Франк Хърбърт
Месията на Дюна (5)

4.

Появата на защитното поле и лазестрела с тяхното взривно взаимодействие еднакво убийствено за нападнатия и нападателя постави определени ограничения пред развитието на оръдейната технология. Не е нужно да се задълбочаваме в особената роля на атомното оръдие. Фактът, че в моята империя всяка династия разполага с ядрено оръдие за унищожаване на петдесет и повече други династии, наистина поражда известна нервност. Но всички ние предвидливо сме разработили планове за съкрушително възмездие Сдружението и Ландсрадът държат ключовете за неутрализиране на тази сила. Не, тревогата ми идва от разработката на едно специфично оръдие — човекът. В тази буквално неограничена област са насочени усилията на няколко групировки.

Муад’диб — лекция във Военния колеж

Из „Стилгаровата хроника“

Старецът стоеше на прага и се взираше навън със сини, съвсем сини очи. Вроденото недоверие на пустинните жители към чужденците замъгляваше взора му. Скръбни бръчки кривяха ъгълчетата на устните му там, където не ги закриваше сплъстената бяла брада. Беше без влагосъхраняващ костюм и това говореше твърде много, както и фактът, че не обръща внимание на влагата, излитаща от дома му през отворената врата.

Сцитал се поклони и направи приветствения жест на заговорниците.

Иззад стареца долитаха жалните звуци на гъдулка, несъзвучни стенания на музиката, породена от семута¤. Домакинът не изглеждаше затъпял от наркотик — признак, че семутата е слабост на някой друг. Така или иначе, за Сцитал бе странно да срещне тук този изтънчен порок.

— Поздрави отдалече — каза той и се усмихна с широкото лице, което бе избрал за срещата. После му хрумна, че старецът може да го познае. Някои от най-старите свободни на Дюна се бяха срещали с Дънкан Айдахо.

Когато избираше лицето, Сцитал просто се забавляваше, но сега разбра, че може да е допуснал грешка. Ала не смееше да промени чертите си тук. Нервно се озърна към двата края на уличката. Кога най-сетне щеше да го покани вътре този старец?

— Познаваш ли сина ми? — запита старецът. Това поне беше отзив на паролата — Сцитал произнесе уречения отговор, като през цялото време оставаше нащрек, дирейки наоколо подозрителни признаци. Не му харесваше ситуацията, в която бе попаднал. Намираше се в задънена улица, завършваща с тази къща. Всички околни сгради бяха построени за ветерани от джихада. Оформяха предградие на Аракийн, което заобикаляше Таймаг и продължаваше към Имперския басейн. Стените на къщите обгръщаха улицата с безизразни лица от сивокафява плазмосплав, чиято монотонност се нарушаваше само от сенките на плътно затворени врати и тук-там по някоя неприлична драскулка. Досами вратата, пред която стоеше Сцитал, беше изписано с креда съобщението, че някой си Берис се върнал на Аракис със срамна болест, отнемаща неговата мъжественост.

— Имаш ли спътници? — попита старецът.

— Сам съм — каза Сцитал.

Старецът се изкашля и продължи да се колебае с все същата подлудяваща мудност.

Сцитал мислено призова цялото си търпение. Този начин за свръзка криеше определени опасности. Може би старецът имаше причини за подобно поведение. И все пак времето беше подбрано точно. Бледото слънце висеше право над главите им. Хората от квартала се бяха залостили по домовете си, за да прекарат в сън горещите часове на деня.

Дали пък не се боеше от новия си съсед? Сцитал знаеше, че в прилежащата къща е настанен Отхейм, бивш участник в страшните отряди от федейкини¤-убийци на Муад’диб. А при Отхейм го чакаше джуджето Бияз.

Като се вгледа отново в стареца, Сцитал забеляза провисналия празен ръкав под лявото рамо и липсата на влагосъхраняващ костюм. Този човек излъчваше някаква властна сила. Личеше, че не е участвал в джихада като прост пехотинец.

— Мога ли да узная името на госта? — попита старецът.

Сцитал едва сдържа въздишка на облекчение. Все пак щяха да го приемат.

— Аз съм Заал — представи се той с името, което му бяха дали за тази мисия.

— Аз съм Фарок — отвърна старецът, — бивш башар¤ от Девети легион на джихада. Подсказва ли ти нещо това?

Сцитал долови заплахата в думите му.

— Роден си в Сийч Табър и си дал клетва за вярност към Стилгар.

Поуспокоен, Фарок отстъпи встрани.

— Добре дошъл в моя дом.

Сцитал се промъкна край него към сенчестото преддверие — сини плочки на пода, искрящи кристални шарки по стените. От другата страна на преддверието имаше покрито вътрешно дворче. Проникващата през полупрозрачните филтри светлина разливаше меко сребристо сияние като в белите нощи на Първата луна¤. Зад гърба на Сцитал вратата със скърцане се намести във влагосъхраняващата си рамка.

— Ние сме достоен род — говореше Фарок, водейки госта към дворчето. — Не сме от прокудените. Имахме село в грейбъна¤… като това тук! Както си му е ред, живеехме в сийч сред скалите на Защитната стена, над хребета Хабаная. Без смяна на червея можехме да стигнем до вътрешната пустиня Кедем.

— Не е било като сега — съгласи се Сцитал, разбирайки най-сетне какво е тласнало Фарок в съзаклятието. Свободните копнееха за отминалите времена и обичаи.

Влязоха в дворчето.

Сцитал осъзна, че Фарок потиска с усилие дълбоката си неприязън към посетителя. Свободните не се доверяваха на очи, лишени от плътната синева, наричана ибад¤. Пришълците, твърдяха те, имат лукави погледи и виждат онова, което не бива.

При влизането им семутната музика бе замлъкнала. След малко я смени дрънкането на балисет¤, отначало деветострунен акорд, сетне ясните ноти на една популярна песен от далечните светове на Нарадж.

Когато очите му привикнаха към полумрака, Сцитал забеляза младеж, седнал с кръстосани крака на ниско диванче под свода отдясно. С тайнствения усет на слепец той запя в мига, когато го докосна погледът на пришълеца. Гласът беше висок и нежен:

Полята вихърът отвя,

небето ни отвя

и хората дори!

Но кой е вихърът?

Дърветата прегърби доземи

да пият, дето хората са пили.

Тъй много светове видях,

тъй много хора,

тъй много дървеса,

тъй много вихри.

Сцитал отбеляза мислено, че това не са оригиналните думи на песента. Фарок го поведе настрани от младежа и посочи възглавничките, пръснати по плочите под арката в другия край на дворчето. Керамиката беше украсена с изображения на морски същества.

— Някога в сийча на тази е седял Муад’диб — каза старецът, сочейки кръгла черна възглавница. — Сега мястото е твое.

— Задължен съм ти — отвърна Сцитал, потъвайки в меката могилка.

Усмихна се. Фарок проявяваше благоразумие. Истинският мъдрец говори за вярност дори когато слуша песни с прикрит смисъл и слова, носещи тайни вести. Кой би отрекъл страшната мощ на тирана-император?

Без да прекъсва песента, Фарок вмъкна думите си в мелодията:

— Смущава ли те музиката на сина ми?

Сцитал махна с ръка към възглавницата срещу себе си и облегна гръб на прохладната колона.

— Обичам музиката.

— Синът ми загуби очите си при превземането на Нарадж — каза Фарок. — Трябваше да остане, там се грижеха за него. Нито една жена от нашия народ не го иска такъв. Някак странно ще е обаче да знам, че на Нарадж имам внуци, които никога няма да видя. Познаваш ли световете на Нарадж, Заал?

— На младини бях там на турне с трупа приятели лицетанцьори — отговори Сцитал.

— Значи си лицетанцьор — кимна Фарок. — Чудех се откъде имаш такова лице. Напомня ми за един човек, когото познавах някога.

— Дънкан Айдахо?

— Да, същият. Фехтовач от свитата на императора.

— Казват, че бил убит.

— Така казват — съгласи се Фарок. — А ти наистина ли си човек? Чувал съм, че лицетанцьорите били…

Той не довърши и сви рамене.

— Ние сме джадакски хермафродити — каза Сцитал. — Можем да сменяме пола си по желание. Засега съм мъж.

Фарок замислено прехапа устни, после се сепна:

— Да поръчам ли разхладителни напитки? Желаеш ли вода? Ледени плодове?

— Ще се задоволя с беседа.

— Волята на госта е заповед за домакина — каза Фарок и се настани на възглавницата срещу Сцитал.

— Благословен да е Абу д’Дхур, баща на Безликите пътища на времето — изрече Сцитал и си помисли: Това е! Казах му без заобикалки, че ме изпраща щурман от Сдружението и че нося щурманското прикритие.

— Трижди благословен — добави Фарок.

— Гледан отдалече, всеки предмет разкрива само принципа си — каза Сцитал, намеквайки, че желае да разговарят за укрепения Заслон на императора.

— Онова, що е мрачно и зло, си личи и отдалече — отвърна Фарок. Съветваше го да отложат темата.

„Защо?“ запита се Сцитал, но продължи беседата:

— Как загуби очите си твоят син?

— Защитниците на Нарадж си послужиха със скалорез. Синът ми бе прекалено близо. Проклети да са атомните оръжия! Трябвало е да забранят и скалореза.

— Да, той противоречи на духа на закона — съгласи се Сцитал.

И си помисли: Скалорез на Нарадж! Не бяхме чували за това. Защо говори за скалореза този старец?

— Предложих му да купя тлейлаксиански очи от твоите господари — продължи Фарок. — Но из легионите се носи мълва, че тлейлаксианските очи поробват притежателя си. Синът ми каза, че те са от метал, а той от плът и подобно съчетание неминуемо води до грях.

— Принципът на всеки предмет трябва да се съчетава с първоначалния замисъл — каза Сцитал, опитвайки да върне разговора към търсената информация.

Фарок присви устни, но кимна.

— Кажи открито какво желаеш. Ще трябва да се доверим на твоя щурман.

— Влизал ли си някога в императорския Заслон? — попита Сцитал.

— Бях там за празника по случай победата над Молитор. От всичките тия камъни лъхаше студ въпреки иксианските нагреватели. Предишната нощ спахме на терасата пред храма на Алая. Знаеш ли, той е насадил там дървета, дървета от десетки светове. Ние, башарите, бяхме облекли най-хубавите си зелени халати и имахме отделни маси. Преядохме и препихме. Някои гледки ме отвратиха. Дойдоха по-леко ранените бойци, инвалидите се влачеха на патерици. Не вярвам Муад’диб да знае колко хора е осакатил.

— Ти отказа ли се от пиршеството? — попита Сцитал, който познаваше оргиите на свободните, развихряни с помощта на меланжово пиво.

— Не беше като някогашното сливане на душите в сийча — каза Фарок. — Не стигнахме до тау. За развлечение на войската доведоха робини, а през останалото време бойците разправяха за битки и се хвалеха с раните си.

— Значи си влизал в оная каменна грамада.

— Муад’диб дойде на терасата. „Сполука за всички ни“, тъй рече. За нас, застаналите в пустинния параден строй насред онова място!

— Познаваш ли разположението на личните му покои? — запита Сцитал.

— Дълбоко са — каза Фарок. — Някъде дълбоко навътре. Чувал съм, че зад стените на Заслона двамата с Чани водели чергарски живот и прочие. За аудиенциите излиза в Голямата зала. Има приемни покои и кътове за официални срещи, едно цяло крило е отделено за личната му стража, има места за церемонии и сектор за вътрешни комуникации. Чувал съм, че дълбоко под крепостта се намира зала, където той държи червей-джудже, обкръжен с водна преграда; нали водата е отровна за червеите. Там предсказвал бъдещето.

Фактите съвсем са се оплели с легендите, помисли Сцитал.

— Цялото правителство го съпровожда, където и да иде — мърмореше Фарок. — Чиновници, прислужници, слуги на прислужниците… Вярва само на тия като Стилгар, дето са с него още от старите времена.

— Но не и на теб — вметна Сцитал.

— Сигурно изобщо е забравил, че съществувам.

— А как влиза и излиза от сградата?

— Има миниатюрна площадка за топтери¤, издадена над една от вътрешните стени — обясни Фарок. — Чувал съм, че Муад’диб не отстъпва никому пилотското кресло при кацане там. Заходът трябвало да е невероятно точен, най-малката грешка можела да го повали покрай отвесните канари към една от проклетите му градини.

Сцитал кимна. Сигурно беше истина. Подобен въздушен път към императорските покои би им осигурил значителна безопасност. Знаеше се, че всички в рода Атреидес са били отлични пилоти.

— Използва хора за дистранс¤-съобщения — продължаваше Фарок. — Присаждането на вълнови преводачи е унижение за човека. Един истински мъж трябва да е господар на гласа си. Не бива да разрешава в словата му да се спотайват чужди известия.

Сцитал сви рамене. В днешната епоха всички велики сили използваха дистранса. Никога не се знаеше какви препятствия могат да бъдат заложени между изпращача и получателя. Дистрансът не се поддаваше на политическо разшифроване, защото бе основан на неуловими деформации в естествения звуков диапазон, които можеха да се закодират с изумителна сложност.

— Даже данъчните му чиновници прибягват до този метод — оплака се Фарок. — По мое време присаждахме дистранс само на низшите животни.

Но информацията за приходите трябва да се пази в тайна, помисли Сцитал. Не едно правителство е рухнало заради това, че народът е узнал истинските размери на държавните богатства.

— Какви са сега чувствата на свободните кохорти към джихада на Муад’диб? — осведоми се той. — Имат ли нещо против обожествяването на императора?

— Повечето не се и сещат за това. Мислят за джихада, както мислех и аз… Той им носи непознати преживявания, приключения, богатства. Този пустинен бордей, в който живея — Фарок махна с ръка към дворчето, — струва цели шейсет лидаса подправка. Деветдесет контара! Едно време не можех и да си представя подобно състояние.

Той поклати глава. В другия край на дворчето слепият младеж изтръгваше от балисета си мелодията на стара любовна балада.

Деветдесет контара — помисли Сцитал. — Колко странно. Огромно богатство, не ще и дума. За много други светове бордеят на Фарок би бил същински дворец, ала всичко е относително — дори и контарите. Знае ли Фарок, например, откъде произлиза тази мярка за теглото на подправката? Мислил ли си е някога, че в древността камилският товар се е равнявал на контар и половина? Едва ли. Фарок може изобщо да не е чувал за камилите от Златния век на Земята.

Редейки думите в удивително съзвучие с балисета на сина си, Фарок изрече:

— Притежавах кристален нож, водни жетони за десет литра, лично копие, наследство от баща ми, сервиз за кафе и бутилка от червено стъкло — толкова старинна, че и най-старите в сийча не помнеха откъде е дошла. Полагаше ми се дял от подправката, но нямах пари. Бях богат, без да го зная. Две жени имах — едната грозничка и мила на сърцето ми, другата глупава и опърничава, но с тяло и лице на ангел. Бях свободен наиб¤, ездач на червеи, господар на левиатаните и пясъка.

Младежът отсреща ускори ритъма на мелодията.

— Много неща знаех, без дори да си правя труда да мисля — нареждаше Фарок. — Знаех, че дълбоко под пясъка има вода, пленена там от Малките творци¤. Знаех, че прадедите ми са принасяли девици в жертва на Шай-хулуд¤… преди Лайът-Кайнс да забрани обичая. Сбъркали сме, че го послушахме. Виждал съм безценните камъни в устата на червей. Душата ми има четири порти и всяка от тях съм опознал.

Той замълча и се унесе в мрачни мисли.

— После дойде Атреидес с майка си — подсказа Сцитал.

— Дойде Атреидес — повтори Фарок. — Онзи, когото в сийча наричахме Усул, това бе тайното му име сред нас. Нашият Муад’диб, нашият Махди! И когато ни призова на джихад, аз бях сред ония, които запитаха: „Защо да се бия другаде? Нямам близки там.“ Ала другите тръгнаха — младежи, приятели, спътници на моята младост. Когато се завърнаха, разправяха за магия, за страшната мощ в ръцете на спасителя Атреидес. Той се биеше с нашия враг Харконен. Благослови го сам Лайът-Кайнс, който ни бе обещал планетата да стане рай. Говореше се, че Атреидес идвал да промени нашия свят и цялата вселена, че бил онзи, заради когото ще разцъфне златното цвете в нощта. — Фарок вдигна ръка и се взря в дланта си. — Хората сочеха Първата луна и казваха: „Душата му е там.“ Затуй го нарекоха Муад’диб. А аз нищичко не разбрах. — Той се загледа през дворчето към сина си. — Нямах мисли в главата. Мислите ми бяха само в сърцето, стомаха и слабините.

Темпото на тихата музика отново се успокои.

— Знаеш ли защо се записах доброволец за джихада? — Старческите очи се втренчиха в Сцитал. — Чух, че имало нещо, наречено море. Много е трудно да повярваш в морето, когато си живял само тук, сред дюните. Ние нямаме морета. Хората от Дюна никога не бяха виждали море. Имахме ветрокапани¤. Събирахме вода за великата промяна, която ни обещаваше Лайът-Кайнс… същата велика промяна, която Муад’диб донася с едно махване на ръката. Можех да си представя канат — вода, която тече по канал през равнините. Чрез него мисълта ми можеше да съгради и образа на река. Но море?

Фарок се взираше в прозрачния купол над дворчето, сякаш се мъчеше да проникне с поглед в дълбините на вселената отвъд него.

— Море — тихо повтори той. — Умът ми не можеше да го побере. Мои познати казваха, че са виждали това чудо. Мислех, че лъжат, но трябваше сам да узная. Заради това станах доброволец.

Младежът изтръгна от балисета мощен финален акорд и подхвана нова песен със странен трепетлив ритъм.

— Намери ли своето море? — запита Сцитал.

Фарок мълчеше и Сцитал помисли, че старецът не е чул. Около тях музиката на балисета се надигаше и спадаше като прииждаща вълна. Фарок дишаше в такт с нейния ритъм.

— Беше по залез слънце — изрече той след малко. — Само някой от древните художници би могъл да нарисува такъв залез. Червен на цвят, червен като моята бутилка. И златен… и син… Планетата се наричаше Ен-фейл, на нея предвождах легиона си към победа. Излязохме от планински проход, където въздухът направо вонеше на вода. В низините пред мен се разстилаше онова, за което ми бяха говорили приятелите: вода, докъдето ти стига погледът, и още по-далече. Спуснахме се към нея. Нагазих и пих. Беше горчива и ми прилоша. Но изумлението вече никога не ме напусна.

Сцитал усети, че сам споделя почти религиозното страхопочитание на стареца.

— Потопих се в това море — говореше Фарок, свел поглед към образите на водни създания по плочките на пода. — Един човек потъна под водата… друг се надигна от нея. Припомнях си минало, което никога не съм имал. Взирах се наоколо с очи, които бяха готови да възприемат каквото и да е… да, каквото и да е. Видях във водата труп — един от убитите защитници. Наблизо плуваше дънер, остатък от грамадно дърво. Ако си затворя очите, и сега мога да го видя. В единия край беше почернял от огън. И още, във водата имаше парче плат — просто жълт парцал… съдран, мръсен. Гледах тия неща и разбрах защо са дошли на това място. За да ги видя. — Фарок бавно се обърна и се втренчи в очите на Сцитал. — Нали знаеш, вселената е безкрайна.

Бъбрив е, но мъдър, помисли Сцитал и каза:

— Явно, преживяното те е впечатлило дълбоко.

— Ти си тлейлаксианец — отвърна Фарок. — Много морета си виждал. А аз видях само онова и все пак знам за моретата нещо повече от теб.

Необяснима тревога стегна сърцето на Сцитал.

— Майката на Хаоса е била родена в морето — продължаваше Фарок. — Когато излязох от водата, мокър до кости, наблизо стоеше квизарът Тафвид. Стоеше на пясъка… на влажния пясък… заедно с неколцина мои бойци, които споделяха страха му. Гледаше ме и очите му разбираха, че съм узнал нещо недостъпно за него. Бях се превърнал в морско създание и го ужасявах. Морето ме изцели от джихада и мисля, че той го усещаше.

Ненадейно Сцитал осъзна, че някъде насред монолога музиката е секнала. Безпокоеше го мисълта, че не може да определи точно в кой миг е замлъкнал балисетът.

Сякаш спомнил си внезапно за предишния разказ, Фарок добави:

— Всички порти се охраняват. Няма как да се влезе в крепостта на императора.

— Точно това е нейната слабост — отвърна Сцитал.

Фарок изопна шия и надзърна през рамото му.

— Има как да се влезе — обясни Сцитал. — Фактът, че повечето хора — включително и императорът, надявам се — смятат другояче… играе в наша полза.

Той потърка с пръст устните си, чувствайки колко странно лице си е избрал. Мълчанието на музиканта го смущаваше. Значеше ли то, че синът на Фарок е приключил предаването? Естествено, това беше най-удобният път: концентрираното известие да се предаде чрез музиката. Сега беше запечатано в нервната система на Сцитал и чакаше да бъде задействано в подходящ момент от дистранса, вграден в надбъбречната жлеза. Ако всичко бе свършило, той се превръщаше в хранилище на неизвестни думи. Беше като препълнена съдина, бълбукаща от сведения — всяко звено от съзаклятието тук, на Аракис, всяко име, всяка парола — цялата насъщна информация.

Чрез тази информация можеха да се преборят с Аракис, да заловят пясъчен червей и да започнат производството на меланж нейде извън обсега на Муад’диб. Можеха да смажат монопола едновременно със смазването на императора. Много неща можеха с тази информация.

— Жената е тук — каза Фарок. — Желаеш ли да я видиш сега?

— Видях я вече — отговори Сцитал. — Проучих я най-внимателно. Къде е тя?

Фарок щракна с пръсти.

Младежът взе гъдулката и прокара лъка по струните. Разнесе се жална семутна музика. Сякаш привлечена от звуците, през вратата зад музиканта пристъпи млада жена в синя роба. Плътната синева на ибада в очите й се замъгляваше от наркотичен унес. Беше от племето на свободните, пристрастена към подправката, а сега и пленена от другопланетния порок. Дълбоко под семутния транс изгубеното й съзнание летеше нанякъде, понесено от екстаза на музиката.

— Дъщерята на Отхейм — каза Фарок. — Синът ми я приучи към наркотика с надеждата да спечели жена от племето въпреки слепотата си. Както виждаш, победата му е напразна. Семутата отне онова, което се надяваше да получи.

— Знае ли бащата? — попита Сцитал.

— Даже и тя самата не знае. Моят син й внушава фалшиви спомени, чрез които да си обяснява защо идва тук. Тя мисли, че е влюбена в него. Роднините й мислят същото. Бесни са, защото той е половин човек, но естествено, няма да се намесят.

Музиката заглъхна с протяжен стон.

Следвайки властния жест на свирещия, младата жена седна до него и сведе глава, за да се вслуша в шепота му.

— Какво ще правиш с нея? — попита Фарок.

Сцитал отново огледа дворчето.

— Има ли други хора в къщата? — осведоми се той.

— Всички сме тук сега. Но ти не каза какво ще правиш с жената. Синът ми иска да знае.

Сякаш готвейки се да отговори, Сцитал протегна десницата си напред. Лъскава метална игла изхвръкна от ръкава на робата и се заби в шията на Фарок. Старецът не нададе вик, дори не промени позата си. След минута щеше да умре, ала все още седеше неподвижно, вцепенен от отровата по иглата.

Сцитал бавно стана и пристъпи към слепия музикант. Младежът шепнеше нещо на младата жена, когато иглата го прободе.

Сцитал хвана жената за ръка, лекичко я застави да стане и се преобрази още преди да го е видяла. Тя вдигна глава и постепенно осъзна присъствието му.

— Какво има, Фарок? — попита жената.

— Синът ми е уморен, трябва да си почине — обясни Сцитал — Ела. Ще излезем през задната врата.

— Толкова хубаво си поговорихме — каза тя. — Мисля, че го убедих да си купи тлейлаксиански очи. Така пак ще стане човек.

— Нали все това повтарям — кимна Сцитал, като я по-бутваше към задната стаичка.

С гордост отбеляза, че гласът му изцяло отговаря на външността. Не ще и дума, това бе гласът на стария свободен, който сигурно вече беше мъртъв.

Сцитал въздъхна. Каза си, че всичко бе сторил със съчувствие, а жертвите несъмнено знаеха на какъв риск се излагат. Сега трябваше да даде шанс и на младата жена.