъответствия, разколнически призиви… съмнения, изповеди за вина — измамата едва ли би успяла да потисне всичко това.

— Каквото не могат да скрият религията и личният интерес, ще го потули правителството — отвърна Едрик.

— Ти като че искаш да видиш докъде стигат границите на търпението ми?

— А нима моите аргументи са лишени от убедителност? — парира Едрик.

Да го убием ли желае — запита се Пол. Дали не е решил доброволно да се пожертва?

— Предпочитам циничните възгледи — изпитателно подхвърли той. — Ти несъмнено си изучил всички измамни ходове на държавническото изкуство, двусмислиците и повелителните слова. За теб езикът не е нищо друго, освен оръжие, и чрез него търсиш слабите места в бронята ми.

— Циничните възгледи — повтори Едрик и устните му се разтегнаха в усмивка. — Владетелите се славят с особен цинизъм по въпросите на религията. Тя също е оръжие. Какъв тип оръжие е религията, когато се превърне в правителство?

Изведнъж всичко в Пол застина, обзе го недоверие. На кого говореше Едрик? В проклетите хитроумни фрази се криеха лостове за манипулиране — нотките на добродушно утешение, недоизреченият намек за споделени тайни; с цялото си поведение сдруженецът подсказваше, че той и Пол са двама изтънчени мъдреци, хора от някаква по-обширна вселена, които разбират недостъпни за простолюдието неща. Поразен, Пол осъзна, че не е бил главната мишена за цялото това красноречие. Вмъкнатата в двореца напаст бе говорила всъщност на другите — на Стилгар, на телохранителите… може би дори на широкоплещестия адютант.

— Бях озарен от религиозна мана — каза Пол, — Без да я желая.

И си помисли: Това е! Нека тая риба се залъгва, че е победила в словесния двубой!

— Тогава защо не си я отхвърлил, господарю? — попита Едрик.

— Заради сестра ми Алая — отвърна Пол, впил изпитателен взор в посланика. — Тя е богиня. Съветвам те да внимаваш, когато си имаш работа с Алая, за да не те умъртви с поглед.

По устните на Едрик плъзна злорада усмивка, тутакси заменена от стъписано изражение.

— Говоря съвършено сериозно — добави Пол, наблюдавайки как стъписването се разлива все по-широко. Стилгар кимна утвърдително.

— Ти разруши вярата ми в теб, господарю — мрачно изрече Едрик. — Несъмнено това си възнамерявал.

— Не бъди толкова сигурен какво възнамерявам — каза Пол и даде на Стилгар знак, че аудиенцията е приключила.

С въпросителен жест свободният се осведоми дали Едрик не трябва да бъде убит, но Пол размаха отрицателно ръка и добави знака за заповед, отнемайки на Стилгар възможността да действа на своя глава.

Адютантът Сцитал мина зад цистерната и я тласна към изхода. Когато се озова пред дивана, той спря и хвърли насмешлив поглед към Пол.

— Разрешава ли господарят?

— Да, какво има? — попита Пол и забеляза как Стилгар пристъпва напред, привлечен от стаената заплаха.

— Говори се — каза Сцитал, — че хората държат на имперското владичество, защото космосът е безкраен. Без обединяващ символ те се чувстват самотни. За самотните хора императорът е едно определено място. Могат да се обърнат към него и да кажат: „Вижте, ето Го. Той ни превръща в едно цяло.“ Може би религията служи на същата цел, господарю.

Сцитал почтително сведе глава и тласна резервоара по-нататък. Докато напускаха залата, Едрик лежеше облегнат възнак с притворени очи. Изглеждаше изтощен, изчерпил докрай нервната си енергия.

Пол се загледа подир тромавата фигура на Сцитал, размишлявайки върху думите му. Странен тип беше този адютант. Докато говореше, около него се излъчваше усещането за множество хора, сякаш цялото му генетично наследство избиваше на повърхността на кожата.

— Нещо не е наред — промърмори Стилгар сякаш сам на себе си.

Докато един телохранител затваряше вратата зад Едрик и придружителите, Пол стана от дивана.

— Не е наред — повтори Стилгар. Вената на слепоочието му пулсираше.

Пол намали светлините в залата и отиде до прозореца, от който се разкриваше изглед към острите зъбери на Заслона. Далече долу проблясваха лампички — суетня на джуджета. В подножието група работници местеше огромни блокове плазмосплав за ремонта по фасадата на храма на Алая, повреден от случайно проникнала дотук пясъчна буря.

— Безразсъдно бе да каниш тая твар в покоите си, Усул — каза Стилгар.

Усул, помисли Пол. Моето име в сийча. Стилгар ми напомня, че някога е бил мой повелител, че ме е спасил от пустинята.

— Защо го направи? — прозвуча пак гласът на Стилгар някъде съвсем близо зад Пол.

— Данни. Трябват ми още данни.

— Не е ли опасно, че опитваш да се справиш с тази заплаха само като ментат?

Проницателен е, помисли Пол.

И най-сложните ментатски пресмятания си оставаха ограничени. Невъзможно бе да се изрази безкрайността в рамките на който и да било език. Въпреки това, ментатските способности не бяха за изхвърляне. Той каза няколко думи в този смисъл, предизвиквайки Стилгар да го обори.

— Винаги нещо остава отвън — рече свободният. — А и някои неща е за предпочитане да се държат навън.

— Или вътре — добави Пол.

За момент престана да се бори с двойната си природа на ясновидец-ментат. Навън, да. И вътре — там се таеше истинският ужас. Как да се защити от самия себе си? Враговете несъмнено го тласкаха към самоунищожение, ала покрай тази заплаха дебнеха още по-страховити възможности.

Ехо от забързани стъпки прекъсна унеса му. На прага се появи силуетът на квизара Корба, осветен изотзад от ярките лампи в коридора. Той нахлу като запокитен от невидима сила и спря почти мигновено, щом се озова в полумрака на залата. Мъкнеше в ръце куп макари с шигърова жица¤. В светлината от коридора те проблясваха като странни кръгли накити и помръкнаха, когато ръката на пазача се протегна да затвори вратата отвън.

— Ти ли си, гос’дарю? — запита Корба, като се взираше в сенките.

— Какво има? — обади се Стилгар.

— Стилгар?

— И двамата сме тук. Какво има?

— Безпокои ме посещението на сдруженеца.

— Безпокои ли те? — попита Пол.

— Хората говорят, че оказваш прекалена чест на враговете си, гос’дарю.

— Друго няма, така ли? — каза Пол. — Това ли са шигъровите жици, които ти поръчах да донесеш?

Той посочи макарите в ръцете на Корба.

— Жици… О! Да, гос’дарю. Това са историите. Тук ли ще ги прегледаш?

— Вече съм ги гледал. Трябват ми за Стилгар.

— За мене ли? — изненада се Стилгар.

Изпълни го растяща обида от каприза на Пол. Истории! Преди малко бе помолил да обсъдят заедно логистичните изчисления за превземането на Забулон. Тогава им бе попречило идването на посланика. А сега — Корба с някакви си истории!

— Добре ли познаваш историята? — запита Пол, разглеждайки сенчестата фигура до себе си.

— Господарю, мога да назова по име всяка планета, на която е стъпвал народът ни в своите странствания. Знам обсега на имперските…

— Изучавал ли си някога Златния век на Земята?

— Земята? Златен век?

Стилгар бе раздразнен и озадачен. Каква беше тая прищявка да обсъждат митове от зората на човечеството? Главата му беше претъпкана с данни за Забулон и изчисления на щабните ментати: двеста и пет щурмови фрегати с тридесет легиона, резервни батальони, умиротворителни кадри, квизаратски мисионери… доставки на провизии (точните цифри бяха запечатани в паметта му) и меланж… оръжия, униформи, медали… урни за праха на загиналите… брой на специалистите-събирачи на пропагандни сведения, чиновници, счетоводители… шпиони… и шпиони за следене на шпионите…

— Донесох и пулсо-синхронната приставка, гос’дарю — колебливо подхвърли Корба. Явно бе доловил растящото напрежение между Пол и Стилгар и започваше да се тревожи.

Стилгар бавно поклати глава. Пулсо-синхронизатор? Защо Пол го караше да използва мнемонична блок-схема заедно с шигъровия проектор¤? Защо да издирва в записите специфични данни? Това беше работа за ментати! Усети, че — както винаги — не може да прогони дълбоката си подозрителност пред перспективата да работи с проектор и приставка. Апаратът винаги го изпълваше с тревога, заливаше го с потоп от данни, които умът му подреждаше по-късно, и го изненадваше с неподозирана информация.

— Сир, дойдох заради забулонските изчисления — каза Стилгар.

— Водата да им вземат на забулонските изчисления! — изруга Пол, използвайки нецензурната дума на свободните, намекваща, че съществува влага, която никой не би се унизил да докосне.

— Господарю!

— Стилгар, ти се нуждаеш спешно от чувство за равновесие, което може да ти даде само разбирането на дългосрочните последствия. Корба ти е донесъл цялата оскъдна информация, с която разполагаме, за древността, жалките трохи, останали след съсипията на бътлърианците. Започни с Чингис хан.

— Чингис… хан? Той от сардаукарите ли е бил, господарю?

— О, много преди тях. Убил е… може би четири милиона.

— Трябва да е имал страхотни оръжия, за да избие толкова народ, сир. Сигурно лазестрели или…

— Не ги е убил лично. Стил. Убивал е като мен, чрез легионите си. Има и друг император, на който искам да обърнеш внимание мимоходом — някой си Хитлер. Той е убил над шест милиона. Доста добро постижение за ония времена.

— Убил ги е… чрез легионите си ли? — запита Стилгар.

— Да.

— Не е много впечатляваща статистиката, господарю.

— Чудесно, Стил. — Пол се озърна към макарите в ръцете на Корба. Квизарът стоеше така, сякаш му се щеше да ги захвърли и да побегне. — Статистиката: според най-умерени преценки аз съм убил шестдесет и един милиарда, обезлюдил съм деветдесет планети, напълно съм смазал други петстотин. Унищожил съм поклонниците на четиридесет религии, съществуващи още от…

— Неверници! — възрази Корба. — Всички до един са неверници!

— Не — каза Пол. — Вярващи.

— Повелителят се шегува — изрече Корба с потреперващ глас. — Джихадът въведе десет хиляди планети в сияйната светлина на…

— В мрака — каза Пол. — Още сто поколения няма да се опомнят от джихада на Муад’диб. Трудно ми е да си представя, че някой някога ще ме надмине.

От гърлото му излетя дрезгав смях.

— Какво развесели Муад’диб? — запита Стилгар.

— Не съм се развеселил. Просто изведнъж си представих как император Хитлер казва нещо подобно. Сигурно го е казал.

— Никои друг владетел не е бил надарен с твоята мощ — опита се да спори Корба. — Кой би дръзнал да ти се противопостави? Твоите легиони контролират цялата цивилизована вселена и всички…

— Легионите контролират — повтори Пол — Чудя се дали и те го знаят?

— Ти контролираш легионите си, господарю — прекъсна го Стилгар и от тона му личеше, че ненадейно е осъзнал собственото си място във веригата на управлението, собствената си ръка върху кормилото на цялата имперска мощ.

След като бе пришпорил мислите на Стилгар в желаната посока, Пол насочи цялото си внимание към Корба и нареди:

— Остави макарите на дивана.

Когато заповедта бе изпълнена, Пол запита;

— Как върви приемът, Корба? Справя ли се сестра ми?

— Да, гос’дарю — предпазливо отговори Корба. — А и Чани наблюдава от тайното прозорче. Тя подозира, че в свитата на посланика може да има сардаукари.

— Сигурно е права — кимна Пол. — Чакалите се събират на глутници.

— Банърджи — обади се Стилгар (това бе името на шефа на дворцовата охрана) — се тревожеше одеве, че някои от тях ще се опитат да проникнат в забранената част на Заслона.

— Опитали ли са се?

— Не още.

— Но на градинския прием възникна известен безпорядък — добави Корба.

— Безпорядък ли? — запита Стилгар.

Пол кимна.

— Разни чужденци влизат и излизат — поясни Корба, — тъпчат растенията, разговарят шепнешком… чух донесения за някои подривни забележки.

— Например? — попита Пол.

— За това ли се харчат нашите данъци? Доколкото разбрах, лично посланикът е задал този въпрос.

— Не се учудвам — каза Пол. — Много чужденци ли имаше в градината?

— Десетки, гос’дарю.

— Банърджи разположи елитната охрана на най-уязвимите входове, господарю — каза Стилгар.

При тези думи той се завъртя и единствената незагасена лампа освети половината му лице. Странното осветление, лицето… всичко това разбуждаше в паметта на Пол някакъв полузабравен пустинен спомен. Той не си направи труда да го доизясни, защото вниманието му бе привлечено от необичайната угриженост на Стилгар. Обтегнатата кожа върху челото на свободния отразяваше почти всяка мисъл, прелитаща през ума му. Сега беше подозрителен, дълбоко подозрителен към нелепото поведение на своя император.

— Не ми харесва нахлуването в градината — каза Пол. — Едно е да бъдем любезни към гостите и да спазваме задължителните формалности към посланика, но…

— Ще се погрижа да бъдат отстранени — каза Корба. — Незабавно.

— Чакай! — заповяда Пол, докато квизарът се канеше да му обърне гръб.

Сред внезапно настаналото затишие Стилгар се премести така, че да вижда лицето на Пол. Направи го изкусно. Пол се възхити на движението — то постигаше целта си без демонстративност. Истинска постъпка на свободен — лукавство с примес на уважение към чуждата самостоятелност, ход по необходимост.

— Кое време е? — запита Пол.

— Почти полунощ, сир — отвърна квизарът.

— Корба, мисля, че ти може да се окажеш най-успешното ми творение — каза Пол.

— Сир! — в гласа на Корба се прокраднаха нотки на оскърбено достойнство.

— Благоговееш ли пред мен? — запита Пол.

— Ти си Пол Муад’диб, когото в сийча наричахме Усул. Знаеш моята преданост към…

— Чувствал ли си се някога като апостол?

Корба очевидно недоразбра думите, но безпогрешно изтълкува тона им.

— Моят император знае, че съвестта ми е чиста!

— Шай-хулуд да ни е на помощ — промълви Пол.

Кроткото недоумяващо мълчание бе нарушено от нечие подсвиркване из коридора. Излая повелителният глас на телохранител и подсвиркването стихна тъкмо когато бе наближило вратата.

— Корба, мисля, че ти може да надживееш всичко, което ни очаква — каза Пол.

И зърна как се разведрява лицето на проумелия Стилгар.

— Ами чужденците в градината, сир? — запита свободният.

— Ах, да — сепна се Пол. — Поръчай на Банърджи да ги изхвърли, Стил. Корба ще му помогне.

— Аз ли, сир? — квизарът явно бе силно смутен.

— Някои мои приятели забравят, че са били свободни — изрече Пол към Корба, но думите бяха предназначени за Стилгар. — Ще набележиш онези, които Чани посочи като сардаукари, и ще се погрижиш да бъдат убити. Извърши го лично. Искам да стане тихомълком и без излишна бъркотия. Не бива да забравяме, че религията и държавната власт имат и други грижи, освен проповедите и подписването на договори.

— Прекланям се пред волята на Муад’диб — прошепна Корба.

— А забулонските изчисления? — попита Стилгар.

— Утре — каза Пол. — Когато чужденците бъдат изхвърлени от градината, обяви, че приемът е приключил. Веселбата свърши. Стил.

— Разбирам, господарю.

— Сигурен съм, че разбираш — каза Пол.